неделя, 19 декември 2010 г.

ВРАЦА ПОМНИ ЖЕРТВИТЕ НА АНГЛО-АМЕРИКАНСКИТЕ БОМБАРДИРОВКИ

***
На 20 декември се навършват 67 години от подвига на капитан Димитър Списаревски – летец-изтребител, извършил първият въздушен таран в историята на българската авиация, загинал в небето над София. Примерът му е последван от поручик Неделчо Бончев, Мито Дисов и др. български герои, защитници на националната ни независимост.
Наскоро посланикът на САЩ Дж. Уорлик, откри в София паметник на загиналите американски летци. А имената на българските летци, тънат в забвение.
Враца е кръвно свързана с тези събития. Тя е един от най-сериозно пострадалите градове от англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. предизвиква бързата реакция на антихитлеристките държави. Още в началото на април югославската, а след това и британската авиация извършват бомбардировки над столицата, но за щастие те са само с материални щети и без човешки жертви.
На 13 декември под натиска на съюзниците си, българското Народно събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ. Войната скоро се превръща в жестока реалност.
Британският премиер Уинстън Чърчил заявява: „За да падне България трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.”
Първото тежко въздушно нападение срещу българската столица е извършено на 14 ноември 1943 г. от 91 бомбардировача B-25 “Митчел”. Те хвърлят бомби с общо тегло 141 т. Разрушени са 47 сгради и постройки, а необитаеми стават 129. Убити са 59 граждански и военни лица, а ранени – 128.
В мразовитият 10 януари 1944 г., около 12,30 ч. на обед формация от около 200 американски бомбардировачи В-17 и В-24 е на подстъпите към София. Съпровождат ги не по-малко от 100 двукорпусни изтребителя Р-38 “Лайтнинг”. Бомбардировачите нанасят удар по София в 12,35 ч., а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача “Лелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично - 427.
На 24 януари 1944 г. 300 американски тежки бомбардировачи трябва да бомбардират София.Но в този ден природата е на страната на софиянци. Цялото Софийско поле е потънало в дебел слой мъгла. Самолетите на 15-а въздушна армия на САЩ не разполагат с уреди за сляпо бомбардиране, каквито имат нощните бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили. И след като се въртят над Витоша в продължение на 45 минути, бомбардировачите поемат в различни посоки.
Съдбата спасила софиянци, обаче се оказва неблагосклонна към други българи. Една група самолети бомбардира град Скопие, тогава на територията на Царство България. Друга формация от 84 бомбардировача удря Враца. Загиват 124 и са ранени 250 врачани. Изтребители слизат ниско и обстрелват града. Мирното население е разстрелвано от упор с бордните картечници и оръдия. Бомбардирани са също селата Кунино и Беглеж и други селища в Северна България. Общо в този ден над страната са пуснати около 800 бомби и са разрушени 234 сгради.
След трагедията „Н.В. Царица Йоана изпраща на кмета на град Враца, от страна на Н.В. Царя сумата от 20 000 лева за подпомагане на бедните семейства в града, пострадали от бомбардировките”.
Известното затишие е прекъснато на 16 и 30 март с удари насочени предимно към София.
Зловещата равносметка на операция “Point Blank” (прицел от упор): София е бомбардирана 11 пъти, както и Варца, Дупница и още 18 селища.Хвърлени са 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Част от тях са със закъснител, за да избухнат по-късно, когато хората са напуснали скривалищата.Използвани са и бомби във вид на играчки и писалки, предназначени да убиват и осакатяват деца.
Загиват над 2477 души, 99 на сто от които са цивилни граждани, жени и деца. Ранените са двойно повече. Разрушени са над 12 000 сгради. Изсипаният над столицата 4350-тонен бомбен товар срива близо 1/4 от сградния й фонд. Материалните щети достигат астрономическата сума 24 млрд. лева.
Демократът Чърчил посреща данните от разрушителните бомбардировки над България с думите: “Отлично!”
Днес, когато в България откриват паметници на чужди войници, убивали българи, най-малкото което можем да направим е да почетем паметта на загиналите ни сънародници и българските летци-герои, жертвали живота си в името на Родината.

вторник, 7 септември 2010 г.

35-ТИ ПЕХОТЕН ВРАЧАНСКИ ПОЛК - "ЖЕЛЕЗНИЯТ ПОЛК"

***
Враца заема своето достойно място в националният пантеон на българите. Не едно и две са имената на паметните места на славата, където врачани са положили костите си пред олтара на отечеството. Достатъчно е да споменем: Лозенград, Селиолу, Люлебургас, Чаталджа, Дойран, Гевгели, Неготин, Връшка чука, Планиница, Прокупле, Добрич, Кубадин, Кара-Мурат, Бериш-Тепе, Баш-Кьой, Телица, Лункавица, Битоля, Малка Ниджа, Чеган, р. Серет, Охрид, Галичица, пл. Томорос, Преспа, Перистер... Едва ли ще се нмерият много подобни примери в българската бойна летопис. И всичките са свързани с историята на 35-ти пехотен врачански полк.
След освобождението на Враца, Рушидовият конак се преобразува в казарма и се напълва с доброволци от града, които образуват 8-ма врачанска дружина. Със заповед по „земската войска" № 45 тя се причислява във военния отдел в Плевен. През 1884 г. тя влиза в състава на 7-и полк и по-късно, през 1886 г. влиза в сформираната бригада. Осмата врачанска дружина взема участие в Сръбско-българската война. От града по-видни участници са Иван Д.Йоцов, хаджи Иван Х. Антонов, Ангел Печеняков, Васил Кънчев, Димитър Калдърмов и други.
През 1903 г. в Плевен от състава на 11-и пехотен резервен полк е формиран 35-ти пехотен Врачански полк.
Първото си знаме полкът получава на 5 октомври 1912 г. при с. Саранени. Същият ден е обявена войната на Турция и е поставено началото на Балканската войн. На 16 октомври 35-ти полк е при Люлебургас. Самият командир на 6-та дивизия, генерал Тенев, повежда врачани в боя и въпреки големите жертви, те прогонват неприятеля с което спечелват името си "железния врачански полк", защото когато други войскови части се огъват под напора на турските войски, врачанският полк разбива всеки опит на неприятеля за атака.
В Първата Балканската война полкът участва в боевете при Лозенград, Каваклий, Люлебургас, Тюркбей, Чаталджа, при атаката на Арнауткьойските височини, при Дойран и Струмица.

Знамето на 35-ти пехотен Врачански полк

Във Втората балканска война, води боеве при височините на десния бряг на р. Козлу дере и с. Костурно, при гр. Пехчево, с. Панчарево и в. 1490, при махалите Дубочица, Престова и вр. Крастов.
В началото на Първата световна война полкът се сражава при Неготин, Алексинац, Лебане, Прокупле. През 1916 г. е в Добруджа - около гр. Добрич, при завладяване на Кубадинската позиция, при Енгес. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик /дн. с. Победа/ с шест руско-румънски пехотни дружини. Дочувайки артилерийската канонада откъм позициите на варненци командирът на 35-ти Врачански полк Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да "отиде на изстрел". Той насочва основните сили на полка си към с. Ези бей /дн.с.Паскалево/, откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски и така разширява полесражението на запад и поема част от вражеския удар. Превземането на Тутракан на 6 септември 1916 г. от частите на Трета българска армия съществено променя ситуацията на Добруджанския фронт. След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на Зайончковский да прекрати боя и да се оттегли на север. При това положение той решава да атакува Добрич на 7 септември сутринта с 61-а руска дивизия и сръбската доброволческа дивизия. Военните критици твърдят, че Врачанският полк спасява положението в Добруджа, като задържа многократното числено преимущество на руско–румъно-сръбските дивизии до пристигането на конницата на генерал Колев. Тук загива ¾ от личния състав на полка. Тогава принц Борис нарича врачанци с прозвището “железния полк”. След Добрич полкът участва в боевете при Дурбалий, Каралий, Кубадин, Меджидие, Карол, Бериш теке, Бабадашкия балкан, Тепица, Лункавица, Исакча.
След тия славни боеве в Добруджа 35-ти пехотен врачански полк извършва истинско чудо, като прави преход над 3000 километра през Румъния, Унгария, Сърбия и в Македония увенча знамето си с подвизи и победа.. През 1917 г. полкът е на позиция при Охридското и Преспанското езера. Той е сред тези, които през 1918 г. остават в заложничество при гр. Кичево.
Политическите събития след Ньойския договор налагат на България тежки задължения — да разформирова голямата част от своята войска; 35-ти врачански полк попадна под тия тежки условия и е разформирован.
През 1928 г. полкът отново се формира в две дружини. С царска заповед от 6 май 1937 г., тоя геройски полк е възстановен в старите си казарми, на запад от града, с командир полковник Милко Ангелов, който участва още в световната война, в която се отличен с орден за храброст първа степен.Полкът е сред първите части, които получават нови формени бойни знамена на 3 октомври 1937 г. в с. Паламарца. Командирът, полк. М. Ангелов приема знамето от ръцете на царя, който казва: „... В диплите на това знаме са душите на героите..... Аз вярвам, че то ще води младите врачанци към подвизи, победи и слава като тази при Добрич... Днес вие се разделяте с полковите си светини-славните бойни знамена, под които служите сега и под които доблестно са изпълнявали дълга си към родината в мир и бран вашите деди бащи и братя. Покрити със слава и чест ние отнасяме тия скъпи светини в олтаря на българската прослава.... Пред вас са благословените от светата църква ваши нови знамена, които аз с вълнение ви предавам ... Под техните гънки сплотявайте сърцата и душите си в най чиста и възвишена обич към Родината... Пазете знамето си гордо и неопетнено и нека то бъде винаги вашата светла пътеводна звезда в преданата ви до саможертва служба на България, горда, мощна и благоденстваща да пребъде през вековете...”
На 22 септември 1940 г. българската армия е посрещната тържествено в селата и градовете на Добруджа, две десетилетия, след като тези земи са насилствено откъснати от българската държава. В радостната еуфория от освобождението се припомнят и подвизите на врачанци, бдинци и козлодуйци за Добрич и Добруджа. Изпращат се благодарствени телеграми до командирите на 35-ти и 36-ти полкове: “Днес всички добричани си припомнят тази дата”. Тогава се чуват и първите предложения за даване паметни български имена на селищата, които още са с турските, а други с румънски наименования. През 1942 г. село Чакърча е преименувано на Врачанци – в чест на 35-ти пехотен Врачански полк, сражавал се в Добруджа през Първата световна война.
През 1941 г.- 1942 г. полкът се установява в Прилеп и Парачин. Взима участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа през 1944 г. в състава на 6-а пехотна бдинска дивизия.
В чест на гордите врачански войни през 1931 г. е издигнат паметникът на загиналите във войните 1912-1918 г., известен като „Лъвчето”. Днес на картата на Враца има и друго което да напомня за стотиците загинали врачани по многобройните бойни полета. Това са улиците в града, които носят имената на забравените подвизи на 35-ти врачански полк – “Булаир”, “Тутракан”, “ Чеган”, Чаталджа”, Черна вода”, “ Черни дрин”, “Одрин”.
Във Враца са служили именити наши военни: генерал Жеков, генерал Маринов, полковник Кирков, генерал Кирил Ботев, генерал Найденов, генерал Климент Бояджиев, ген. Тошев.
Знамето на полка е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Вечна слава на героите!

неделя, 8 август 2010 г.

ИВАНАКИ КЮРКЧИ – УЧАСТНИКЪТ ВЪВ ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

***
…Доде се зора зазори,
те ги петтина събраха:
Велчо ми, Велчо Жъмжия
и хаджи Юрдан Брадата,
Иванаки Вражалията,
Николи Гайтанджията,
Йоргито Арбанасчето.
Като слънцето изгрява,
карат ги, ша ги обесят…

/народна песен/

Паметникът на "Велчовата завера" във В. Търново
Иванаки Йонков Кюркчи е участник и един от главните ръководители на може би най-яркият порив на българите към национално освобождение през първата половина на XIX век – „Велчовата завера”.
Съществуват известни спорове относно рожденото място на Иванаки. Според някои учени той е родом от Ловеч или околните села. Преобладаващите мнения обаче са, че той е от Враца. Георги Раковски го нарича Юваница Врачалията. Това становище поддържа и проф. Николай Генчев в книгата си „Българско възраждане”. Имайки предвид, че в началото на XIX век, Враца е един от основните центрове на българската духовност, с положителност можем да кажем, че Иванаки Кюркчи е син именно на онази атмосфера, която облагородиха такива личности, като Софроний Врачански, Иван Замбин, Атанас Некович, Гавраил Бистричанин, Димитраки Хаджитошев, Константин Огнянович.
В началото на 30-те години на XIX век, Иванаки Кюркчи е първомайстор на кожухарския еснаф в Търново. Това го превръща в една от най-влиятелните фигури в старата българска столица, която макар и под робство, запазва борческия си дух и спомена за миналото величие.
След Руско-Турската война от 1828-1829 г. и особено с подписването на Ункяр-Искелесийския договор през 1833 г., надеждата за близко освобождение на България с помощта на Русия се засилват.
Основен двигател на тези стремежи става капитан Георги Мамарчев – българин на руска служба, участник във всички акции на Русия срещу Османската империя от началото на XIX век. След изтеглянето на руските войски от балканските райони, той е назначен за комендант на Силистренската крепост. В Силистра капитан Мамарчев и неговият приятел Васил хаджи Вълков замислили да организират бунт, за да предизвикат намесата на Русия.
Те установяват връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които Велчо Атанасов Джамджията(Балтаджията), Никола Гайтанджията - първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йонков Кюркчи от Враца - първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий – игумен на Плаковският манастир „Св. Пророк Илия”, известният майстор строител Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит – родом от Македония, натоварен от митрополит Иларион Критски да обучава търновските деца на гръцки език, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.

Плаковският манастир "Св. Пророк Илия" - главен щаб на "Велчовата завера"
През 1834 г. те започват подготовка за въстание. Организирана е съзаклятническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, както и други по-отдалечени райони, а Плаковския манастир станава щаб на бунтовническите кроежи. Според плана ударната сила на „Заверата” трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, който бил нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828—1829 г. След първия успех на въстанието бунтовниците трябвало веднага да блокират старопланинските проходи, за да не могат да преминат турските войски от Южна България. Важен момент във въстанието трябвало да бъде завземането от бунтовниците на старата българска столица Търново, да се побие българското знаме на хълма Царевец и се провъзгласи свободната българска държава начело с Велчо Атанасов, като княз или кмет на града. В случай на неуспех организаторите са вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите. Подготовката се изразява и в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиели се специални униформи, калпаци и знамена. Съзаклятниците провеждали и военни упражнения, строй, стрелба.
В самото навечерие на бунта, в началото на месец април 1835 г., еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов извършва предателство. Турските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За изтръгване на признания за заговора турците подложили на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина заговорници от смърт.
Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Отец Сергии загива при предварителните инквизиции. Мамарчов като руски поданик е заточен на остров Самос, където умира през 1846 г. Иванаки Кюркчи е изпратен във Видин по личното настояване на управителя на пашалъка Хюсейн паша, след което е обесен в Ловеч.Така геройски завършват живота си тези смели българи. Враца и врачани, отново дават своя дан пред олтара на свободата и 175 – те години, делящи ни от тези събития, не бива да заличат спомена за безсмъртният подвиг.

понеделник, 19 юли 2010 г.

МУЗВЯТ В ЛОМ СЪХРАНЯВА УНИКАЛНА СНИМКА НА ПОЛК. БОРИС ДРАНГОВ

***
„Бъди възторжен идеалист, честен до самопожертване, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм!”
/полк. Борис Дрангов/
В музея на Лом се пази уникална снимка на полковник Борис Дрангов. Тя е от времето, когато изтъкнатия български революционер и военен служи във Втори конен полк в дунавския град. Това каза Спасена Делийска, директор на Историческия музей в Лом.
„През 1893 Борис Дрангов е преместен да служи във Втори конен полк в Лом. Именно тук Дрангов се запознава с бъдещата си съпруга Райна Денкова Попова, която е дъщеря на известен бунтовник, участник в национално-освободителните борби, в опълчението по време на Руско-турската война, в Илинденското въстание – Денко Попов. Райна Попова ражда на Борис Дрангов 5 деца. На 15 юли 1901 година в Лом е роден Кирил Дрангов.Семейството на Борис Дрангов живее в Лом до 1903 година, след което напуска града. След напускането си на Лом Борис Дрангов активно се включва в Илинденско-Преображенското въстание. Синът му Кирил Дрангов живее в родния град на баща си Скопие известно време – от 1941 до 1944 година. Той е един от изявените дейци на ВМРО и един от най-приближените и верни съратници на водача на ВМРО Иван Михайлов. След изтеглянето на българската войска от Скопие той се преселва в София, където на 8 юни под натиска на Народната милиция се самоубива”, обясни директорът на Историческия музей в Лом.

неделя, 27 юни 2010 г.

ИВАН ЗАМБИН - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТ

***

Иван Атанасович Замбин е роден през 1775 г. в гр.Враца. Потомък на знатен врачански род, той знае и ползва руски, гръцки, турски и влашки език. Иван Замбин се прочува с теменуженото врачанско вино, с фината си коприна, собствено производство, и бижутерийните си ателиета.От запазената кореспонденция на Иван Замбин става ясно, че той ратува за общобалканско освободително движение при близката подкрепа на Русия. Това го сближава със Софроний, който поради анархията във Врачанска епархия се преминава във Влашко, в град Крайова. Там заедно със седмина врачански първенци, идва до идеята да потърси чрез депутация покровителството на руския император над българския народ.Премествайки се в Букурещ, Софроний среща подкрепата на местния духовен и политически елит и лично на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Той заедно с живеещи тук българи/сред които и врачанинът Гаврил Петров – Бистричанин, игумен на манастира “Св. Иван” и съмишленик на Димитраки Хаджитошев в църковните борби/ сформират т. нар. „Тайно общество“ – първата българска политическа организация, поставила си за цел да търси пътища и средства за освобождаването на поробена България.

Kъщата на Иван Замбин във Враца


Сведенията за политическата дейност на Обществото са от 1804 год. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас Николаев(Некович) от Тетевен/след опожаряването му от кърджалиите се преселва във Враца през 1800 г./ на дипломатическа мисия в Петербург. Те минават през Влашко и в Букурещ се срещат със Софроний Врачански. Първоначално българските пратеници не са приети официално, тъй като нямали съответните пълномощия. Те осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. По-късно Атанас Николаев се връща в Букурещ и с помощта на Софроний Врачански подготвя необходимото пълномощно за Замбин. Именно Софроний, на 10 януари 1808 г. изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург и се обръща към министъра на външните работи на Русия, за да потвърди, че Иван Замбин и Атанас Некович „са избрани от всеобщия съвет на нашия род за общонародна полза и толкова трудности понесоха и жертвуваха живота си в опасни случаи, за да намерят средства за спасението на своето отечество“. На 26 февруари 1808 г. Замбин представя в Министерството на външните работи на Русия „верующо писмо“ подписано от Софроний Врачански, според което, той може да действа пред официалните руски власти "от името на всичките му съотечественици" и „грамоти за общополезни работи“, докладвани лично на руския император. Чрез депозирана молба до руския император те поискват покровителството му над българите. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство. Общославянското единство е най-ефектната инициатива в политическо отношение, която поставя под въпрос продължителността на османското господство на Балканите. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. Дипломатическата мисия „Замбин-Некович“ е първият опит да се спечели Русия в полза на българската освободителна кауза. През октомври 1808 г. след тежко боледуване Иван Замбин умира в Петербург. Остават неговите думи: Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия [Тракия] и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската [т.е. православната] църква. Това е истинската причина, която ги кара да вдигат разни бунтове, да се отдават на грабежи, насилие и тиранство, като по такъв начин принуждават [християните] да сменят религията си и така завинаги да утвърдят безопасността на османската порта.*


*Прошение на Ив. Замбин, изпратено на Софроний Врачански за препис и върнато обратно на Замбин в Петербург, 10 януари 1808 г.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

183 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ДИМИТРАКИ ХАДЖИТОШЕВ

***
На 24 юни 2010 г. се навършиха 183 години от гибелта на Димитраки Хаджитошев – виден възрожденски деец, радетел за независима българска църква, светско образование и национално освобождение.
Димитраки Хаджитошев е роден в гр. Враца в семейството на Хаджи Тошо Ценов - едър търговец и общественик. Димитраки получава високо за времето си образование в родния си град и в чужбина, а после помага на баща си. Развива търговски връзки с почти всички български земи, а също така с Румъния, Сърбия, Австрия, Италия, Русия.
В началото на ХІХ век Димитраки Хаджитошев е най-авторитетният първенец не само на Враца, а и на голяма част от Северозападна България. Участва активно в общинските дела и в управлението на града. Става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на най-големите български манастири – Рилския, Хилендарския, Зографския, а така също и на няколко черкви. Полага особени грижи за развитието на стопанския живот на града и областта. Особени заслуги има за подпомагането на просветата и здравеопазването, като инициира откриването през 1822 г. на първото светско училище във Враца. Димитраки Хаджитошев оглавява разгорялата се в началото на ХIХ в. борба за самостоятелна българска църква, прераснала във всенародно движение и завършила с учредяването на Българската екзархия. Този неустрашим българин се изправя срещу гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново и врачанския епископ Методий, когото иска да замени с българският владика Гавраил Бистричанин.

Къщата на Хаджитошеви във Враца

Повлияни от делото на Софроний Врачански, пред Димитраки Хаджитошев и неговите сподвижници, се открива перспективата и за политическо освобождение по време на водените по това време руско-турски войни. Той е сред инициаторите за изпращането в 1804 г. на първата през Възраждането българска дипломатическа мисия „Замбин-Некович“ в Русия, имаща за цел да облекчи съдбата на българския народ и проправи пътя за неговото освобождаване от османско владичество. По време на Руско-турската война (1806 - 1812 г.) Димитраки Хаджитошев се свързва с руското командване отвъд Дунава за преминаването им в българско, за осигуряване на важни сведения за разположението на турските войски. В навечерието на Руско-турската война 1828-1829 г. подготвя населението за подпомагане на руските войски за освобождението на България. Той строи в чифлика си край с. Кунино кула с бойници, видня за производство на метал и оръжейна. Тези му приготовления не остават скрити от турските власти. Това довежда до арестуването му под влиянието на гръцките владици и през 1827 г. султанът издава ферман за обезглавяването на смелия и родолюбив врачанин. На 24 април 1827 година Димитраки Хаджитошев е посечен край Видин.

петък, 14 май 2010 г.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

***
През месец май 2010 г. се навършват 170 години от рождението на екзарх Йосиф – светило на българската духовност, покровител на църковното и училищното дело в поробените Македония и Одринско.
Екзарх Йосиф I(Лазар Йовчев) е роден е на 05 май 1840 г. в гр. Калофер. Макар и фигура от национално значение, малцина знаят, че потеклото му е от село Бреница (преди Врачанска, сега Плевенска област). Родът му по бащина линия произхожда от Бреница, като в началото на XIX век дядо му с преселва в Калофер.
Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Началното си образование получава в Калоферското училище при даскал Ботьо Петков, където изучава френс­ки, руски и гръцки език, а впоследствие за кратко става и помощник-учител.
През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. с помощта на Христо Тъпчилещов е приет във Френ­ското мисионерско училище в Бебек.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където следва първоначално във философско-литературния факултет, а след това в прав­ния факултет на Сорбоната в Париж. Тук се запознава с големия писател Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започ­ва работа като чиновник в Търговския съд. По-късно става редактор на списание „Читалище”, както и член на управителния комитет на Македонската дружина.
През 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия, а малко по-късно е ръкоположен за йеродякон от екзарх Антим I. Възведен е в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Бъл­гарската екзархия.На 02.02.1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е хиротонисан за Ловчански митрополит.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I прави всичко възможно, за да бъдат запознати чуждите дипломати в Цариград с извършените от турците жестокости при потушаването на въстанието. По настояване на Високата порта, той е освободен от поста екзарх и е изпратен на заточение в Анкара. На 24.04.1877 г. митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След Освобождението на България, с цел да се запази духовното единство на нацията, центърът на Екзархията остава в Цариград. Екзарх Йосиф полага големи грижи за развитието на училищното и църковното дело в Тракия и Македония. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война в Македония и Одринско в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити и още 9 епархии, управлявани от “екзархийски наместници”, около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Освен това Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Желязната църква Св. Стефан в Истанбул

Длъжността на духовен глава на българите и пребиваването в Цариград не позволяват на екзарх Йосиф да подпомага освободителното движение в земите останали под османска власт. Въпреки това, опора в Екзархията намират почти всички ръководители на ВМОРО - Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, които работят като учители, а Христо Матов и Иван Гарванов, дори са директори на екзархийските училища в Скопие и Солун.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира съкрушен в София.
Като мъдър и прозорлив дипломат, той успява да уреди в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, чиято задача е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Екзарх Йосиф поддържа връзки с Врачански митрополит Константин. Двамата духовни водачи са съграждани и познанството им датира още от Калофер. И двамата са възпитаници на даскал Ботьо Петков. Именно при предстоятелството на екзарх Йосиф, през 1884 г. епископ Константин е избран за Врачански митрополит. В Държавния архив се пази изложение от Митрополит Константин до Екзарх Йосиф, относно поставянето му под домашен арест поради конфликт с местната управа, възникнал през 1890 г. при откриване паметника на Хр. Ботев.
На 8 септември 1898 г. в Цариград, екзарх Йосиф I извършва тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан", наричана още "Желязната църква".В присъствието на много гости от Княжество България, Македония и Тракия, в тържествената служба наред с други митрополити, участие взема и Константин Врачански.
Известни със своята благотворителна дейност, през 1908 г. двамата духовници стават почетни членове на създадената в София Калоферска дружба, целяща да се грижи за „материално и морално поддигане на Калофер”.
Съдбата се оказва по-благосклонна към Врачанския митрополит – той умира през есента на 1912 г. в апогея на гръмките български победи в Балканската война. Екзарх Йосиф доживява да види националния погром. Той прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Умира на 20 юни 1915 година и е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
След неговата смърт нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

вторник, 4 май 2010 г.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***
На 4 май 2010 г. се навършиха 107 години от гибелта на големият български революционер Гоце Делчев. Подобно на Левски, без да е заемал председателското място във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с безспорните си качества, Гоце се наложи като всепризнат лидер на останалите в пределите на Османската империя българи. Организатор на четническия институт, той подготвя една многохилядна революционна армия, изнесла на гърба си тежките борби с турските, сръбските и гръцките поробители. Сам подготвен в софийското военно училище, Гоце Делчев съзнава необходимостта от приобщаването към освободителното движение на българските военни.
Всеобхватната му дейност не подминава и Врачанския край. Гоце води кореспонденция и подържа тесни връзки с революционни дейци от Враца.
В края на 90-те години на XIX век, Гоце Делчев изпраща в Македония първите трима български военни Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев. Борис Сарафов подготвя втора група, които в началото на 1900 г. заминават като войводи на Вътрешната организация. Между тях е и фелдфебел Кръстю Българията от Враца. Известно време той четник на Михаил Апостолов - Попето, a до края на 1902 година, Тиквешки войвода на ВМОРО.

Сборната чета на дейците от Серския революционен окръг в планина Али ботуш. В съответствие с високия си морал да не се самоизтъкват ръководителитена Организацията са застанали в последните редици. Сред революцинерите са Гоце Делчев, с бял арнаутски фес, до него е Яворов с комитска брада. Вляво от тях, пак на последната редица са Яне Сандански и Кръстьо Българията. На снимката са още Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Йонко Вапцаров и други.

През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Между тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Участва в отвличането на мис Стоун, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война. Умира от холера по време на Междусъюзническата война през 1913 г. при Демирхисар.
Още по-сърдечни са отношенията между Делчев и Александър Илиев. Александър Илиев, известен като "Чаушът" е роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца. Завършва гимназия в София през 1898 г. Още в гимназията той се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. Подобно на големия апостол, Илиев е с полузавършено университетско образование. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов-племенника на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели. Илиев участва в аферата „Мис Стоун”, става Петрички войвода. Убит през 1901 г. от предателска ръка.
Гоце Делчев поддържа кореспонденция с Александър Дърводелски от Враца, участник в четата на Яне Сандански, която пленява мис Стон. В едно от писмата си го съветва:

Драгий Санде,
Писмото ти получих и от него разбрах, че и ти имаш болестта, която яде всинца ни. Ако тя е усилена, вземи всичките мерки да я превараш. Ако се нуждаеш от парична помощ, обръщай се към нашите делегати Стефанов Димитър или Дели Иванов — кафенета „Македония” или „Братя Миладинови”. Изпрати веднага писмото от върховистите на мой адрес — хотел „Батемберг”.
С братски поздрав Гоце
София 19 21/V 02

По това време във Враца пребивават и не малко преселници от Македония. Такъв е Никола Александров. Родом от Серес, преселил във Враца, където се занимава с бръснарство. През 1902 г. той участва в четата на Яне Сандански. След завръщането си във Враца (поради болест) Александров продължава да подпомага дейността на организацията и поддържал връзки с Гоце Делчев, Яне Сандански и други видни македонски дейци.
В писмо до него, Г. Делчев настоява, че са нужни манлихерови патрони — да събере колкото се може повече и да ги изпрати веднага. Да прати сметката за купените материали.
Драгий Никола,
Всичкият зор ни е за манлихеровите патрони, ето защо гледи колкото се може повече да събереш и веднага да ги изпратиш. Мартиновите патрони, ако са добри, недей ги взима по-скъпо от 7 стотинки. Каквито материали имаш събрани, прати ги до братя х. Йовкови, хотел „Китанчев”, а ведно с тех прати и мен едно писмо, за да бъда известен кога ще пристигнат.
Скоро Димитър Стефанов ще доде при теб и ако требват пари, ще ти даде. Той е делегат на Вътрешн[ата] организация. Прати и равносметка за купените досега материали. Прати нам карабината, която си купил за Лимончев
. Той я отстъпва. Оная, за която искат 100 лева, недей я купува, защото е доста скъпа. Всички гюрултии за некакво въстание в Македония е лъжа. Обаче дали не ще бъде изнасилено от тука вътрешното население, не знам. Откъде има Гладнишки манлихерка, тоже не знам. Зная само, че той не искаше да даде дрехите, дадени от нас.
Сърдечен поздрав Г. Делчев
София 21/IX 1902
П. П. Поздрави Дърводелски. Побързи с изпращането [на] материалите и сметката.
В писмото се споменава и врачанинът Александър Гладнишки, също македонски революционен деец.
В друго писмо до Никола Александров, Гоце споменава Н. Мисканов. Той е родом от гр. Велес, а в началото на XX век е учител по френски език във Враца.
София 3/Х 1902
Драгий Никола,
Когато се срещна[х] с г-н Мисканов, изпратените от теб материали още не беха получени; още повече, че аз ги чакам по некой пътник. На другия ден обаче донесоха известие от станцията и ние ги прибрахме. Писмото и сметката ти получих. Понеже в едно от писмата си ми съобщаваше, че щел си да додеш тук, и понеже предполагах Стефанов да доде в Враца, затова и не ти пратих пари. Сега ще чакам да ми отговориш ще ли додеш тука или не, та ако не додиш, да пратя още пари, за да купуваш пак такава стока. Разписка ще изпратят по-после. Пиши ми каква е цената и на патроните, които са ти ги продавали.
С поздрав Г. Делчев
От посочените данни става ясно, че Враца заема важно място в борбите за национално освобождение и обединение. Много са врачаните и свързалите живота си с града под Балкана, които не са жалели сили и средства в преследване на българските идеали. Тяхната роля и място са осветени от името на големия българин, апостолът на Македония Гоце Делчев.

сряда, 7 април 2010 г.

НИКОЛА ВОЙВОДОВ - НЕ САМО ИМЕ НА БУЛЕВАРД

***
Братя наши, Цветко и Никола, вий юнашки паднахте, умряхте – двама верни синове народни – за правда младост не жалихте. Хвала вази за ваш’то геройство!Вашата памет за нас ще е свята, името ви няма да загине, ще се носи и ще се разнася...
/сръбска народна песен/

Враца е известна пред цяла България, като градът на ботевата слава, но малцина днес знаят, че в националната ни история врачанинът Никола Войводов е предшественик на саможертвата на Христо Ботев. Той пръв стига до идеята да се използва кораб за революционна акция. През 1867 година Войводов организира чета за освобождението на България и загива в сражение с турската стража на борда на парахода "Германия" в пристанище Русчук. На негово име е наречен централния булевард във Враца, а от скоро и училището в ЖК „Дъбника”.
Никола Хаджикръстев Върбанов е роден във Враца през 1842 г. Баща му, хаджи Кръстьо Върбанов, бил голям търговец-джелепчия и винар. С майка му, Елена, отгледали пет сина: Никола, Статко, Иван, Христо и Митю.
Никола учи в родния си град, а след това продължава образованието си във френския католически колеж в Бебек, Цариград, където остава до 1860 г. Усвоява английски, френски, италиански, турски и гръцки език. Сътрудничи в някои български периодични списания и вестници. След завършването си се върнал във Враца, но не станал учител, както му предлагали първенците, а се отдал за две-три години на бубарството. Сдружил се с един италианец и през 1865 г. заминал за Милано да изучи копринената индустрия, за да я развие във Враца.
Това явно е било само предлог, защото веднага с пристигането си в Италия той се свързва с карбонарите. Гарибалди и Мацини дълбоко въздействали на младия българин. Той започнал да изучава италианската и западна история и литература.
През лятото на 1867 г., решил да се посвети на освобождението на България, той заминал за Браила, където се включил дейно в работата на Браилската българска община. Разочарован от несъгласията сред емигрантите в Браила, заминава за Галац, където започнал да организира чета, с която мислел да премине Дунава.
В Галац той променя името си на Никола Войводов, което ясно показва неговите идеи за повеждане на открита борба за освобождение на България от турско робство. Отдава се изцяло на революционна дейност, като е поддръжник на постоянната четническа война срещу Османската империя. Влага всичките си средства в тази борба. Събира около себе си младежи-идеалисти, образовани, сериозни и честни, между които Михаил Греков, Димитър Асенов, руският офицер Далматов, Цвятко Павлович от Сърбия, също карбонар, с когото се сприятелява в Италия, и др. Събирали се в неговата галацка квартира. Войводов и Павлович, между които съществувало тясно приятелство, смятали, че моментът в България бил подходящ за вдигането на въстание. Свързали се със Стефан Караджа, който не мислел, че моментът е подходящ, но те започнали трескавата му подготовка. Решили да наемат една по-подходяща квартира за щаб на бъдещите четници и за складирането на оръжието.

Къщата на Никола Войводов във Враца
Никола бил избран за войвода. Оръжието било проверявано от Далматов, а униформите се шиели под надзора на сърбина Милан. Униформите били еднообразни венгерки от тъмножълт шаяк, обшити по яката, предниците и ръкавите със зеленикави ширити. Калпаците били черни с пиринчени лъвчета, а войводата и байрактарят - Цвятко Павлович, имали сребърни лъвчета с надпис: "Свобода или смърт." Ушито било и знаме от зелен копринен плат, с лъв по средата и с надпис: "Свобода или свърт". Униформите и оръжието четниците опаковали в денкове. С помощта на българина Кавалджиев, който имал връзки в митницата, денковете били предадени на парахода с предназначение за Радуевац - Сърбия - от където четата трябвало да настъпи в западна България, заедно с четата на Иван Кулин и македонецът Йеремия.
Михаил Греков, участник в събитията, разказва в спомените си: "Беше 2 август 1867 г. Войводата свика генерално събрание, на което присъствуваха мнозина четници - не всички, защото значителна част, повече от половината, бяха заминали по заповед на войводата още преди две недели за мястото, гдето трябваше да отиде четата. След вечерята войводата отвори заседанието, гдето станаха доволно бурни разисквания. Дебатираха: Никола Войводов, Цвятко Павлович, Далматов и Милан."
Войводов съобщил, че назначава за свой помощник Цвятко Павлович и поискал всички присъствуващи да дадат клетва, че ще се подчиняват еднакво и на двамата и предложил пътуването до Радуевац да стане с параход. На това предложение се възпротивил руснака Далматов с мотивировката, че австрийските параходи не представляват гаранция за пътуване по Дунава. Далматов настоявал да се пътува по сухо, през Румъния, за по-сигурно. Това негово предложение било подкрепено от голямата част на хъшовете и войводата останал сам с Цвятко Павлович на решението си да пътуват по Дунава, въпреки сериозните доводи на Далматов.
На 8 август 1867 г. четниците се отправили пеша за Букурещ, а Никола и Цвятко се качили от Галац на парахода "Германия". Когато параходът спрял на Русенското пристанище, пътниците се почудили, защо имало многобройна войска и по Дунава кръстосвали полицейски лодки с въоръжени заптиета. Един юзбашия, придружен от стражари, влязъл в парахода. Започнали да оглеждат пътниците. Открили двамата бунтовници и им наредили да ги последват, след като им поискали паспортите. Двамата казали, че няма да напуснат парахода и че техните паспорти са техните пистолети. Те избягали в салона на първа класа и като се заключили, подготвили се за отбрана. Започнала стрелба, в която убили един от заптиетата. Полицейските власти се обърнали към австрийския консул в Русе, де Мартир, също масон, който бил приятел и в една ложа с Мидхат паша. Той се опитал да убеди двамата да се предадат, нарушавайки неприкосновеността на един чужд параход. Мидхат паша бил на пристанището. Той и де Мартир дали заповед на капитана да опразни кораба и да го предаде на турската полиция. Тълпа от турски заптии нахлула в парахода, натрошили вратите на салона, започнала стрелба с убити заптиета, но и двамата българи намерили смъртта си. Цвятко бил убит на место, а Никола, още жив, починал по-късно, без да предаде някого, от страшните мъчения на Мидхат паша.
Спорд сведенията на Никола Обретенов, Войводов и Цвятков са предадени от Величко Симеонов от Шумен/предател и на Ангел Кънчев/, на когото разказали защо обикалят Влашко. Когато тръгнали с парахода за Белград, Величко отишъл в Мачин да съобщи на Мидхат паша, че двама агенти на комитета в Букурещ пътуват с парахода "Германия".
В сръбския държавен архив се пази цялата преписка, водена между Белградското правителство и Цариградското, отнасящо се за този позорен и трагичен акт - допускането на австрийска територия да се разпорежда турската полиция!
На 23 август 1867 г. Белградският митрополит Михаил отслужил панахида за двамата православни българи в съборната църква в Белград, като произнесъл трогателна реч:
"И пак трябва да оплакваме нови жертви на варварско убийство, да скърбим за невинни наши люде, умъртвени чрез злодейство... от дивата сила на фанатизма и зверството... нашият белградчанин и Никола Войводов, син на братски нам народ, мъченически пострадаха в Русчук, на парахода "Германия"... не е ли това грозно нарушение на всичко, което е свято и не е ли това деяние на диви зверове ... и на всичко това Европа гледа равнодушно...".
Михаил Греков пише, че Войводов бил оставил в бащиния си дом много ръкописи и интересни книжа, които турската полиция във Враца при един обиск прибрала по заповед на правителството и изпратила във Видин на управителя на санджака. Какво е станало с тези документи, не се знае до сега.
Никола Войводов e погребан в Русе, вероятно от голямата българка баба Тонка Обретенова. Праз 1938 г. инициативен комитет пренася костите на войводата във Враца. Официални лица, врачанският гарнизон и многохилядно множество изпращат тленните останки до църквата „Св. Възнесение”, където са препогребани. По случай 100 годишнината от гибелта му, през 1967 г. останките са пренесени в родната му къща, в която е устроена музейна експозиция. По късно там е поставен и надгробният кръст. Днес, „признателното” поколение е издраскало със спрей и обезобразило къщата на Войводов. Никола Войводов влиза в пантеона на големите български революционери със своя пример и саможертва. Героят от Враца се явява предтеча на последвалите безсмъртни подвизи на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Христо Ботев и техните четници.

четвъртък, 1 април 2010 г.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВЪВ ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***
За първи път Васил Левски посещава нашият край на път за Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29. IV. - 5. V. 1872 г.). Както сам отбелязва в тефтерчето си на: „6 април тръгвам за във Влашко през Оряховската граница". На 1 юли се връща отново през Оряхово и убедил се в сигурността на този път, Апостола се заема с организирането на нелегален канал за прехвърляне на комитетски дейци и материали от Влашко в България и обратно.
Във Врачанско Левски посещава Караш, Струпец и Струпешкия манастир, Курново, Старо село, Царевец, Долна Кремена, Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Лик и Липница.
На 10 юли 1872 г. в дома на Мито Цветков е основан Врачанският частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов. Левски е добре запознат с дейността на врачанските революционери, което е видно от едно писмо от 17 юли 1872 г. с което им изпраща уставът, разписки и едно окръжно и им обещава да ги посети. "В името на всевишния, отговарят врачани, работата ни отива напред… премислихме до вашето дохождане да работиме полека, доде ни дадете нужните наставления". На 28 август 1872 г. вечерта Апостола пристига във Враца и отсяда в хана на Стоян Огоеца. А на следващия ден, пее в църквата "Св. Възнесение" и свиква събрание в местността Скакля. Там пламенно говори за бъдещото освобождение и поставя нови отговорни задачи на местните революционери. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилския манастир на 19 октомври 1872 г. и го посвещава в народното дело.

неделя, 7 март 2010 г.

ПЪРВИЯТ ПАМЕТНИК В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ Е ОТКРИТ ВЪВ ВРАЦА - 1890 Г.

***
Паметникът на Христо Ботев е първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България, въобще. Инициативата за построяването му е на тогавашния кмет на Враца Цено Леонкев и на председателя на Постоянната комисия Гьошо Антонов. Средства са събирани предимно от дарители, въпреки че начинанието се е поддържало и от Стефан Стамболов - в миналото близък другар и съратник на Христо Ботев, а в края на десетилетието министър-председател.


Паметникът е открит тържествено от княз Фердинанд на 27.V.1890 г. Сред гостите са министър-председателят Стефан Стамболов, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка.
Автор на скулптурата е Густав Еберлайн. При моделирането на Ботевата глава той получава известна помощ от младия художник Антон Митов. Паметникът изобразява Ботев в естествен ръст. В дясната си ръка държи призивно издигната сабя, а в лявата свитък хартия. Разпилените листа в краката му подчертават решението да се премине от думи към дела. Върху постамента на паметника са изписани 190 имена на четници и поборници и прикрепени твърди барелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски, внушителна табела с текст и четири лъвски глави, из чиито уста бликала бистра вода. Металните плочи на паметника са отлети във Виена.
Изображението на Ботев е значително по-различно в сравнение с онези, който познаваме. Използвана е последната снимка на Ботев, направена в Букурещ преди заминаването с четата за България, на която той е с братята си Стефан, Кирил и Боян.


На споменатия последен фотос Ботев е доста отслабнал в лицето, с късо подстригана пригладена коса, с характерните си мустаци, но с малка брада и без следа от сравнително гъстите бакенбарди.
Този образ не е единственият, в който Христо Ботев е изобразен така, както е загинал. Само няколко месеца след смъртта му, в края на 1876 г., неговият пръв художествен образ се появява в стенен "Календар за година 1877”. Подобни са последвалите публикации на Захарий Стоянов при издаването на книгата "Христо Ботйов. Опит за биография” и портретната скица с креда от Антон Митов, публикувана през 1891 г. в сп. "Илюстрация - Светлина".
С откриването на паметника е свързана и една вълнуваща история, свързана с Ботевия четник и съгражданин, калофереца Пенко Минчев. След разгрома на четата, той е заловен край Враца. Отведен е в Русе, където е осъден на смърт, по настояване на Мидхад Паша. Първият ден не изпълнили присъдата, защото изтекло времето за бесене, на втория – въжето се скъсало. По-късно е отведен в Цариград, където лично султанът иска да види що за хора са „комитите”. Смъртната присъда е заменена с доживотен затвор в тъмниците на Диарбекир. С него е и братът на войводата Кирил Ботев, едва седемнадесетгодишен. Пенко успява да избяга с четника Гюро Начев и престорени на просяци, се спасяват в руското консулство, където граф Игнатиев им дава дрехи и пари и ги провожда за България.
След Освобождението, Пенко Минчев се завръща в родния си град-опожарен от турците и подобно на повечето свои съратници, живее в изключителна бедност. През 1890 г. за откриването на паметника на Христо Ботев във Враца, поканили и делегация от Калофер, в която трябвало да се включат и Ботеви четници. Кметът и директорът на училището обаче, само разпитали Пенко за четата и нищо не му казал. На другия ден, той отишъл на нивата. Един селянин, минал и му се надсмял, че не е никакъв комита, щом не е поканен на откриването на паметника. Едва тогава, Пенко Минчев разбрал защо са го разпитвали големците.
С една торбичка на рамо, пеш през планинските клисури, изминал огромното разстояние от Калофер до Враца, за да се поклони на паметника на Войводата.
Паметникът е демонтиран през 1955 г., а в началото на 90-те години е поставен в градинката на площад ”Руски”. На 2 юни 1964 г. се открива сегашният паметник на площад „Христо Ботев”.

събота, 20 февруари 2010 г.

ПЪРВИЯТ ПАМЕТНИК НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВЪВ ВРАЦА

в. „Читалищно дело” брой 17, 1 август 1937 г.
***
„Бюст-паметник на Васил Левски. На 25 юли 1937 г. стана тържествено освещаване бюст-паметник на Васил Левски, издигнат със средствата на чиновете от Врачанския гарнизон в градината на военния клуб.
След обичайната панахида и водосвет началника на гарнизона полковник Мишев произнесе възторжено слово и откри паметника, като го предаде на грижите на домакина на клуба подполковник Еленков. Произнесоха слова и областния директор Б. Пращилов и протосингела на Св. Врачанска Митрополия йеромонах Николай.
В празненството взе участие и войскова част, както и множество граждани.
Бюстът е изработен от младия художник Бучински, а е отлян в работилницата на братя Константинови (Пуката).”

Материалът се публикува със съдействието на Христина Христова – завеждащ отдел „Най-нова история” при РИМ Враца

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

ПИСМО НА АНАСТАСИЯ ЦВЕТКОВА

сестра на Мито Цвятков. Ботев четник от Враца

“До Негово Превъзходителство окръжния управител на Видин Ваше превъзходителство,
Аз, покорната Ви робиня, съм жителка на гр. Враца. Брат ми Мито Цвятков от 6 м. е задържан под арест. Времето на неговото задържане – от извършване на престъплението досега му е достатъчно наказание. Тъй като не ми е известно още колко време ще стои под арест, замолвам, ако е възможно да наредите на подчинените Ви служители да бъде освободен. Оставам на Вашите заповеди.”
11.Х. 1876 г.
/п/ Анастасия Цвяткова от Враца
Следва резолюция:
“За окръжния наказателен съд” 11.X.1876 г.
***
ОТГОВОР НА СЪДА:
“Лицето Мито Цвятков, чието освобождение се иска с настоящата молба, принадлежи към Ботевата чета, която премина от Влашкия бряг и биде унищожена и разпръсната във Враца от царските войски. Същият е заловен в Берковско и изпратен в главния град на окръга. От регистрационния дневник се установява, че понеже подписа на документите с показанията му не е заверен на своето място /в Берковица/ от страна на околийския съд, те са повърнати там за заверка, но досега не са пристигнали обратно. Благоволете да наредите на околийския управител на гореспоменатата околия /Берковица/ да изпратят оттам колкото се може по-скоро въпросните документи от управлението, за да се отговори на молителката.
На Ваше разпореждане.”
12.Х. 1876 г. Хамди Токсин
Видински окръжен съд

Резолюция върху това писмо:
“Да се пише на съответното място /Берковица/ да се изпратят документите му”12.Х.1876 г.
БЕЛЕЖКА: “ПИСАНО”

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част III
ЛЕГЕНДАТА

Пътнико, когато минеш кемерския мост знай, че стъпваш на свята земя! Поклони се и хвърли едно цвете, където и да е - на пътя или в реката! Врачанино, помни, че Вратица е свидна! Там високо горе в синьото небе, още витае духа на Радан, който бди над своята твърдина.
***
Било в 1396 година - последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан Войвода организирал отбраната и заедно с войската си останали между последните защитници на крепостта. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени... Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган... А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка - Елица. И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде!
Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Градът обаче трябвало да отстъпи пред численото надмощие на завоевателите. В своето озлобление османските орди го сринали из основи. Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите ...
"Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"... И решил!
Изкачили се баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания. Нямало никакво време ... С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница...
А Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя... И кротко се свлекла до нозете му... Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето...Сега за него вече било по-лесно... И посегнал повторно към сабята си... "Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица.

сряда, 3 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част II
РАДАН ВОЙВОДА

“Нашата твърдина е опора на цялото царство. Паднем ли ние, загива царството.”
***
В продължение на цял век съдбата на Вратица е свързана с династията на Шишмановци, а в последните две десетилетия преди падането на България под турско робство - и с непрекъснатата борба между последните царе от тази династия Иван Шишман и Иван Срацимир. Но Вратица признаваше един войвода и това бе Радан. Той бе един от тези хора, които бяха плод на размирния XIV век, когато българската държава биваше разграбвана от своите и опустошавана от дивите агарянски нашественици. Християнската вяра и Вратишката твърдина го бяха направили твърд, честен и справедлив.
Настъпиха тежки дни за България. Агарянските пълчища минаха от Азия и плъзнаха по Балканите. Първо падна Търновското царство. Уплашен, Иван Срацимир им стана васал заедно с Видинското царство. Знаейки, че края му наближава той се премести във Вратишката крепост. Не изтече много вода и нашествениците дойдоха под Вратица. Защитниците като орли оглеждаха полето и очакващата ги черна съдба. Може би това поле ще бъде покрито с белите им кости, а земята напоена с кръвта им. Черни врани ще кълват безжизнените им очи, вперени в синьото небе.
Уплашен, малодушния цар Иван Срацимир предложи на Радан да се предаде и приеме исляма. Гордият Вратишки войвода категорично отказа. Събра защитниците на крепостта и им каза:
- Братя християни! Между нас имаше кучета, които приеха кучешката ислямска вяра, само за да запазят богатството и кучешките си глави. Вие виждате главите християнски набучени на колове, които разнасят проклетите агарянци. Нима има на света такива сили и мъки, които да надвият християнската вяра и сила?
Радан с шепа храбреци остана до края на дните си закрилник на българите и християнската вяра. Много чалми заедно с главите на разбойниците на Муса Кеседжия бяха свалени от мечовете на радановите юнаци.

вторник, 2 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част I
ВРАТИЦА

Войводо, пребродихме царството ни. Красива и плодородна е земята му. Ама такава красота като нашата Вратица, никъде не видях. Даже Търновград не може да се мери с нея.
***
Крепостта, която в продължение на един век бе яка твърдина на Асеновци, а след тях един век опора и щит на Шишмановци, настръхнала с високите скали, крепостни стени и кули представляваше неописуема гледка. Фантастичната форма на местността беше един величествен декор, на който тя се вписваше.
Зад крепостните стени на Калето започва Вратишкия пролом. Реката лъкатуши притисната в каменното корито. По двата и бряга върху стръмните склонове като бисерен наниз са наредени бели къщи, чийто плочени покриви се допират като за любовна целувка.
Скромен палат на наколко малки болярски къщи ограждаха малко езеро. Високо горе, като бял гълъб бе кацнал Царския монастир, построен от цар Асен първи. Изсечени в скалата стълби водеха до светата обител.
Когато природата се разлютеше, крепостта ставаше друга. Светкавици раздираха небето, а тътена от тях дълго се блъскаше между величествените скали. Козите се прибираха в пещерите, а орлите в своите гнезда. Мътните талази на реката яростно се блъскаха в каменното корито, влачейки всичко попаднало на пътя им. Езерото потъмняваше и оловносивите му води с плясък заливаха брега. Едно диво величие на още по-дивна природа. В това гнездо на орли Радан бе стратега и войводата.

Средновековен надпис съдържащ името Вратица

понеделник, 1 февруари 2010 г.

ДАВИД ТОДОРОВ - ЧОВЕКЪТ КОЙТО НЕ ТЪРПЕШЕ НИКАКВИ ОКОВИ

„Човещината му е надминала буйния му нрав…”
***
На скоро по врачанските медии излезе информацията за разбиването и разграбването на сградата на бившето училище „Давид Тодоров”. Мястото, където години наред звънтеше детска смях, днес е сграда призрак. Новата управа на града предприе решителни мерки: ще се поставят решетки на всички затворени училища. И на Давид Тодоров. Човекът, който не търпеше никакви окови.
Кой е Давид Тодоров? Участник в национално освободителното движение, Ботев четник, търговец.
Давид Тодоров Савов е роден в гр. Враца през 1834 г. в богато търговско семейство. Баща му е виден търговец на вино, добитък, коприна. Младият Давид помага на баща си, пътува в страната и чужбина, научава много чужди езици. Получава завидно образование за времето си. По-късно започва самостоятелна търговска дейност и се замогва. Голям родолюбец, възприема революционните идеи на Г. С. Раковски. Поради съвместната съзаклятническа дейност с Никола Войводов е преследван от турската власт и емигрира в Румъния, където се установява и започва търговия с тютюн (1866 г.). Близък приятел е на Козма Тричков, на Евлоги и Христо Георгиеви, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Олимпий Панов и др. Присъединява се към радикално настроената българска емиграция. Става активен член на Тайния централен български комитет/ТЦБК/. Близка дружба го свързва и с Христо Ботев.
Давид Тодоров участва в организирането и подготовката на Ботевата чета, като дава много средства за снабдяването й с оръжие, муниции, облекло. Присъединява се към четата в Корабия. Близък на Христо Ботев, той е привлечен в щаба на четата като съветник. При превземането на кораба “Радецки” заедно със Сава Катрафилов, обясняват на капитана Енглендер на немски език целта на четата.
На Милин камък щабът на четата решава Давид Тодоров да води ариергарда, при опита за пробив в турските позиции. На 18.05.1876 г. Давид Тодоров е прострелян смъртоносно и загива геройски в престрелка с турската войска по пътя от Милин камък към Веслец. Обезглавеният му труп е прибран от жители на село Баница, а след няколко дена и погребан в Банишката черква. Главата му, отрязана и набучена на кол, е занесена от турците във Враца. Давид Тодоров е един от около 20-те Ботеви четници от Враца и областта, които в името на борбата за освобождението на България, изоставят семейства, търговия, занаят. В последното си писмо, Давид Тодоров моли приятеля си Иван Грудов, да се погрижи за дъщеря му, настанена в девически пансион в Букурещ: „Моля Ви, идете при Михалаки и разправете му, че съм добре до тоя час, и колкото до детето, ако се случи, недай боже да умра, ще гледате да го изпроводите някога във Враца”.
Понякога съдбата си прави странни шеги. Двама съратници в борбата за освобождението на България отново преплетоха съдбите си. Днес училището с името на Давид Тодоров във Враца не съществува. То се обедини с други две и се появи ново – Никола Войводов. За Давид останаха да ни напомнят два паметника в модернистичен стил: на лобното му място и пред църквата «Св. Апостоли».
ПП: Новото ръководство на общината оповести, че смята да превърне сградата на бившето училище в тренировъчен спортен център. Инициативата е добра. Дано се реализира.

МИТРОПОЛИТ КОНСТАНТИН - ПОСЛЕДНИЯТ ИСТИНСКИ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ

***
Костадин Попдимитров Малинков е роден на 14.05.1843 г. (по други сведения през 1847 г.) в гр. Калофер, в семейството на енорийски свещеник. Основното си образование получава в родния си град при даскал Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), а гимназиалното в гръцко училище в Цариград, където живеел брат му. С помощта на Драган Цанков заминава за Рим, където от 1863 до 1869 г. учи в Католическия богословски колеж „Св. Атанасий”. Завърнал се в родината, той за кратко се установява в Карлово, където ръководи театралната дейност в града. Воден от желанието за духовно звание и служение заминава за Цариград, а оттам в гр. Русе, където попада под грижите на Доростолския и Червенски митрополит Григорий. Същият го постригва в монашество с името Константин, като последователно го ръкополага в йеродяконски и йеромонашески чин. През 1873 г. по решение на Св. Синод е възведен в архимандритско достойнство. За кратко през 1874 г. той е архиерейски наместник в гр. Силистра, а от края на същата година е назначен за управляващ Врачанска епархия, какъвто остава до края на 1884 г. Като такъв след Руско-турската освободителна война архимандрит Константин посреща Царя Освободител Александър II в гр. Плевен. На 11 ноември 1884 г. е хиротонисан за Врачански митрополит. От 1886 до 1908 г. митрополит Константин е член на Св. Синод в София, а от 1905 до 1908 е и негов председателстващ. Почива на 04.12.1912 г. в гр. Враца. Погребан е в притвора на катедрален храм „Св. Николай”.
Безспорните качества на митрополит Константин, го свързват с имената на едни от най-големите личности на епохата. Наред със споменатите вече възрожденци Ботьо Петков и Драган Цанков, и срещата с руският император Александър II, съществуват сведения, че той и неговия брат са лични приятели и укриватели на Васил Левски. С тях той се е съветвал по много въпроси. По-късно Константин съобщава тъжната вест за обесването на Левски на майка му и тайно опява косите му.
Ръководи водосвета при откриването на новата ж.п. линия в Мездра през 1897 г., на който присъстват специално пристигналите с влак от София княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза и гостуващият по това време в страната сръбски крал Александър, както и министър-председателя д-р Константин Стоилов.
Осъществява лични контакти с Димитър Петков - министър-председател на България в периода 1906-1907 г. (баща на политиците Петко Д. Петков и Никола Петков).
Но особено близки са отношенията му с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), с когото поддържа кореспонденция. По време на Стамболовия режим, големият духовен и политически деец е затворен в Гложенския манастир, но въпреки рисковете Врачанския митрополит Константин не се поколебава да го посети в изгнанието му.
Грижата за православието и вярата на своето паство е засвидетелствано от подкрепата за построяването на много православни храмове, като църквите „Св. Троица” в Плевен и ”Успение Богородично" в град Тръстеник. Врачанския митрополит често ходатайста пред висши чиновници за отпускане на финансови средства, а когато храмовото строителство напредва , той разрешава поставянето на Св. Антимист и извършване на богослужение.
Архивите пазят сведения и за неговата роля на възпитател на нравствена и духовна чистота у врачани, като публично заклеймява гадателите, врачките и разпространителите на суеверия и заблуди сред народа.
От многостранната дейност на Митрополит Константин, обаче най-голям преклонение буди отношението му към благотворителността, образованието и грижата за децата.
Няколко месеца преди да почине “разпорежда да бъде продаден парцелът му в София (2 511 кв.м.) и по-голяма част от средствата да бъде разпределена за просветни и благотворителни цели”. По волята на дарителя голямата част от средствата са предоставени на училище „Митрополит Константин” във Враца за учредяване на фонд, от чиито лихви да се купуват книги и дрехи за бедни ученици. Други са предоставени на Врачанското благотворително дружество “Милосърдие” за издържаната от него безплатна ученическа трапезария. За благотворителни цели митрополитът предоставя суми и на Епархийското свещеническо братство “Св. Цар Константин” и Православното християнското братство във Враца. Отделни суми благодетелят предоставя за ученически трапезарии в родния му град и околийските центрове на епархията – Плевен и Оряхово.
Наред с това митрополит Константин оставя в наследство 600 кв.м. на Св. Синод за учредяване на фонд, от приходите на който ще се “издържат двама стипендианти в Софийската духовна семинария” с едно изискване: “единият от тях да бъде от Врачанска епархия и да се избира по указание на митрополията, а другият да бъде от Калофер”, а завършилите стипендианти се задължават да приемат духовен сан.
След 1947 г. народната власт иззема архива на Врачанска митрополия и следите на дарителските актове се губят. Известно е, че благотворителният фонд на митрополит Константин Врачански съществува до началото на 1952 година. През 1951 г. сградата у-ще „Митрополит Константин” (тогава „Септемврийци”) и прилежащите постройки, обитавани от наследници на врачанския свещеник Петко Хр. Розов са одържавени. През 1952 и 1959 г. част от сградите са съборени. През 1999 г. собствеността е променена от държавна в общинска, а през 2006 г. в частна общинска собственост, след което е обявена процедура по продажба на училището, носещо името на големия благодетел на образованието във Враца митрополит Константин.
Безплатната трапезария "Милосърдие" във Враца през 20-те години, изградена със средства дарени от митрополит Константин

неделя, 31 януари 2010 г.

ПРОФ. ДИМИТЪР ЙОЦОВ - ЖИВОТ В ИМЕТО НА ОТЕЧЕСТВОТО

***
Проф. Димитър Йоцов е историк, дипломат и политик. Известен е с ценните си исторически трудове върху българската история в периода на Възраждането и Освобождението, отпечатани на френски, немски, италиански, английски, холандски и др. езици, с което има значителен принос за популяризиране на българската национална история и кауза сред европейската общественост.
Димитър Ангелов Йоцов е роден през 1875 г. във Враца в заможното семейство на Йонка и хаджи Ангел Йоцови. Баща му е член на първото привременно управително тяло на Враца при Временното руско управление след Освобождението, а по-късно съдия в Окръжния съд, мирови съдия и адвокат, народен представител, виден общественик.
Димитър Йоцов завършва основно образование във Враца, гимназиално – в Русе, а през 1895 г. постъпва във Висшата политическа школа в Париж. Изучава история и дипломация в Сорбоната. През този период прави превод на френски език на романа „Под игото” на Иван Вазов.
Завръщайки се в България Димитър Йоцов работи в редакционния комитет на списание „Летописи”, заедно с Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Михалаки Георгиев.По-късно започва работа в Министерството на външните работи. Конфликт между него и главния секретар на министерството стига до дуел и предизвиква намесата на Борис Сарафов, по това време председател на Върховния Македоно-Одрински комитет.
Сарафов, знаейки за разработката на Йоцов във Франция „Етнографията на Македония” и успеха и сред френските интелектуални среди, му поверява тайна мисия. От тук на сетне Димитър Йоцов свързва живота си с борбата за освобождението на поробените ни сънародници от Македония и Одринско. През август 1899 г. младият врачанин работи успешно за националната кауза в Куманово, Скопие и Тетово.
ВМОРО го изпраща с тайна мисия в Битоля, където полицията на султан Абдул Хамид се опитва да го арестува, но българският дипломатически агент Тодор Пейов го спасява. По-късно поемайки длъжността секретар в Екзархията в Цариград и става личен сътрудник на Екзарх Йосиф.
През 1908 г. в София, заедно с други интелектуалци, основава вестник „Балканска трибуна”.
През 1909 г. заминава за Русия, за да проучи личните архиви на граф Игнатиев. Става известен с научните си трудове, между които е „Граф Игнатиев и нашето Освобождение”. Подпредседател е на комитета „Народен бранител” и е един от основателите на дружеството на българските публицисти и писатели.
През 1911-1912 г. е врачански народен представител в Петото велико народно събрание.
От 1912 г. започва дипломатическата му кариера. Заема длъжността генерален консул на Царство България в Италия, Гърция и Германия.
В Италия издейства помощи за българските ранени войници през Балканската война, за което е награден с Дружествен кръст.
В Гърция по време на Първата световна война изпълнява опасна мисия, като прониква през фронта на французи и англичани и се добира до Солун по време на боевете при Дойранското езеро. Достига до Атина. След трагични приключения, преминава Преспанското езеро и се озовава в щаба на Първа българска армия в Битоля, от където изпраща шифрована информация за състоянието в гръцката столица. За тази си мисия на военен куриер е награден с Великия офицерски орден, втора степен.
След мисия в Швейцария с тайни преговори за сепаративен мир, през 1917 г. Димитър Йоцов като генерален консул, акредитиран при хамбургския сенат, разкрива пред българското правителство поверителни разпоредби на Германската главна квартира за участта на Добруджа и подготвителните етапи на германската експанзия на Балканите. Взима участие и в Брест-Литовските преговори за мир.
Породената от загубата във войната национална катастрофа и промяната на режима в България слагат край на политическата му кариера. През 1919 г. Димитър Йоцов се установява да живее със семейството си в Берлин, където продължава научната си работа.
Той не забравя и родния си град, като в продължение на 15 години работи по написването на двутомната “Културно-политическа история на Враца”.
По време на Втората световна война Димитър Йоцов се завръща в България и заема длъжността хонорован професор по политическа история във Военното училище в София.
Заклеймен като „реакционен” учен, проф. Йоцов попада в списъка на забранените автори в годините на тоталитарния режим. Това го прави почти непознат за няколко поколения българи.Димитър Йоцов умира в София на 7 август 1969 г., като оставя след себе си един живот, отдаден в името на Отечеството.

МИТО ЦВЕТКОВ БАКАЛБАШИЙСКИ

***
На 27.V.1890 г. княз Фердинанд, в присъствието на министър-председателят Стефан Стамболов, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка, открива във Враца първият паметник на Христо Ботев. Това е и първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България въобще. Върху постамента на паметника са изписани 190 имена на четници и поборници и прикрепени твърди барелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски.
Девитима са врачаните, които се присъединяват към Ботевата чета и следват войводата до последния му миг във Врачанския балкан - Стефанаки Савов, Сава Савов, Давид Тодоров, Мито Ангелов, Марко Бошнаков, Мито Цветков, Васил Иванов, Тодорин Данкин, Георги Катарджийски. Сред тях се откроява фигурата на Мито Цветков Бакалбашийски.
Роден е ок. 1844 г. в гр. Враца. Един от най-дейните борци за освобождението на България. В къщата му са преспивали Васил Левски и Димитър Общи. Именно в неговия дом на 10 юли 1872 година е основан Врачанският частен революционен комитет. Сред учредителите са Кръстьо Бързаков, Кръстьо Новкиришки, Мицо Хаджимицов, Мито Цветков , Тодор Балабанов, Тодорин Ванов, Стефанаки Савов, Цено Ангелов, Саво Петров и Николчо Печеняков. Съзаклятниците полагат клетва на живот и смърт. Правят поименна книга, където под номер написват членовете и квитационна книга, където също под номер се записва кой каква сума дава. Кръщават новия комитет Аврамчо Давичонов. Комитетът от с. Голям Извор им изпраща няколко броя от в.”Свобода” – издаван в Букурещ от Л. Каравелов.
Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов.
В едно от заседанията се решава Мито и Т.Балабанов да отидат в близките села както и в манастирите, да организират комитети. В Черепишкия манастир “Св. Богородица” на около половин час разстояние от селото Лютиброд, игуменът Епифаний – върл враг на турците, ги посреща приятелски и като му разказват за мисията си, от радост не знае какво да прави. Като се връщат във Враца броят на съзаклятниците е станал 50.
Когато през август 1872 г. Левски идва във Враца, той предлага председателството на комитета да се повери на Мито Анков. Освен това, Апостола издава пълномощно на Мито Цветков от 16 септември 1872г., в резултат на което, по-късно възниква нелегалният канал Бекет-Оряхово: "Упълномощава се за в Лом и Оряхово да направи съгласието на речените места по-лесен път и по-сигурен за споразумение с Централният комитет и с другите места на окръжието им". Пълномощното потвърждава работата на Левски по уреждането на окръжни центрове и намерението му да превърне Враца в окръжие.
След залавянето и гибелта на Левски, настъпва криза в революционното движение. Комитетската мрежа е разстроена и са необходими големи усилия за нейното възстановяване.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.
През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
В село Черни връх, а след това във Вълчедръм, където престояват повече от седмица в дома на сестрата на Мито – Върба, Мито Цветков и Никола Славков обучават десетина момчета, които трябвало да се присъединят към четата на Христо Ботев.
За всенародния кипеж свидетелства Захари Стоянов във „Записки побългарските въстания” - „Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7-8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200-500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.”
Стефанаки Савов, дава повече подробности: „Купи се пастърма от Младен Скачоков и от един турчин – хаджи Арап, на версия, които Мито Цветков закара и продаде в Румъния и внесъл парите в Централния комитет за купуване на оръжие”.
В началото на май 1876г. комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагане обаче няма да има и те ще продължат с четата. На 17 май, около 10 часа преди пладне, параходът допира последната бунтовна скеля - Бекет, тук се качват руският капитан, Обретенов, Апостолов, Мито Цветков, Сава Пенев от Търново, Перо Македонецът и още четиридесет момчета. Малко по-надолу от Бекет, дружината се облича в бунтовните си дрехи, развива знамето и параходът планомерно, без шум е завладян, а капитанът е принуден да спре на Козлодуй.
Първата битка с черкези и башибозук става при Милин камък, където Мито Цветков се отделя от четата и след 2-3 дена се отбива в с. Ново село, Берковско, за да поиска хляб. Тук бива заобиколен от турците, заловен и откаран в Берковица. От там е закаран във Видин. Съден и осъден, той е хвърлен във Видинският затвор, където остава до освобождението на България от русите.
Подобно на много други искрени патриоти, съдбата на Мито Цветков след Освобождението е нерадостна. Ето как неговият другар Стефанаки Савов описва последните дни на големия поборник: „След като биде освободен от затвора, той се върна във Враца уж да се наслаждава и той на свободата, обаче не биде за дълго. Яви се Младен Скачоков, от когото беше взета част от лойта и пастърмата, закарани в Румъния. Даде го в съд, осъди го и понеже никой не се погрижи да се съберат пари и изплати този дълг, продаде му се къщата и той остана на улицата. Това, разбира се, го дотолкова огорчи и повлия много зле върху него, поболя се и почина. Той живя в къщата на хаджи Ахмед бей, но не като слуга. Така свърши Мито, който даде всичко за България”.
Мито Цветков Бакалбашийски умира на 15 май 1881 г. в гр. Враца, сам, беден, забравен от всички.