събота, 20 февруари 2010 г.

ПЪРВИЯТ ПАМЕТНИК НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВЪВ ВРАЦА

в. „Читалищно дело” брой 17, 1 август 1937 г.
***
„Бюст-паметник на Васил Левски. На 25 юли 1937 г. стана тържествено освещаване бюст-паметник на Васил Левски, издигнат със средствата на чиновете от Врачанския гарнизон в градината на военния клуб.
След обичайната панахида и водосвет началника на гарнизона полковник Мишев произнесе възторжено слово и откри паметника, като го предаде на грижите на домакина на клуба подполковник Еленков. Произнесоха слова и областния директор Б. Пращилов и протосингела на Св. Врачанска Митрополия йеромонах Николай.
В празненството взе участие и войскова част, както и множество граждани.
Бюстът е изработен от младия художник Бучински, а е отлян в работилницата на братя Константинови (Пуката).”

Материалът се публикува със съдействието на Христина Христова – завеждащ отдел „Най-нова история” при РИМ Враца

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

ПИСМО НА АНАСТАСИЯ ЦВЕТКОВА

сестра на Мито Цвятков. Ботев четник от Враца

“До Негово Превъзходителство окръжния управител на Видин Ваше превъзходителство,
Аз, покорната Ви робиня, съм жителка на гр. Враца. Брат ми Мито Цвятков от 6 м. е задържан под арест. Времето на неговото задържане – от извършване на престъплението досега му е достатъчно наказание. Тъй като не ми е известно още колко време ще стои под арест, замолвам, ако е възможно да наредите на подчинените Ви служители да бъде освободен. Оставам на Вашите заповеди.”
11.Х. 1876 г.
/п/ Анастасия Цвяткова от Враца
Следва резолюция:
“За окръжния наказателен съд” 11.X.1876 г.
***
ОТГОВОР НА СЪДА:
“Лицето Мито Цвятков, чието освобождение се иска с настоящата молба, принадлежи към Ботевата чета, която премина от Влашкия бряг и биде унищожена и разпръсната във Враца от царските войски. Същият е заловен в Берковско и изпратен в главния град на окръга. От регистрационния дневник се установява, че понеже подписа на документите с показанията му не е заверен на своето място /в Берковица/ от страна на околийския съд, те са повърнати там за заверка, но досега не са пристигнали обратно. Благоволете да наредите на околийския управител на гореспоменатата околия /Берковица/ да изпратят оттам колкото се може по-скоро въпросните документи от управлението, за да се отговори на молителката.
На Ваше разпореждане.”
12.Х. 1876 г. Хамди Токсин
Видински окръжен съд

Резолюция върху това писмо:
“Да се пише на съответното място /Берковица/ да се изпратят документите му”12.Х.1876 г.
БЕЛЕЖКА: “ПИСАНО”

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част III
ЛЕГЕНДАТА

Пътнико, когато минеш кемерския мост знай, че стъпваш на свята земя! Поклони се и хвърли едно цвете, където и да е - на пътя или в реката! Врачанино, помни, че Вратица е свидна! Там високо горе в синьото небе, още витае духа на Радан, който бди над своята твърдина.
***
Било в 1396 година - последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан Войвода организирал отбраната и заедно с войската си останали между последните защитници на крепостта. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени... Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган... А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка - Елица. И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде!
Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Градът обаче трябвало да отстъпи пред численото надмощие на завоевателите. В своето озлобление османските орди го сринали из основи. Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите ...
"Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"... И решил!
Изкачили се баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания. Нямало никакво време ... С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница...
А Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя... И кротко се свлекла до нозете му... Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето...Сега за него вече било по-лесно... И посегнал повторно към сабята си... "Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица.

сряда, 3 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част II
РАДАН ВОЙВОДА

“Нашата твърдина е опора на цялото царство. Паднем ли ние, загива царството.”
***
В продължение на цял век съдбата на Вратица е свързана с династията на Шишмановци, а в последните две десетилетия преди падането на България под турско робство - и с непрекъснатата борба между последните царе от тази династия Иван Шишман и Иван Срацимир. Но Вратица признаваше един войвода и това бе Радан. Той бе един от тези хора, които бяха плод на размирния XIV век, когато българската държава биваше разграбвана от своите и опустошавана от дивите агарянски нашественици. Християнската вяра и Вратишката твърдина го бяха направили твърд, честен и справедлив.
Настъпиха тежки дни за България. Агарянските пълчища минаха от Азия и плъзнаха по Балканите. Първо падна Търновското царство. Уплашен, Иван Срацимир им стана васал заедно с Видинското царство. Знаейки, че края му наближава той се премести във Вратишката крепост. Не изтече много вода и нашествениците дойдоха под Вратица. Защитниците като орли оглеждаха полето и очакващата ги черна съдба. Може би това поле ще бъде покрито с белите им кости, а земята напоена с кръвта им. Черни врани ще кълват безжизнените им очи, вперени в синьото небе.
Уплашен, малодушния цар Иван Срацимир предложи на Радан да се предаде и приеме исляма. Гордият Вратишки войвода категорично отказа. Събра защитниците на крепостта и им каза:
- Братя християни! Между нас имаше кучета, които приеха кучешката ислямска вяра, само за да запазят богатството и кучешките си глави. Вие виждате главите християнски набучени на колове, които разнасят проклетите агарянци. Нима има на света такива сили и мъки, които да надвият християнската вяра и сила?
Радан с шепа храбреци остана до края на дните си закрилник на българите и християнската вяра. Много чалми заедно с главите на разбойниците на Муса Кеседжия бяха свалени от мечовете на радановите юнаци.

вторник, 2 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част I
ВРАТИЦА

Войводо, пребродихме царството ни. Красива и плодородна е земята му. Ама такава красота като нашата Вратица, никъде не видях. Даже Търновград не може да се мери с нея.
***
Крепостта, която в продължение на един век бе яка твърдина на Асеновци, а след тях един век опора и щит на Шишмановци, настръхнала с високите скали, крепостни стени и кули представляваше неописуема гледка. Фантастичната форма на местността беше един величествен декор, на който тя се вписваше.
Зад крепостните стени на Калето започва Вратишкия пролом. Реката лъкатуши притисната в каменното корито. По двата и бряга върху стръмните склонове като бисерен наниз са наредени бели къщи, чийто плочени покриви се допират като за любовна целувка.
Скромен палат на наколко малки болярски къщи ограждаха малко езеро. Високо горе, като бял гълъб бе кацнал Царския монастир, построен от цар Асен първи. Изсечени в скалата стълби водеха до светата обител.
Когато природата се разлютеше, крепостта ставаше друга. Светкавици раздираха небето, а тътена от тях дълго се блъскаше между величествените скали. Козите се прибираха в пещерите, а орлите в своите гнезда. Мътните талази на реката яростно се блъскаха в каменното корито, влачейки всичко попаднало на пътя им. Езерото потъмняваше и оловносивите му води с плясък заливаха брега. Едно диво величие на още по-дивна природа. В това гнездо на орли Радан бе стратега и войводата.

Средновековен надпис съдържащ името Вратица

понеделник, 1 февруари 2010 г.

ДАВИД ТОДОРОВ - ЧОВЕКЪТ КОЙТО НЕ ТЪРПЕШЕ НИКАКВИ ОКОВИ

„Човещината му е надминала буйния му нрав…”
***
На скоро по врачанските медии излезе информацията за разбиването и разграбването на сградата на бившето училище „Давид Тодоров”. Мястото, където години наред звънтеше детска смях, днес е сграда призрак. Новата управа на града предприе решителни мерки: ще се поставят решетки на всички затворени училища. И на Давид Тодоров. Човекът, който не търпеше никакви окови.
Кой е Давид Тодоров? Участник в национално освободителното движение, Ботев четник, търговец.
Давид Тодоров Савов е роден в гр. Враца през 1834 г. в богато търговско семейство. Баща му е виден търговец на вино, добитък, коприна. Младият Давид помага на баща си, пътува в страната и чужбина, научава много чужди езици. Получава завидно образование за времето си. По-късно започва самостоятелна търговска дейност и се замогва. Голям родолюбец, възприема революционните идеи на Г. С. Раковски. Поради съвместната съзаклятническа дейност с Никола Войводов е преследван от турската власт и емигрира в Румъния, където се установява и започва търговия с тютюн (1866 г.). Близък приятел е на Козма Тричков, на Евлоги и Христо Георгиеви, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Олимпий Панов и др. Присъединява се към радикално настроената българска емиграция. Става активен член на Тайния централен български комитет/ТЦБК/. Близка дружба го свързва и с Христо Ботев.
Давид Тодоров участва в организирането и подготовката на Ботевата чета, като дава много средства за снабдяването й с оръжие, муниции, облекло. Присъединява се към четата в Корабия. Близък на Христо Ботев, той е привлечен в щаба на четата като съветник. При превземането на кораба “Радецки” заедно със Сава Катрафилов, обясняват на капитана Енглендер на немски език целта на четата.
На Милин камък щабът на четата решава Давид Тодоров да води ариергарда, при опита за пробив в турските позиции. На 18.05.1876 г. Давид Тодоров е прострелян смъртоносно и загива геройски в престрелка с турската войска по пътя от Милин камък към Веслец. Обезглавеният му труп е прибран от жители на село Баница, а след няколко дена и погребан в Банишката черква. Главата му, отрязана и набучена на кол, е занесена от турците във Враца. Давид Тодоров е един от около 20-те Ботеви четници от Враца и областта, които в името на борбата за освобождението на България, изоставят семейства, търговия, занаят. В последното си писмо, Давид Тодоров моли приятеля си Иван Грудов, да се погрижи за дъщеря му, настанена в девически пансион в Букурещ: „Моля Ви, идете при Михалаки и разправете му, че съм добре до тоя час, и колкото до детето, ако се случи, недай боже да умра, ще гледате да го изпроводите някога във Враца”.
Понякога съдбата си прави странни шеги. Двама съратници в борбата за освобождението на България отново преплетоха съдбите си. Днес училището с името на Давид Тодоров във Враца не съществува. То се обедини с други две и се появи ново – Никола Войводов. За Давид останаха да ни напомнят два паметника в модернистичен стил: на лобното му място и пред църквата «Св. Апостоли».
ПП: Новото ръководство на общината оповести, че смята да превърне сградата на бившето училище в тренировъчен спортен център. Инициативата е добра. Дано се реализира.

МИТРОПОЛИТ КОНСТАНТИН - ПОСЛЕДНИЯТ ИСТИНСКИ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ

***
Костадин Попдимитров Малинков е роден на 14.05.1843 г. (по други сведения през 1847 г.) в гр. Калофер, в семейството на енорийски свещеник. Основното си образование получава в родния си град при даскал Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), а гимназиалното в гръцко училище в Цариград, където живеел брат му. С помощта на Драган Цанков заминава за Рим, където от 1863 до 1869 г. учи в Католическия богословски колеж „Св. Атанасий”. Завърнал се в родината, той за кратко се установява в Карлово, където ръководи театралната дейност в града. Воден от желанието за духовно звание и служение заминава за Цариград, а оттам в гр. Русе, където попада под грижите на Доростолския и Червенски митрополит Григорий. Същият го постригва в монашество с името Константин, като последователно го ръкополага в йеродяконски и йеромонашески чин. През 1873 г. по решение на Св. Синод е възведен в архимандритско достойнство. За кратко през 1874 г. той е архиерейски наместник в гр. Силистра, а от края на същата година е назначен за управляващ Врачанска епархия, какъвто остава до края на 1884 г. Като такъв след Руско-турската освободителна война архимандрит Константин посреща Царя Освободител Александър II в гр. Плевен. На 11 ноември 1884 г. е хиротонисан за Врачански митрополит. От 1886 до 1908 г. митрополит Константин е член на Св. Синод в София, а от 1905 до 1908 е и негов председателстващ. Почива на 04.12.1912 г. в гр. Враца. Погребан е в притвора на катедрален храм „Св. Николай”.
Безспорните качества на митрополит Константин, го свързват с имената на едни от най-големите личности на епохата. Наред със споменатите вече възрожденци Ботьо Петков и Драган Цанков, и срещата с руският император Александър II, съществуват сведения, че той и неговия брат са лични приятели и укриватели на Васил Левски. С тях той се е съветвал по много въпроси. По-късно Константин съобщава тъжната вест за обесването на Левски на майка му и тайно опява косите му.
Ръководи водосвета при откриването на новата ж.п. линия в Мездра през 1897 г., на който присъстват специално пристигналите с влак от София княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза и гостуващият по това време в страната сръбски крал Александър, както и министър-председателя д-р Константин Стоилов.
Осъществява лични контакти с Димитър Петков - министър-председател на България в периода 1906-1907 г. (баща на политиците Петко Д. Петков и Никола Петков).
Но особено близки са отношенията му с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), с когото поддържа кореспонденция. По време на Стамболовия режим, големият духовен и политически деец е затворен в Гложенския манастир, но въпреки рисковете Врачанския митрополит Константин не се поколебава да го посети в изгнанието му.
Грижата за православието и вярата на своето паство е засвидетелствано от подкрепата за построяването на много православни храмове, като църквите „Св. Троица” в Плевен и ”Успение Богородично" в град Тръстеник. Врачанския митрополит често ходатайста пред висши чиновници за отпускане на финансови средства, а когато храмовото строителство напредва , той разрешава поставянето на Св. Антимист и извършване на богослужение.
Архивите пазят сведения и за неговата роля на възпитател на нравствена и духовна чистота у врачани, като публично заклеймява гадателите, врачките и разпространителите на суеверия и заблуди сред народа.
От многостранната дейност на Митрополит Константин, обаче най-голям преклонение буди отношението му към благотворителността, образованието и грижата за децата.
Няколко месеца преди да почине “разпорежда да бъде продаден парцелът му в София (2 511 кв.м.) и по-голяма част от средствата да бъде разпределена за просветни и благотворителни цели”. По волята на дарителя голямата част от средствата са предоставени на училище „Митрополит Константин” във Враца за учредяване на фонд, от чиито лихви да се купуват книги и дрехи за бедни ученици. Други са предоставени на Врачанското благотворително дружество “Милосърдие” за издържаната от него безплатна ученическа трапезария. За благотворителни цели митрополитът предоставя суми и на Епархийското свещеническо братство “Св. Цар Константин” и Православното християнското братство във Враца. Отделни суми благодетелят предоставя за ученически трапезарии в родния му град и околийските центрове на епархията – Плевен и Оряхово.
Наред с това митрополит Константин оставя в наследство 600 кв.м. на Св. Синод за учредяване на фонд, от приходите на който ще се “издържат двама стипендианти в Софийската духовна семинария” с едно изискване: “единият от тях да бъде от Врачанска епархия и да се избира по указание на митрополията, а другият да бъде от Калофер”, а завършилите стипендианти се задължават да приемат духовен сан.
След 1947 г. народната власт иззема архива на Врачанска митрополия и следите на дарителските актове се губят. Известно е, че благотворителният фонд на митрополит Константин Врачански съществува до началото на 1952 година. През 1951 г. сградата у-ще „Митрополит Константин” (тогава „Септемврийци”) и прилежащите постройки, обитавани от наследници на врачанския свещеник Петко Хр. Розов са одържавени. През 1952 и 1959 г. част от сградите са съборени. През 1999 г. собствеността е променена от държавна в общинска, а през 2006 г. в частна общинска собственост, след което е обявена процедура по продажба на училището, носещо името на големия благодетел на образованието във Враца митрополит Константин.
Безплатната трапезария "Милосърдие" във Враца през 20-те години, изградена със средства дарени от митрополит Константин