петък, 14 май 2010 г.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

***
През месец май 2010 г. се навършват 170 години от рождението на екзарх Йосиф – светило на българската духовност, покровител на църковното и училищното дело в поробените Македония и Одринско.
Екзарх Йосиф I(Лазар Йовчев) е роден е на 05 май 1840 г. в гр. Калофер. Макар и фигура от национално значение, малцина знаят, че потеклото му е от село Бреница (преди Врачанска, сега Плевенска област). Родът му по бащина линия произхожда от Бреница, като в началото на XIX век дядо му с преселва в Калофер.
Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Началното си образование получава в Калоферското училище при даскал Ботьо Петков, където изучава френс­ки, руски и гръцки език, а впоследствие за кратко става и помощник-учител.
През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. с помощта на Христо Тъпчилещов е приет във Френ­ското мисионерско училище в Бебек.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където следва първоначално във философско-литературния факултет, а след това в прав­ния факултет на Сорбоната в Париж. Тук се запознава с големия писател Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започ­ва работа като чиновник в Търговския съд. По-късно става редактор на списание „Читалище”, както и член на управителния комитет на Македонската дружина.
През 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия, а малко по-късно е ръкоположен за йеродякон от екзарх Антим I. Възведен е в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Бъл­гарската екзархия.На 02.02.1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е хиротонисан за Ловчански митрополит.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I прави всичко възможно, за да бъдат запознати чуждите дипломати в Цариград с извършените от турците жестокости при потушаването на въстанието. По настояване на Високата порта, той е освободен от поста екзарх и е изпратен на заточение в Анкара. На 24.04.1877 г. митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След Освобождението на България, с цел да се запази духовното единство на нацията, центърът на Екзархията остава в Цариград. Екзарх Йосиф полага големи грижи за развитието на училищното и църковното дело в Тракия и Македония. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война в Македония и Одринско в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити и още 9 епархии, управлявани от “екзархийски наместници”, около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Освен това Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Желязната църква Св. Стефан в Истанбул

Длъжността на духовен глава на българите и пребиваването в Цариград не позволяват на екзарх Йосиф да подпомага освободителното движение в земите останали под османска власт. Въпреки това, опора в Екзархията намират почти всички ръководители на ВМОРО - Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, които работят като учители, а Христо Матов и Иван Гарванов, дори са директори на екзархийските училища в Скопие и Солун.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира съкрушен в София.
Като мъдър и прозорлив дипломат, той успява да уреди в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, чиято задача е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Екзарх Йосиф поддържа връзки с Врачански митрополит Константин. Двамата духовни водачи са съграждани и познанството им датира още от Калофер. И двамата са възпитаници на даскал Ботьо Петков. Именно при предстоятелството на екзарх Йосиф, през 1884 г. епископ Константин е избран за Врачански митрополит. В Държавния архив се пази изложение от Митрополит Константин до Екзарх Йосиф, относно поставянето му под домашен арест поради конфликт с местната управа, възникнал през 1890 г. при откриване паметника на Хр. Ботев.
На 8 септември 1898 г. в Цариград, екзарх Йосиф I извършва тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан", наричана още "Желязната църква".В присъствието на много гости от Княжество България, Македония и Тракия, в тържествената служба наред с други митрополити, участие взема и Константин Врачански.
Известни със своята благотворителна дейност, през 1908 г. двамата духовници стават почетни членове на създадената в София Калоферска дружба, целяща да се грижи за „материално и морално поддигане на Калофер”.
Съдбата се оказва по-благосклонна към Врачанския митрополит – той умира през есента на 1912 г. в апогея на гръмките български победи в Балканската война. Екзарх Йосиф доживява да види националния погром. Той прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Умира на 20 юни 1915 година и е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
След неговата смърт нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

вторник, 4 май 2010 г.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***
На 4 май 2010 г. се навършиха 107 години от гибелта на големият български революционер Гоце Делчев. Подобно на Левски, без да е заемал председателското място във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с безспорните си качества, Гоце се наложи като всепризнат лидер на останалите в пределите на Османската империя българи. Организатор на четническия институт, той подготвя една многохилядна революционна армия, изнесла на гърба си тежките борби с турските, сръбските и гръцките поробители. Сам подготвен в софийското военно училище, Гоце Делчев съзнава необходимостта от приобщаването към освободителното движение на българските военни.
Всеобхватната му дейност не подминава и Врачанския край. Гоце води кореспонденция и подържа тесни връзки с революционни дейци от Враца.
В края на 90-те години на XIX век, Гоце Делчев изпраща в Македония първите трима български военни Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев. Борис Сарафов подготвя втора група, които в началото на 1900 г. заминават като войводи на Вътрешната организация. Между тях е и фелдфебел Кръстю Българията от Враца. Известно време той четник на Михаил Апостолов - Попето, a до края на 1902 година, Тиквешки войвода на ВМОРО.

Сборната чета на дейците от Серския революционен окръг в планина Али ботуш. В съответствие с високия си морал да не се самоизтъкват ръководителитена Организацията са застанали в последните редици. Сред революцинерите са Гоце Делчев, с бял арнаутски фес, до него е Яворов с комитска брада. Вляво от тях, пак на последната редица са Яне Сандански и Кръстьо Българията. На снимката са още Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Йонко Вапцаров и други.

През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Между тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Участва в отвличането на мис Стоун, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война. Умира от холера по време на Междусъюзническата война през 1913 г. при Демирхисар.
Още по-сърдечни са отношенията между Делчев и Александър Илиев. Александър Илиев, известен като "Чаушът" е роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца. Завършва гимназия в София през 1898 г. Още в гимназията той се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. Подобно на големия апостол, Илиев е с полузавършено университетско образование. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов-племенника на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели. Илиев участва в аферата „Мис Стоун”, става Петрички войвода. Убит през 1901 г. от предателска ръка.
Гоце Делчев поддържа кореспонденция с Александър Дърводелски от Враца, участник в четата на Яне Сандански, която пленява мис Стон. В едно от писмата си го съветва:

Драгий Санде,
Писмото ти получих и от него разбрах, че и ти имаш болестта, която яде всинца ни. Ако тя е усилена, вземи всичките мерки да я превараш. Ако се нуждаеш от парична помощ, обръщай се към нашите делегати Стефанов Димитър или Дели Иванов — кафенета „Македония” или „Братя Миладинови”. Изпрати веднага писмото от върховистите на мой адрес — хотел „Батемберг”.
С братски поздрав Гоце
София 19 21/V 02

По това време във Враца пребивават и не малко преселници от Македония. Такъв е Никола Александров. Родом от Серес, преселил във Враца, където се занимава с бръснарство. През 1902 г. той участва в четата на Яне Сандански. След завръщането си във Враца (поради болест) Александров продължава да подпомага дейността на организацията и поддържал връзки с Гоце Делчев, Яне Сандански и други видни македонски дейци.
В писмо до него, Г. Делчев настоява, че са нужни манлихерови патрони — да събере колкото се може повече и да ги изпрати веднага. Да прати сметката за купените материали.
Драгий Никола,
Всичкият зор ни е за манлихеровите патрони, ето защо гледи колкото се може повече да събереш и веднага да ги изпратиш. Мартиновите патрони, ако са добри, недей ги взима по-скъпо от 7 стотинки. Каквито материали имаш събрани, прати ги до братя х. Йовкови, хотел „Китанчев”, а ведно с тех прати и мен едно писмо, за да бъда известен кога ще пристигнат.
Скоро Димитър Стефанов ще доде при теб и ако требват пари, ще ти даде. Той е делегат на Вътрешн[ата] организация. Прати и равносметка за купените досега материали. Прати нам карабината, която си купил за Лимончев
. Той я отстъпва. Оная, за която искат 100 лева, недей я купува, защото е доста скъпа. Всички гюрултии за некакво въстание в Македония е лъжа. Обаче дали не ще бъде изнасилено от тука вътрешното население, не знам. Откъде има Гладнишки манлихерка, тоже не знам. Зная само, че той не искаше да даде дрехите, дадени от нас.
Сърдечен поздрав Г. Делчев
София 21/IX 1902
П. П. Поздрави Дърводелски. Побързи с изпращането [на] материалите и сметката.
В писмото се споменава и врачанинът Александър Гладнишки, също македонски революционен деец.
В друго писмо до Никола Александров, Гоце споменава Н. Мисканов. Той е родом от гр. Велес, а в началото на XX век е учител по френски език във Враца.
София 3/Х 1902
Драгий Никола,
Когато се срещна[х] с г-н Мисканов, изпратените от теб материали още не беха получени; още повече, че аз ги чакам по некой пътник. На другия ден обаче донесоха известие от станцията и ние ги прибрахме. Писмото и сметката ти получих. Понеже в едно от писмата си ми съобщаваше, че щел си да додеш тук, и понеже предполагах Стефанов да доде в Враца, затова и не ти пратих пари. Сега ще чакам да ми отговориш ще ли додеш тука или не, та ако не додиш, да пратя още пари, за да купуваш пак такава стока. Разписка ще изпратят по-после. Пиши ми каква е цената и на патроните, които са ти ги продавали.
С поздрав Г. Делчев
От посочените данни става ясно, че Враца заема важно място в борбите за национално освобождение и обединение. Много са врачаните и свързалите живота си с града под Балкана, които не са жалели сили и средства в преследване на българските идеали. Тяхната роля и място са осветени от името на големия българин, апостолът на Македония Гоце Делчев.