събота, 26 ноември 2011 г.

ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА МАКЕДОНИЯ


В навечерието сме на най-тъжната дата в българската история - 27 ноември. Дата на която се навършват 92 години от подписването на несправедливия Ньойски диктат над България, определен от подписалият го министър - председател Александър Стамболийски не като договор между победители и победени в Първата световна война, а като ”смъртник”.

Дата, на която трябва да се припомня за несправедливо заграбените от Сърбия Западни покрайнини - от Кулско, Царибродско, Босилеградско, Трънско и цялата Струмишка околия, и за границата, определена от „великите” победителки Франция и Англия така, че да преминава през дворовете, през къщите и гробищата на българските села. Територии, дадени на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно Югославия –държава, несъществуваща днес след 10 години войни и касапница между народите и.

Що се отнася до Македония – разделена в териториите на Сърбия и Гърция, и с решенията на смъртника от Ньой, потвърдил заграбеното и по Букурещкият договор след междусъюзническата война от 1913г., то примерите със Спаска Митрова, Здравко Здравевски, Миро Ризински, и с хиляди други – непреклонни във волята си да се чувстват и да се изявяват като българи днес – през 21 век, представляват най - драстичното доказателство за безхаберието на българската външна политика към съдбата на българите в Македония. Съдба на преследваните, затваряните, битите и умъртвяваните, не без помощта на сръбските служби. И ако това в Македония е ежедневие, то в Западните покрайнини – със статут на българското население на национално малцинство в Сърбия, ограниченията, безработицата, липсващите инвестиции, промяната на именната система като залог за просперитет и погазването на националните права на нашите сънародници, пак остават невидими и нечути за официалната ни външна политика.

Ето защо разказът на една 88 годишна българка от с. Габаре, община Бяла Слатина, хвърля нова светлина върху непознати моменти от забравената, и за съжаление неизучавана в училище, българска история.

Историята на Цветанка Тоткова, завършила българското училище за милосърдни сестри „ Царица Йоана” през 1942 -1944г. История, свързана и с нещо много важно – самочувствието на българина, толкова дефицитно днес. Защото, когато тя отива отново в Скопие през 1996г. и посещава своето училище, на въпроса на местния гид: „Как виждаш сега нещата тук?”, баба Цветанка отговаря - „Тука всичко си е българско”.

Думи, които „дипломатите” и управляващите, както в миналото, така и днес, никога няма да посмеят да изрекат! Напротив - те подкрепят изцяло европейското бъдеще на Турция, Гърция, Сърбия и фалшификата БЮРМ – Бивша югославска република Македония, защото някои от тях и не знаят, че не съществува, както Кралство сърби, хървати, словенци, така и Югославия, и твърдо и упорито си мълчат за Западните покрайнини, без да поставят въпроса за присъединяването им към България.

Коя е Цветанка Тоткова? Може би съдбата и е свързана с Македония по странен начин, защото нейният баща – дядо Йордан се сражава при Дойран под командването на ген. Вазов, а 25 г. по-късно – след освобождението на Македония от сръбска окупация през 1941г. от българската армия, неговата дъщеря отива да завърши образованието си в Скопие. Защо? Защото, както казва и днес баба Цецка – там всичко е българско.

Съдбата на тази истинска българка е сложна, както и съдбата на всички преживели Втората световна война. Но нея и днес продължава да тревожи въпросът – какво е станало с останалите 65 момичета, които не са могли да се придвижат до България в смутните дни от 5 до 9 септември 1944г. И защо българските власти не са се погрижили и за тях, както за 15 милосърдни сестри, сред които е и тя.

След приютяването в болницата в Кюстендил, момичета са преместени на 09.09.1944г. в Стара Загора, а после в Пловдив, където са им осигурени всички удобства за да довършат обучението си и да получат дипломите си за милосърдни сестри. И …ето, пак нахлува споменът за мечтите на 80 – момичета, обучавали се в Скопие – мечтата им да получат дипломите си на Охридското езеро, в училището на св. Климент Охридски. Но ……съдбата ги разделя – и само 15 от тях получават дипломите си в….. Пловдив. Баба Цецка преглъща сълзите, и пак се пита какво ли се е случило с нейните съученички, разлиствайки пожълтелите от времето снимки в старите албуми.

Животът на старата днес жена е низ от случайности, които се оказват закономерност, породена от любовта и към хората и живота.

След дипломи

рнето си в Пловдив, Цветанка Тоткова работи в трета хирургия в София, където през 1944 - 1945г. се извършват операциите и лечението на най тежко пострадалите войници от фронта след включването на България на страната на антихитлеристката коалиция. След това е назначена в Държавни детски ясли, посвещавайки се на най-малките. По-късно е изпратена като милосърдна сестра на работа в единствения санаториум за лечение на костно-ставна туберколоза във Варна, където болните са в гипсови корита и в безпомощно състояние. Там тя е наградена с два медала, защото не е допуснала нито един случай на декубитални рани от залежаване. И днес с гордост споделя, че това се дължи на обучението и подготовката и в българското училище в Скопие.

След Варна се връща в с. Габаре, община Бяла Слатина, омъжва се и ражда своя син. И….., отново съдбата се намесва - съпругът и отива във Враца на зъболекар, а докторът споделя колко му е тежко сам и без сестра. Така Цветанка Тоткова постъпва във врачанската стоматология, където се и пенсионира като старша сестра.

Спомените за най-красивото училище в България обаче – това за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие, и времето прекарано в него, както редът, дисциплината и знанията, получени там, баба Цецка не забравя и до днес. Защото, това е нейната съдба, и защото за Скопие и за училището, което вижда отново през 1996г. тя винаги ще казва, че „ТУК ВСИЧКО Е БЪЛГАРСКО”!

Валентин Вълков

вторник, 8 ноември 2011 г.

КРЪСТЮ БЕЛЯКОВ И БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

***
"Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"

/"Опълченците на Шипка" Иван Вазов/

Кръстьо Първанов Беляков е роден през 1854 година в село Мало Пещене, Врачанско. Той е от родът на Белкашете, произхождащ от село Голямо Пещене. Поради непосилните данъци, включително и кръвният данък, наложени от турската власт на голямопещенци в края на XVI век, няколко големи рода се преселват в селата Баница и Мало Пещене. Сред тях е и родът на Белкашете, известен в двете села като Беляците.
В навечерието на руско-турската война 1877-1878 г., Кръстю Беляков се записва като доброволец в българското опълчение, командвано от генерал Столетов. Известно е, че именно опълчението участва в най-тежките сражения при Стара Загора и Шипка и спомага за успешният финал на освободителната война.
След освобождението на България, в началото на XX век Кръстю Беляков се преселва заедно с братята си в град Оряхово. Там той продължава обществената си дейност. През 1906 година, започва строителството на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. За целта е сформирана специална комисия с председател свещеник Христо Томов. Наред с други известни личности от града, като член на комисията участва и Кръстю Беляков.
Известният опълченец умира през 1927 година в Оряхово. Днес в родното му село Мало Пещене се извисява великолепен бюст-паметник, увековечаващ делото на Кръстю Беляков.

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

УНИКАЛНА СНИМКА ОТ С. ГОРНО ПЕЩЕНЕ


Представяме уникална снимка от село Горно Пещене, Врачанско, направена по време на панихидата за падналите герои след освещаване на войнишкият паметник на 1 януари 1925 г.

Паметникът е от бял камък с височина 4 метра. Направен е по инициатива на жителите на селото от Вуто Николчов.

Издигнат е в памет на загиналите горнопещенци във войните 1912-1918 година. Изброени са имената на младши подофицер Христо Петров и редниците Димитър Нечов, Начо Иванов, Доно Петров, Петър Петков, Христо Митов, Вълко Вълчанов, Цено Вълчов, Тодор Николчов, Петър Коцов и Цоно Янчов, загинали във Балканската и Междусъюзническата война; жертвите на Първата световна война Христо Минков, Иванчо Кръстев, Васил Стоянов, Иван Дилин, Младен Томов, Цветко Колов, Иван Тошов, Васил Иванов, Георги Тодоров, Крум Николов и Стоян Милов; а по-късно е добавено и името на загиналият във Втората световна война редник Марин Иванов Говедарски през 1944г.

Войнишкият паметник се намира в парка в центъра на селото.

събота, 20 август 2011 г.

ПОРУЧИК КРЪСТЮ ЧЕРНЕВ

***

Той не бе способен да рече на войниците си: „Вървете напред”, а винаги „Следвайте ме”!

Роден в с. Долна Вареница /Фердинандска околия/, поручик Кръстю Чернев е командир на 6-та рота от 35-ти пехотен Врачански полк.

По време на Първата световна война, полкът, в състава на Първа българска армия участва в Моравската операция, провела се през октомври 1915г., която получава задачата да атакува сръбските позиции от Дунав до Босилеград. С оглед на настъплението към гр. Неготин, 2-ра бригада от 6-та пехотна дивизия преминава р. Тимок. Реката приижда и залива целият район, като откъсва 35-ти и 36-ти пехотни полкове. Цели три дни българските войни прекарват до кръста във водата, без храна и снабдяване. Въпреки това успяват да отхвърлят неприятеля.

На 11 октомври на вр. Алия започва подготовка за атака.

Един взвод тръгва на разузнаване. Повежда го лично командирът на 2-ра рота от 35-ти пехотен Врачански полк поручик Кръстю Чернев. Когато се изправя пред сръбските окопи, Чернев посяга към пистолет си, но той, ръждясал от влагата става неизползваем. Тогава смелият поручик хвърля шинела си, изтръгва кол от намиращото се там лозе и с призива: „Подире ми, момчета”, скача в окопа и започва неравен бой срещу противника. Последвали примера на своя командир, шепата юнаци обръщат в бягство многократно превишаващите ги сръбски войски и превземат позицията. На 13 октомври пада Неготин.

четвъртък, 28 юли 2011 г.

СТЕФАНАКИ САВОВ – СЕКРЕТАР НА ВРАЧАНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ, БОТЕВ ЧЕТНИК, ДЕЕЦ НА МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

Стефанаки Савов(Стефан Христов Савов) е роден на 10.01.1854 г. в гр. Враца. Той е от известният Савов род, като негови първи братовчеди са революционерите Саво Петров и Мито Ангелаков. Баща му Христо Савов е търговец и съдържател на най-известният в

града хан по това време, който в последствие става средище на врачанските съзаклятници. В

него отсядат Г. Бенковски, П. Волов, Н. Обретенов и други

комитетски хора идващи във Враца.

Стефанаки учи във Възнесенското училище, но поради ранната смърт на баща си е принуден да изостави учението да се заеме с търговия на кожи, вълна и добитък.

На 10 юли 1872 г. в дома на Мито Цветков е основан Врачанският частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Савов. На 28 август във Враца пристига Васил Левски. На следващия ден свиква събрание в местността Скакля. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилския манастир и го посвещава в народното дело. След гибелта на Апостола революционната дейност във Враца запада. През това време, Стефанаки изучава турските гражданските и търговските закони и придобива права на адвокат.

При възобновяването на местния комитет на 21 октомври 1875г. с председател Стоян Заимова, на Стефанаки Савов от

ново е поверена длъжността на секретар. Заедно със Саво Петров успяват да привлекат леля си Йота Ангелакова, а чрез нея и други жени към революционната дейност.

През март 1876г. комитетът във Враца насочва усилията си към подготовка на въстанието. В спомените си Стефанаки, дава подробности за подготовката: „Купи се пастърма от Младен Скачоков и от един турчин – хаджи Арап, на версия, които Мито Цветков закара и продаде в Румъния и внесъл парите в Централния комитет за купуване на оръжие”. Липсата на достатъчно ор

ъжие принуждава комитетът да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и се включват в Ботевата чета. Савов разказва за тези събития: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.

Савов участва във всички сражения от Козлодуй до Врачанския балкан. След смъртта на войводата и разпръсването на четата, той се присъединява към отделението предвождано от Димитър Икономов, което се сражение с турците край с. Люти брод. На 28 май край с. Литаково при изгладнелите бойци пристига местният турчин Молла Махмуд, който им предлага да се предадат, като им гарантира живота. Войници от редовната турска войска ги отвеждат в Орхание.

Заловен от турците, Стефанаки Савов преминава през Софийския и Берковския затвор. Осъден е на смърт, но в последния момент присъдата е заменена с доживотен затвор и той е хвърлен е във Видинския затвор, където дочаква Освобождението.

В свободна България, той става известен адвокат във родния си град. Занимава се с обществена, културно-просветна и дарителска дейност. Допринася за създаването на ученолюбивото дружество “Развитие”(читалище „Развитие”), на което е дългогодишен председател. Един от радетелите за Ботевите чествания във Враца. Организира първият молебен на „Милин камък” през 1885 г. Участва в комисиите по установяване лобното място на войводата и откриването на първият паметник на Христо Ботев във Враца през 1891 г.

Като изтъкнат русофил, Стефанаки Савов е водач на Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков във Врачанският край. В периода 1884-1913 е избиран 10 пъти за народен представител.

Наред с това Стефанаки Савов не остава безучастен към съдбата на онези българи, които все още са под турска власт. Той се включва във Врачанското македонско дружество. Като такъв, през 1895 година е делегат на Втория конгрес на Македонската организация, провел се в София от 3 до 16 декември. Недопускането на конгреса на делегати от Революционните комитети в Македония и офицерите, взели участие в Четническата акция предизвиква разцепление. От една страна са представителите на русофилската опозиция в България(сред които и Стефанаки Савов), а от друга Наум Тюфекчиев и военните, осъществили Четническата акция и настояващи за незабавни нови революционни действия.

Конгресът изпраща телеграма на граф Николай Игнатиев с която се подчертава предаността към Санстефанския идеал. Приемат се Статути на македонските дружества: целта е - автономия за Македония и Одринско чрез легални политически средства и „прилагание мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата“, които в тайните протоколи са наречени „терор и въстание“.

Комитетът се преименува на Върховен македонски комитет и е избран нов състав с председател запасния генерал Данаил Николаев, подпредседател Йосиф Ковачев и личности като Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Димитър Матов, Алеко Константинов.

Стефанаки Савов преживява крушенията във войните за национално обединение. Умира 2.12.1930 г. и е погребан в двора на църквата „Св. Николай”. Обявен е за почетен гражданин на Враца.

петък, 17 юни 2011 г.

САВО ПЕТРОВ САВОВ


Сава (Саво) Петров е роден през 1837 г. във Враца в семейството на Гена Савова и Петър Бояджиев. Според семейното родословие се е занимавал със земеделие и търговия. Женен е за Ценка Хаджимицова, сестра на известния съзаклятник Мито Хаджимицов. Младото семейство има дъщеря - Катерина.
Неговото име е засвидетелствано в дарителския списък на издадената от Кръстьо Пишурка в Белград през 1857 г. книга „Аделаида Алпийската пастирка”, сигурен знак за неговата начетеност и просветеност.
Много вероятно е, Саво Петров да е бил ученик на Кръстьо Пишурка, който учителства в родния си град до 1848 г. и провежда първият публичен училищен изпит във Враца.
Саво Петров, поборникът Мито Ангелаков и Стефанаки Савов произхождат от Савовия род и са първи братовчеди. Тези млади и заможни мъже посвещават живота си на освободителната борба.
Сава Петров е сред основателите и най-дейни членове на врачанското читалище, чиято „тайна цел” е „революционна”, защото те са едновременно и съучастници в местния революционния комитет.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Той участва и в прословутата сделка с лой и пастърма на врачанските съзаклятници за набавяне на средства за закупуване на оръжие за Априлското въстание.
Когато в началото на м. май 1876 г. в града пристига известие за предстоящото преминаване на Ботевата чета, Врачанският окръжен революционен комитет решава, че поради липса на оръжие не може да въстане и четата трябва да отложи прехвърлянето си. Комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Проводени към Влашко с допълнително събрани средства за оръжие, двамата революционери разбират, че четата вече е поела към България и отлагане няма да има. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и те ще продължат с четата. За тези събития свидетелства Стефанаки Савов: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.
Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък. На 18/30 май 1876 г., призори, четата наближава с. Баница, където е пресрещната от многократно надвишаващ я по численост и въоръжение неприятел - конни черкезки групи и башибозуци. Пламва продължителен и ожесточен бой. В най-кръвопролитното сражение на Ботевата чета, благодарение на стратегическото си предимство, тя успява да се запази като цяло, но с цената на десетки жертви, между които са знаменосецът ù Никола Христов Симов - Куруто, , Атанас Горов от Пещера, Сава Петров от Враца и мн. др.Един от деветимата врачани участници в Ботевата чета, Саво Петров отдава живота си за свободата на България.

събота, 5 март 2011 г.

ПОРУЧИК АНГЕЛ ЯНЧЕВ


"... Враца, Ерусалимът на българщината..."

Преди две години, Враца подписа споразумение за побратимяване с гр. Кичево (Република Македония). Проведоха се двустранни срещи, размениха се визити и всичко, като че ли приключи до тук. Малцина знаят, че този град е неразривно свързан с миналото на България, но и на гр. Враца и врачанско. Тук се намира манастирът „Св. Богородица Пречиста” - един от центровете на училищния и църковния живот през Възраждането. В него са работили големите български книжовници Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. След войните за национално обединение много жители на Кичевско се изселват в град Мездра, България, където основават културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода на ВМОРО Йордан Пиперката. През 1918 г. тук се разиграват и едни от най драматичните събития в новата ни история.
На 29-ти септември, България и Антантата сключват т.н. Солунско примирие, с което се изважда страната ни от Първата Световна Война. Като част от това примирие е и условието три български пехотни дивизии да останат в плен на англо-френските войски. Сред предадените в плен войскови части при гр. Кичево е и 35-ти Врачански полк. Френското командване издава заповед всички бойни знамена да бъдат предадени.
Щом научава за заповедта командирът на врачанци полк. Иван Башавлиев, строява полка и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от това да се предаде свещеното знаме на врага. След което, заповядва на командирът на 12-та рота, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, който е и знаменосец на полка да изгори знамето. Поручикът вместо знамето изгаря неговата калъфка, скрива истината, а полковата светиня препасва около кръста си. Така, с риск за живота си, пази знамето в продължение на 9 месеца. Военновремевите закони по това време са безмилостни и еднозначни – укриването на бойно знаме се наказва със смърт. Сред близо 1000-та пленени врачански войници, нито един не предава поручика. След връщането си от плен поручик Янчев тържествено го връчва на 35-ти пехотен полк.
Знамето е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Запасният поручик Ангел Янчев е награден със знака „За спасяване на знаме”.В словото си, пред полка, той прави знаменателната констатация "... Враца, Ерусалимът на българщината..."