събота, 26 ноември 2011 г.

ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА МАКЕДОНИЯ


В навечерието сме на най-тъжната дата в българската история - 27 ноември. Дата на която се навършват 92 години от подписването на несправедливия Ньойски диктат над България, определен от подписалият го министър - председател Александър Стамболийски не като договор между победители и победени в Първата световна война, а като ”смъртник”.

Дата, на която трябва да се припомня за несправедливо заграбените от Сърбия Западни покрайнини - от Кулско, Царибродско, Босилеградско, Трънско и цялата Струмишка околия, и за границата, определена от „великите” победителки Франция и Англия така, че да преминава през дворовете, през къщите и гробищата на българските села. Територии, дадени на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно Югославия –държава, несъществуваща днес след 10 години войни и касапница между народите и.

Що се отнася до Македония – разделена в териториите на Сърбия и Гърция, и с решенията на смъртника от Ньой, потвърдил заграбеното и по Букурещкият договор след междусъюзническата война от 1913г., то примерите със Спаска Митрова, Здравко Здравевски, Миро Ризински, и с хиляди други – непреклонни във волята си да се чувстват и да се изявяват като българи днес – през 21 век, представляват най - драстичното доказателство за безхаберието на българската външна политика към съдбата на българите в Македония. Съдба на преследваните, затваряните, битите и умъртвяваните, не без помощта на сръбските служби. И ако това в Македония е ежедневие, то в Западните покрайнини – със статут на българското население на национално малцинство в Сърбия, ограниченията, безработицата, липсващите инвестиции, промяната на именната система като залог за просперитет и погазването на националните права на нашите сънародници, пак остават невидими и нечути за официалната ни външна политика.

Ето защо разказът на една 88 годишна българка от с. Габаре, община Бяла Слатина, хвърля нова светлина върху непознати моменти от забравената, и за съжаление неизучавана в училище, българска история.

Историята на Цветанка Тоткова, завършила българското училище за милосърдни сестри „ Царица Йоана” през 1942 -1944г. История, свързана и с нещо много важно – самочувствието на българина, толкова дефицитно днес. Защото, когато тя отива отново в Скопие през 1996г. и посещава своето училище, на въпроса на местния гид: „Как виждаш сега нещата тук?”, баба Цветанка отговаря - „Тука всичко си е българско”.

Думи, които „дипломатите” и управляващите, както в миналото, така и днес, никога няма да посмеят да изрекат! Напротив - те подкрепят изцяло европейското бъдеще на Турция, Гърция, Сърбия и фалшификата БЮРМ – Бивша югославска република Македония, защото някои от тях и не знаят, че не съществува, както Кралство сърби, хървати, словенци, така и Югославия, и твърдо и упорито си мълчат за Западните покрайнини, без да поставят въпроса за присъединяването им към България.

Коя е Цветанка Тоткова? Може би съдбата и е свързана с Македония по странен начин, защото нейният баща – дядо Йордан се сражава при Дойран под командването на ген. Вазов, а 25 г. по-късно – след освобождението на Македония от сръбска окупация през 1941г. от българската армия, неговата дъщеря отива да завърши образованието си в Скопие. Защо? Защото, както казва и днес баба Цецка – там всичко е българско.

Съдбата на тази истинска българка е сложна, както и съдбата на всички преживели Втората световна война. Но нея и днес продължава да тревожи въпросът – какво е станало с останалите 65 момичета, които не са могли да се придвижат до България в смутните дни от 5 до 9 септември 1944г. И защо българските власти не са се погрижили и за тях, както за 15 милосърдни сестри, сред които е и тя.

След приютяването в болницата в Кюстендил, момичета са преместени на 09.09.1944г. в Стара Загора, а после в Пловдив, където са им осигурени всички удобства за да довършат обучението си и да получат дипломите си за милосърдни сестри. И …ето, пак нахлува споменът за мечтите на 80 – момичета, обучавали се в Скопие – мечтата им да получат дипломите си на Охридското езеро, в училището на св. Климент Охридски. Но ……съдбата ги разделя – и само 15 от тях получават дипломите си в….. Пловдив. Баба Цецка преглъща сълзите, и пак се пита какво ли се е случило с нейните съученички, разлиствайки пожълтелите от времето снимки в старите албуми.

Животът на старата днес жена е низ от случайности, които се оказват закономерност, породена от любовта и към хората и живота.

След дипломи

рнето си в Пловдив, Цветанка Тоткова работи в трета хирургия в София, където през 1944 - 1945г. се извършват операциите и лечението на най тежко пострадалите войници от фронта след включването на България на страната на антихитлеристката коалиция. След това е назначена в Държавни детски ясли, посвещавайки се на най-малките. По-късно е изпратена като милосърдна сестра на работа в единствения санаториум за лечение на костно-ставна туберколоза във Варна, където болните са в гипсови корита и в безпомощно състояние. Там тя е наградена с два медала, защото не е допуснала нито един случай на декубитални рани от залежаване. И днес с гордост споделя, че това се дължи на обучението и подготовката и в българското училище в Скопие.

След Варна се връща в с. Габаре, община Бяла Слатина, омъжва се и ражда своя син. И….., отново съдбата се намесва - съпругът и отива във Враца на зъболекар, а докторът споделя колко му е тежко сам и без сестра. Така Цветанка Тоткова постъпва във врачанската стоматология, където се и пенсионира като старша сестра.

Спомените за най-красивото училище в България обаче – това за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие, и времето прекарано в него, както редът, дисциплината и знанията, получени там, баба Цецка не забравя и до днес. Защото, това е нейната съдба, и защото за Скопие и за училището, което вижда отново през 1996г. тя винаги ще казва, че „ТУК ВСИЧКО Е БЪЛГАРСКО”!

Валентин Вълков

вторник, 8 ноември 2011 г.

КРЪСТЮ БЕЛЯКОВ И БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

***
"Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"

/"Опълченците на Шипка" Иван Вазов/

Кръстьо Първанов Беляков е роден през 1854 година в село Мало Пещене, Врачанско. Той е от родът на Белкашете, произхождащ от село Голямо Пещене. Поради непосилните данъци, включително и кръвният данък, наложени от турската власт на голямопещенци в края на XVI век, няколко големи рода се преселват в селата Баница и Мало Пещене. Сред тях е и родът на Белкашете, известен в двете села като Беляците.
В навечерието на руско-турската война 1877-1878 г., Кръстю Беляков се записва като доброволец в българското опълчение, командвано от генерал Столетов. Известно е, че именно опълчението участва в най-тежките сражения при Стара Загора и Шипка и спомага за успешният финал на освободителната война.
След освобождението на България, в началото на XX век Кръстю Беляков се преселва заедно с братята си в град Оряхово. Там той продължава обществената си дейност. През 1906 година, започва строителството на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. За целта е сформирана специална комисия с председател свещеник Христо Томов. Наред с други известни личности от града, като член на комисията участва и Кръстю Беляков.
Известният опълченец умира през 1927 година в Оряхово. Днес в родното му село Мало Пещене се извисява великолепен бюст-паметник, увековечаващ делото на Кръстю Беляков.

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

УНИКАЛНА СНИМКА ОТ С. ГОРНО ПЕЩЕНЕ


Представяме уникална снимка от село Горно Пещене, Врачанско, направена по време на панихидата за падналите герои след освещаване на войнишкият паметник на 1 януари 1925 г.

Паметникът е от бял камък с височина 4 метра. Направен е по инициатива на жителите на селото от Вуто Николчов.

Издигнат е в памет на загиналите горнопещенци във войните 1912-1918 година. Изброени са имената на младши подофицер Христо Петров и редниците Димитър Нечов, Начо Иванов, Доно Петров, Петър Петков, Христо Митов, Вълко Вълчанов, Цено Вълчов, Тодор Николчов, Петър Коцов и Цоно Янчов, загинали във Балканската и Междусъюзническата война; жертвите на Първата световна война Христо Минков, Иванчо Кръстев, Васил Стоянов, Иван Дилин, Младен Томов, Цветко Колов, Иван Тошов, Васил Иванов, Георги Тодоров, Крум Николов и Стоян Милов; а по-късно е добавено и името на загиналият във Втората световна война редник Марин Иванов Говедарски през 1944г.

Войнишкият паметник се намира в парка в центъра на селото.