понеделник, 5 ноември 2012 г.

ПРИНОСЪТ НА ОСЕТИНЦИТЕ КЪМ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ


Редом с  русите, украйнците, белорусите, финландците и многото други народи в състава на Руската империя, дали приноса си за освобождението на България, своето достойно място заема и един малък, днес разпокъсан народ - осетинците. В състава на Владикавказкият Казашки полк от I-а бригада на Кавказката Казашка дивизия, те участват в редица битки, командвани от прославени пълководци като генерал-майор Михаил Скобелев, генерал-лейтенант Йосиф Гурко, генерал-майор Николай Столетов и генерал-лейтенант Фьодор Радецки. Състава на Владикавказкия полк е малко повече от 300 души. Мястото на убитите и ранените се попълвало постоянно с подкрепления от Осетия. Непосредствено участие във военните действия вземат ок. 2 000 осетинци.



Осетинци в състава на руската армия по време на руско-турската война 1877-1878г.
Много осетинци се включват като доброволци, включително бащи и синове, чичовци и племенници, родни братя. Особено се отличават 70-годишният Генардуко Есенов, 60-годишният Генардуко Абисалов, 50-годишният Дударов. Осетинските войници в състава на Руската армия показват чудеса на мъжество и героизъм. Те участват във почти всички сражения на Балканите, покривайки се с безсмъртна слава в боевете за Ловеч, Плевен, Шипка, Правец, Горен Богров, Пловдив  и други градове на България. Отрядът на славния капитан Петко Войвода се сражава заедно с Владикавказкия полк.
За бойни качества, проявени на Балканския военен театър, Осетинският дивизион е получил Георгиевското знаме. Не напразно генерал-майор Михаил Скобелев изпраща писмо до Руския император Александър II и изисква : “Изпратете повече осетинци!”.
400 осетинци са удостоени с Войнишки орден „Свети Георги“, I, II, III и IV ст. Много от тях са били наградени и с други бойни награди на руската армия.
Отделни осетинци воюват и в редиците на Българското опълчение. Най-известният от тях е Николай (Дудар) Караев.
Дудар Караев участва в сръбско-турската война през 1876 година, бил е в Босна, Херцеговина и добре познава много български патриоти. Той имал близки отношения с капитан Петко-Войвода. За това свидетелства капитан Джорджаде в своя статия за Петко Киряков и за осетинеца Дудар, който ги запознал.
По време на руско-турската война той е ординарец на командира на III-та дружина на българското опълчение подполковник Павел Калитин. Именно на III-та дружина е връчено прославеното Самарско знаме, а според съвременници на войната “3-та дружина била призната за най-добра и образцова, най-храбрата сред другите дружини”.
Дудар Караев участва в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и други градове на България.
Отбраната на Стара Загора се ръководи от полковник Депрерадович, а османския удар поема дружината на подполковник Калитин. III-а Опълченска дружина е принудена да се оттегли и води героичен бой за спасяване на Самарското знаме , при който загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и подполковник Павел Калитин. В боя при Ески-Загра(Стара Загора) Дудар дава своя кон на тежко ранения си ротен командир и продължава да се сражава. Запазена е литография, където е запечатан този факт, когато падащия от коня Калитин се подкрепя от Дудар Караев. Противникът се опитва да го плени, но той не се уплашва, проявява голямо хладнокръвие и смелост, и с шашката и кинжала си унищожава шест вражески войници.
Самарското знаме е изнесено от бойното поле след страховит ръкопашен бой от стихийно формирана Знаменна група в състав унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкин, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Н. Кръстев и осетинеца Караев.
Дудар Караев се отличава особено в боевете на Шипченския проход. Заедно с доброволци той изтласква врага от дола, където се намирал източникът, снабдяващ с вода защитниците на Шипка. Участникът в боевете на Шипка генерал Ф. Депредарович в своята книга “Из спомените за руско-турската война 1877-1878”, пише, че в “Шипченския бой видял един осетински герой, никога не е виждал такъв, когото обичат всички”.
В един от боевете на 11 август Дудар Караев е ранен, но останал в строя. Едва след второто раняване бил изпратен в болница. След като оздравява Дудар отново се връща в армията.



Неговият син Георги Караев е един от основателите на обществото за съветско-българска дружба, създадено в Москва през 1958 година. В Ленинград e образувано отделение на това общество, a той става негов председател.
Като подарък за Националния музей на българо-съветската дружба генерал-майор Георги Николаевич Караев предава ценни семейни реликви – пистолет и кинжал на своя баща Николай (Дудар) Караев. Пистолетът, бил взет при схватка с турски войник, когато на Дудар се наложило да защити от насилие една българска селянка и малолетното й дете.
Кадровият офицер Асламурза Есиев, едва узнал за обявяването на войната иска позволение от царя да му се разреши да събере отряд доброволци и да се отправи на фронта. Получавайки разрешението, Есиев формира Осетински конен дивизион от доброволци, снабдили се със собствени коне, снаряжение и въоръжение.  
Есиев участва в най-тежките сражения и по чудо остава невредим. Награден е с три ордена. Достига до чин подполковник.
Генерал-лейтенант Джамболат Константинович Абадзиев е руски офицер от осетински произход.
Роден е на 3 декември 1857 г. в с. Кадгарон, Северна Осетия (Русия). Семейството е на православен осетинец от Терската казашка войска. Ориентира се към военното поприще. През 1876 г. постъпва на служба в Руската армия като обикновен казак.
 В началото на войната е назначен за личен ординарец на генерал-майор Михаил Скобелев. Участва практически във всички сражения на колоната на ген. Скобелев. Бие се храбро при Плевен, Химитлийския проход, Шейново. Отличава се в битката при Ловеч. Участва в овладяването на височината Стратеш, уличните боеве в града, като водач на щурмовите колони и престрелката при Плевенското шосе. С колоната достига до Сан Стефано. За храброст в боя е награден 3 пъти с войнишкия Георгиевски кръст и е произведен в офицерско звание прапоршчик.



Абациев е награжден с българските ордени „Свети Александър“ III ст. (1896) и „За храброст“ (1903).Един от осетинците отличени с най-високият орден на Русия Свети Георги е Инал Кусов. За отнемането на две турски знамена са отличени Гуда Бекузаров и Беслан Сокаев, като Бекузаров получава Георгиевски кръст лично от царя.
Безстрашно се бие срещу турците още един офицер-осетинец - Данилбек Цаликов.
При Плевен се отличава поручик Идрис Шананев. Ген. Скобелев му възлага най-сложните, опасни и отговорни задачи. За проявена храброст е повишен в чин и е назначен за командир на IV-та сотня на Владикавказкия полк.
Техните доблестни подвизи са достойно оценени в България, където и досега могат да се видят паметници на осетинците, дали живота си за свободата на България.  Сред тях се извисява монументът на легендарния връх Шипка. Върху паметника стоят имената на 2000 загинали войници и офицери от Русия. Сред тях 166 са осетинци.