СЕЛО ЧИРЕН В ОЧАКВАНЕ НА БОТЕВАТА ЧЕТА

Безспорният връх на българската национална революция Априлското въстание има своята кулминация и това е саможертвения подвиг на Ботевата чета. Героичният и път от Дунава до Врачанския балкан е оставил трайна следа в съзнанието на хората от този край. И ако селища като Козлодуй, Бутан и Борован, макар и носещи различна конотация в историческия контекст съпътстват повествованието за Ботевата чета, то за връзката на врачанското село Чирен с тези събития се знае изключително малко.

Сведения получаваме от оскъдни документални данни, от народното творчество и от устно предадени спомени на съвременници на събитията.

Подготовката на въстанието в трети революционен окръг явно не подминава и Чирен. Ботев слиза на козлодуйския бряг на 17 май и с ускорен марш по шосето Оряхово – Враца четата се придвижва към центъра на окръга. По пътя е обстрелвана от малки черкезки части. През нощта е в Борован, където вместо очакваните 200 въоръжени мъже, ги посрещат залостените врати на борованските къщи. На сутринта четата достига с. Баница. По същото време, в съседното село Чирен се готвят да посрещнат въстаниците. Интересно сведение за събитията ни дава спомен на Вачо Герчов (през 1876 г.  десетинагодишен) от с. Чирен, разказано на неговия внук Цветко Стоянов Вачев: „- Мъжете издоили и напоили стоката си, взели кой какво намери и тръгнали към височините на Милин камък“. Очевидно, чиренци са запознати с подготовката на въстанието и знаят за преминаването на четата щом имат готовност в уречения ден и час бързо да се организират. Освен това, известно е, че Ботевата чета е предхождана от един авангард от 30 - 40  души, а твърде вероятно е нейни представители или местни информатори да са вървели пред четата и да са уведомявали местните революционни дейци за наближаването и. Когато достигат възвишението „Калето“, източно от Чирен, селяните виждат откъм Баница да се задават многобройни башибозушки и черкезки части. Чиренци са въоръжени само с вили, брадви и коси. За съпротива и дума не може да става. Предвид неизбежното заколение, те бързо решават да се завърнат в селото. Тук Вачо Герчов си спомня за страшната картина на бягащи по склона възрастни мъже, захвърлили импровизираното си въоръжение и виковете им: „- Бегайте, иде голема турска войска!“.

По обед четата е пресрещната от башибозуци от с. Мраморен, които са отблъснати. Напредват и банишките групи, а следобед от Враца пристигат два бюлюка редовна войска. В състоялото се сражение на Милин камък падат убити и ранени около 30 четници. /Спомени на Димитър Тодоров Димитрото, четник на Христо Ботьовата чета. С., 1928; Стоянов, 3. Христо Ботев. Опит за биография. 9. изд. С., 1976/

В последвалите дни, из Чирен и околните села върлуват черкезки и башибозушки банди, да търсят укрити четници и помагачи.

И тук историята на четата отново е преплетена със с. Чирен. Поради оскъдните исторически данни на помощ идват народната памет и песенния фолклор. В началото на 1980-те години на XX век в Чирен се пее песента за Георги Комитчето. /Песен за Георги Комитчето - с. Чирен, Врачанско. Записана от Илия Манафски, 75 г. „Кавал ли свири, мома ли пее...“ Съставили: Калина Тодорова, Блага Атанасова, 2002/

От песента става ясно, че млад ботев четник на име Георги, ранен при Милин камък се укрива в „Гьошовите шумаци“ и „Шушункьовите ливади“. Излиза само нощем. Помага му Величко Балканджи, който превързва раната му, преоблича го в селски дрехи и му носи храна в продължение на две-три седмици. Накрая, като поутихва ситуацията, Георги отива в Чирен, в Савовата кръчма. Предава го Въло Котларо, който съобщава на Ибовите синове. Турците събличат дрехите му и виждат отдолу комитската му униформа. Връзват го и го повеждат към Враца. Вече извън селото, Георги е посечен от турците, а главата му е доотрязана от предателя Въло.

Проучвания за съдбата на този неизвестен ботев четник прави Асен Георгиев. Публикува ги в началото на миналия век на страниците на в. „Утро“. Сравнявайки ги със споменатата песен, може да се направи следната съпоставка на персонажите и събитията: Величко Балканджи е Мито Андров, които има колиба във Врачанските лозя. Савовата кръчма в Чирен е собственост на Сава Лилов. Ичовите синове са турци търговци от Чирен от рода Ибрахимови. Когато двамата турци връзват Георги, селяните молят да го оставят на мира. Молбите не помагат. Комитата е изведен извън селото. Тук придружаващите чиренци отново молят, момчето да бъде пощадено, но Георги е заклан, а тялото му е хвърлено в дерето. Назовали мястото „Комитската крепост”. Че народната мъст е застигнала много изедници, става ясна от съдбата на Ичовите синове, убити от някой си Лало от с. Галатин в месеците след Освобождението. /Красимир Григоров, Още за трагичната гибел и името на Георги Комитчето/публикация VIII от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Историята на Георги „Комитчето” е предадена и в книгите на Боян Стоянов, учител от с. Чирен. В преразказаната от него легенда, Георги е спасен от местен овчар - дядо Иван, който го укрива в пещера в местността Малкия понор. Вероятно овчарят е проследен от турците, които откриват четника. Убит е на място от Ибрахимовите синове. Иван (Вачо) Котлара - селският глашатай в Чирен я набучва на кол, очаквайки да получи пари(бакшиш) за това. Главата е захвърлена в местността, известна сега като „Комитската локва”. /Б. Стоянов, „Село Чирен в историята, 2006/

Според Николай Дойнов, главата на Георги Комитчето е прибрана от стара жена, която я измила и погребала на неизвестно място. /Николай Дойнов, Из "Крал-баир", 2000/

Тежки ще да са били за чиренци месеците след събитията с Ботевата чета. Дали поради турските репресии или поради страховете на хората за собствените им деца, но през цялата 1876 г. училището в селото остава затворено. /Богдан Николов, От Искър до Огоста/

***

Независимо дали организирано или спонтанно, опитът на мъжете от с. Чирен да подкрепят Ботевата чета на Милин камък не е за пренебрегване. Неговото изясняване би осветлило още моменти от подготовката на въстанието в Северозападна България и готовността на населението да се притече на помощ на Ботев и неговите комити.

Че преминаването на четата на Христо Ботев е усещано от местните хора като значимо събитие говори фактът, че с въпросната година те отбелязват важни лични събития: „родил се е една година след като мина Ботев“. /спомен на Калица(Ката) Пръволова от с. Чирен за свекъра и Вачо Димитров (Врачкин)/

Още по-значима е признателността на местните хора. Още преди Освобождението, на Милин камък е поставен дървен кръст. На 30 май 1884 г. тук се събират жители на селата Баница, Чирен и Мраморен. Отслужва се панахида и се раздава курбан в памет на загиналите. Традицията продължава и днес. Пак по тяхна инициатива през 1920 г. на каменистия рид е издигнат войнишки паметник посветен на Ботев и загиналите във войните за национално обединение. Ежегодно тук отдават почит и участниците в националния туристически поход „По стъпките на Ботевата чета – Козлодуй-Околчица“. /Илия Борисов, https://kartanavremeto-vratsa.org/story/1861/27/. През 2016 г. е поставена паметна плоча с имената на загиналите на Милин камък Ботеви четници. /Сайт на Община Враца, https://vratza.bg/bg/1553169331.html/

През 2018 г., по инициатива на жител на с. Чирен в местността „Комитската локва“ е открит скромен паметен знак, напомнящ за гибелта на Георги Комитчето. /БНР, https://bnr.bg/vidin/post/100963561/boteviat-chetnik-georgi-komitcheto/

Както и по цялата Българска земя, и тук се раждат хора-достойни и хора-предатели. Важно е да помним примера на достойните.         

АТЕНТАТЪТ В “СВ. НЕДЕЛЯ” - НАЙ-ГОЛЯМОТО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ БЪЛГАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО

На 16 април 2025 г. се навършват 100 години от атентата в църквата "Св. Неделя". Атентатът е организиран от Военния център на БКП, но и до днес остава ненапълно изяснена ролята на ръководството на партията. Идеята на терористите да убият цар Борис III не успява и се реализира резервния вариант  - ген. Константин Георгиев - високопоставен деец на Военния съюз. Именно неговото опело в храмът “Св. Неделя” е прицелната точка на атентаторите, които смятат с един удар да ликвидират политическия и военния елит в държавата.

Загиват или умират от раните си 213 човека, а над 500 са ранени – политици, военни, общественици, граждани. Делото е чудовищно не само с невиждания брой жертви, но и поради факта, че избраният ден е Велики четвъртък от “страстната седмица”. 

Засегнат е цветът на българското офицерство. От достойните генерали, донесли слава на България във войните за национално обединение загиват 13(заедно с ген. Константин Стоянов). Ранените са 19. Загиват също 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани.

Атентатът ще предизвика жестоки репресии от страна на правителството и военните, които нямат аналог в следосвобожденската ни история и ще задълбочи дълбокото разделение в българското общество. Това ще послужи като мотив на отечественофронтовската власт след 9 септември 1944 г. за много осъдителни присъди от Народния съд и продължаващата чистка в българската армия.

В този смисъл, събитията от 16 април 1925 година могат да се определят като най-големия единичен акт на покушение срещу българското офицерство, сравним само с репресиите в комунистическа  България.

 

Убити генерали:

генерал от пехотата СТЕФАН НЕРЕЗОВ - началник-щаб на българската армия(1919-1920)

ген.-лейтенант КАЛИН НАЙДЕНОВ – военен министър по време на Първата световна война

ген.-лейтенант КРЪСТЮ ЗЛАТАРЕВ - командир на 11-а македонска дивизия през Първата световна война

ген.-майор КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВ – народен представител, ръководител на софийската организация на Военния съюз

ген.-майор АЛЕКСАНДЪР ДАВИДОВ - началник щаб на армията(1923)

ген.-майор СТОЯН ПУШКАРОВ - началник на артилерията във 2-ра армия през Първата световна война

ген.-майор ГРИГОР КЮРКЧИЕВ - командир на 2-ра бригада на Единадесета пехотна македонска дивизия

ген.-майор ИВАН ПОПОВ – участник в четата на Ф. Тотю, герой от четири войни

ген.-майор ИВАН СТОЙКОВ - командир на Конната дивизия през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ТАБАКОВ – командир на 2-ра конна дивизия през Първата световна война

ген.-майор ПАВЕЛ ПАВЛОВ - командир на първа тежка полска артилерийска бригада в Световната война

ген.-майор ПЕТЪР ЛОЛОВ - началник на Инженерни войски

ген.-майор СТАНЧО РАДОЙКОВ – командвал 36 пехотен козлодуйски полк в Балканската война

 

Ранени генерали:

генерал от пехотата НИКОЛА ИВАНОВ - началник на Щаба на войската(1894-1896), министър на войната (1896-1899), командир на 2-ра българска армия през Балканските войни, ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост

генерал от пехотата ГЕОРГИ ТОДОРОВ – командир на 7-а рилска дивизия в Балканската война, на 2-а и 3-а армия през Първата световна война, в края на която е главнокомандващ на Действащата армия

генерал от пехотата ВАСИЛ КУТИНЧЕВ – командващ Първа българска армия в Балканската война, генерал-губернатор на Моравската военно-инспекционна област в Първата световна война

генерал от пехотата СТИЛИЯН КОВАЧЕВ – командир на 4-та армия в Балканската война, министър на войната(1913)

генерал от пехотата ПРАВОСЛАВ ТЕНЕВ – командир на 6-а пехотна бдинска дивизия през Балканските войни, началник-щаб на армията(1914-1915), началник на Македонската военноинспекционна област през Първата световна война

генерал от кавалерията АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ – един от двамата български военни носещи най-високото кавалерийско звание

ген.-лейтенант ИВАН ФИЧЕВ – началник щаб на армията в Балканската и Междусъюзническата война, военен министър(1914-1915 г.)

ген.-лейтенант ВЛАДИМИР ВАЗОВ - „героят от Дойран“

ген.-лейтенант АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ – член на ЦК на ВМРО

ген.-лейтенант АТАНАС НАЗЛЪМОВ – командващ българските войски в Добруджа през 1918 г.

ген.-майор ДИМИТЪР МУСТАКОВ – участник във войните за национално обединение

ген.-майор ИВАН АВРАМОВ - 9-и пехотен пловдивски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ДИПЧЕВ – син на Райна Княгиня

ген.-майор ИВАН ДОДОВ – командир на Софийския тежък артилерийски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ШИШКОВ – Участник в Сръбско-българската война 1885 г. и Балканските войни 1912/1913 г.

ген.-майор ИВАН ШКОЙНОВ - председател на настоятелството на Дружеството на запасните офицери

ген.-майор ПАНАЙОТ САПУНДЖИЕВ - началник на 6-а пехотна бдинска дивизия

ген.-майор СИМЕОН ДОБРЕВСКИ - военен инженер и военен историк, участник в дейностите на македонската емиграция в България

ген.-майор ХРИСТО ПЕТРУНОВ - началник на 3-та дивизионна област по време на Първата световна война

 

Вечна да е паметта на жертвите!