ОСВОБОДИТЕЛЯТ НА ВРАЦА

Николай Степанович Леонов I е генерал-майор от армията на Руската империя. Роден е през 1824 г. в Донски окръг (дн. Украйна) в казашко семейството. Баща му Степан Алексеевич Леонов е генерал-майор от Донската казашка войска, участник в Наполеоновите войни (отличил се в сраженията при Смоленск и Бородино, участвал в „битката на народите“ при Лайпциг и в превземането на Париж) и Кавказките походи, герой от руско-турската от 1828-1829 г. Като награда за службата си получава крепостни селяни, които заселва в едно  малко селище в дн. Ростовска област, което по-късно е наречено на името на по-малката му дъщеря Екатериновка.

Ген.-майор Степан А. Леонов

Николай Леонов има по малък брат Степан Степанович Леонов II (р. 1834 г.), който също става военен и участва в освободителната война. Достига чин ген.-лейтенант и командир на 17-а армейски корпус. Има и две сестри - Марфа Степановна Тулубьева и Екатерина Степановна Леонова.

Военното си образование придобива в Школата за гвардейски подпрапоршчици и кавалерийски юнкери (впоследствие Николаевско кавалерийско училище). През 1842 г. с чин корнет постъпва в Лейбгвардейския гродненски хусарски полк. Показва се като подготвен административно и военно офицер, поради което е назначен за полкови адютант. 

Ген.-майор Николай С. Леонов I

През 1845 г. сдава поста и е командирован в Кавказ за участие в походите против местните бунтовници. За проявени войнски качества щабс-ротмистър Леонов е награден е с орден „Св. Анна“ III степен и златна сабя с надпис: „За храброст“. Завръщайки се в полка си през 1846 г, в продължение на 16 години последователно заема длъжностите ескадронен и дивизионен командир, председател на стопанския комитет и накрая пом.-командир на полка. През 1860 г. е произведен в чин полковник. Негова съпруга е Ольга Ивановна Леонова (Синелникова). Не е известно да имат наследници. 

През 1863 г. Леонов взема участие в потушаването на Полското въстание, като участва в разгрома на въстанически отряди край Игнацов. Награден с орден „Свети Владимир“ IV степен. През 1864 г. е назначен за командир на 18-и драгунски Переяславския полк, а през 1870 г. поема командването на Лейбгвардейския драгунски полк и е произведен в чин генерал-майор.

В началото на Руско-турската война от 1877-1878 г. ген. Леонов е командир 2-ра бригада от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия, която е част от Рушчушкия (Русенския) отряд, командван от престолонаследника Александър Александрович. На 18 август, когато турците предприемат настъпление по цялата линия, отбранявана от Русенския отряд, Леонов, само с един пехотен полк се намира на позиции край село Карахаснкьой (дн. с. Зарево, Търговищко). 

Боят при Кашъкбаир

Той успява в продължение на 12 часа да удържи позициите си срещу трикратно превъзхождащ го противник, възлизащ на 12 000 турски войници. В ожесточения бой, селото шест пъти преминава, ту в руски, ту в турски ръце. Интересен факт е, че в боевете при Кашъкбаир и Карахасанкьой се отличава и неговия брат ген. Степан Степанович Леонов II - командир на 1-ва кавалерийска бригада от 8-а кавалерийска дивизия. 

Ген.-лейтенант Степан С. Леонов II

С цел напредването на руската армия на запад ген. Николай Леонов е назначен за командир на Десния летящ отряд (включва подразделения от 2-ра гвардейска конна дивизия, с численост 2718 кавалеристи и 14 конни оръдия) в състава на Западния отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко. На 26 ноември наближава Враца. На следващия ден отблъсква слаби турски подразделения и достига града. Подготвяйки се за атака разделя отряда си на две колони, едната под негово командване, а другата, начело с ген.-майор Владимир Клот. Сутринта на 28 октомври 1877 г. (9 ноември н. ст.) колоните потеглят от зоните си, съответно, там където днес се намират областната болница и ж.к. „Металург“. Нападението е внезапно. Русите използват артилерия. Турците дават около 60-70 жертви, докато от руска страна загива само един войник, а двама са ранени. Към обед от м. „Калето“ прозвучава тръбата на Иван Петлак, която символично възвестява свободата на врачани. Около 15:30 часа руските войски влизат в града, а турците са принудени безредно да отстъпят през прохода „Вратцата“, към Згориград, изоставяйки големи количества продоволствие. Освободителят на града генерал-майор Леонов е посрещнат с хляб и сол от врачани, които му връчват ключа на града. Процесията начело с генералите, местните първенци и духовенството стига до църквата “Св. Възнесение”, където е извършен  молебен. След службата настава всеобщо веселие, а народа се поздравява с “Христос воскресе”. Още същия ден генералите Леонов и Клод събират врачанските първенци и изискват от тях да формират Привременно гражданско управление. За комендант е назначен полковник Александър Егорович Кетхудов от Лейб-гвардейския конно-гренадирски полк. Така Враца заживява своя нов, свободен живот. За проявената храброст при завземането на града генерал Леонов е награден с орден “Свети Георги” ІV степен.

Паметникът на Леонов във Враца

В следващите дни отрядът на ген. Леонов осъществява разузнавателни действия и прочистване на района от башибозуци и черкези. Същевременно, на 10 ноември се провежда атаката на Новачене, срещу Орханийската османска армия. Целта е да се овладеят проходите, в подготовка за преминаване на руските войски през Балкана. В хода на тези действия, въпреки че никога не е раняван в бой и независимо от изключителната си храброст, на 21 ноември 1877 г. (според руските източници 31 ноември) ген. Леонов внезапно умира. 

Генерал-майор Николай Степанович Леонов е погребан в Киевско-Печорската лавра (Киев, Украйна). Гробът му е запазен и днес в манастирското гробище до църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ при Далечните пещери.

Враца отдава заслужена почит на своя освободител, като признателни врачани именуват на него една от важните улици в града. На нея се намират храм „Св. Възнесение“, Етнографско-възрожденския комплекс „Св. Софроний Врачански“, СУ „Христо Ботев“, обществени и здравни заведения. Впарка на Военния клуб е издигнат бюст-паметник на ген. Леонов. Негов автор е скулпторът Владимир Цветков. Триметровият монумент от бронз и бял камък е открит на 3 март 1958 година, по повод 80-а годишнина от освобождението на България.

Гробът на ген. Леонов в Киевско-Печорската лавра

ИЗТОЧНИЦИ:

«Русский Инвалид», 1877 г., № 264.

Н. Ч. Леонов, Николай Степанович // Русский биографический словарь : в 25 томах. — СПб.—М., 1896—1918.

Леоновы // Военная энциклопедия : [в 18 т.] / под ред. В. Ф. Новицкого … [и др.]. — СПб. ; [М.] : Тип. т-ва И. Д. Сытина, 1911—1915.

Редакция журнала. Генерал-майор Н. С. Леонов // Иллюстрированная хроника войны. Приложение к «Всемирной иллюстрации» : журнал. — 1878. — № 78. — С. 223—224.

https://kartanavremeto-vratsa.org

„ТОЗИ ДОБЛЕСТЕН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР ПОДПОРУЧИК ОГОЙСКИ..."

В навечерието на Втората световна война във Враца се намира щабът на 6-а пехотна бдинска дивизия. От 1 ноември 1940 до 12 юни 1942 г. неин командир е полк. Иван Маринов. Първоначално дивизията се намира на границата с Турция. След влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., „Бдинци“ участват в установяването на българската власт в Македония, а в началото на 1942 г. са включени в състава ма 1-ви окупационен корпус в Източна Сърбия. Щабът на дивизията се установява в гр. Кюприя, а задачата на частите и са да охранява железопътни и шосейни обекти в района на Крушевац, Лепово, Крагуевац.

Въпреки съюзническите договорености, отношенията с германците са сложни. Немското командване запазва за себе си реалния контрол над управлението на сръбските територии. То се опитва всячески да се меси в определяне посоката на действие на българската окупационна зона, особено по отношение прилагането на по-голяма твърдост към местното население. Командването на 1-ви корпус и полковите командири обаче отказват да разстрелват заложници, под предлог, че това не отговаря на българските военни традиции.

Не винаги са приятелски чувствата и между военнослужещите от Вермахта и българските офицери и войници. Интересен случай от м. април 1942 г. описва Добри Радославов, адютант на командира  на 6-а инженерно-щурмова дружина, разположена в гр. Парачин. Една сутрин в щаба на дружината пристига подпоручик Васил Огойски от Враца. Той докладва, че на улицата в града е пресрещнат от немски патрул. Двама видимо пияни германски подофицери се нахвърлили върху него, с обвинението че не им е козирувал. Очевидно, у тях добре е възпитано чувството за превъзходство на „висшата раса“. Когато насочват шмайзерите си към Огойски, той така удря с юмрук единия немец, че го праща в близката витрина. След това нанася удар и на другия и го просва на тротоара върху разбитите стъкла. Смаяните местни сърби останали във възхита от куража на смелия българин.

Случката продължава така. Тъй като командирът на дружината майор Тотев отсъствал, Радославов взема решение „на своя глава“. Предвид опасната ситуация, „побойникът“ трябва да напусне Сърбия и да се прибере в България, под предлог, че трябва да состави военно продоволствие от складовете на 4-ти инженерен полк в Кюстендил или в Плевен. Адютантът го снабдява с необходимите документи и разписки за поръчката.

Към обед в Парачин пристига командирът на 6-а дивизия полк. Маринов, който е запознат със случая. Той събира офицерите в една класна стая на местното училище. След задължителните обръщения, всички очакват, че полковникът ще разпореди разследване и налагане на строги санкции. Вместо това, Маринов заявява: „Нека сега да се представи този доблестен български офицер подпоручик Огойски, за да му стисна ръката!... Да, те мислят, че с нас всичко могат да правят…“. Присъстващите офицери отдъхват с облекчение. Подпоручик Огойски обаче не се представя, тъй като вече е далеч от Сърбия. След дружески обед дивизионният командир си заминава. Случаят приключва без всякакви последствия.

Българо-германските „любезности“ не са изолирано явление. Известни са премеждията на летецът Димитър Списаревски, на когото многократно се налага да защитава българската чест. В Германия юмруците му „опитват“ немски офицери, отнесли се подигравателно към България. В Скопие защитава по същия начин местен жител-турчин от гаврите на германски войници , а в един ресторант в същия град грабва стол и започва да налага няколко немски войници, задяващи сервиращите им български момичета.

Подобно на Списаревски, сред примерите за защита на българската чест и достойнство, дори и пред дулата на хитлеристките шмайзери трябва да поставим и името на врачанина подпоручик Васил Огойски.

Ако перифразираме старата британска максима за приятелите и интересите, в този случай, тя би звучала: няма вечни съюзници, вечни са достойнството и  себеуважението. Дано повече българи да го разберат.

 

* Васил Стефанов Огойски е родом от Враца, дългогодишен адвокат и деец на Радикалдемократическата партия. Наследник е на Огойския род, който е свързан с националноосвободителното движения през Възраждането. В ханът им е отсядал Левски.

ВРАЧАНИ ПОЧИТАТ БОТЕВ ОТ ИСКРЕНО ПРЕКЛОНЕНИЕ, А НЕ ОТ ГУЗНА СЪВЕСТ

 

Отново е 2-ри юни. Отново вият сирените, припомнящи ни за Ботев и падналите за свободата на България. Враца пак е столица на патриотизма. За 150-и път. Та нали именно тук под Околчица се роди култът към Ботев!? Тук през 1890 г. е издигнат първият паметник на Войводата. Тук е и най-известният – днешният. Сетиш ли се за Враца, неминуемо си представяш величествения монумент на централния площад, дело на българина от Галичник, Македония, Владимир Гиновски. Тук ежегодно се провеждат Ботевите дни. Вече 148 години се издава възпоменателният вестник „Ботйов лист“. Оттук преминава походът Козлодуй – Околчица. И всичко това врачани правят не от гузна съвест, а от искрено преклонение пред подвига на великия българин.

Много е изписано за „неучастието“ на врачани в Априлското въстание. Някои стигат и до крайни квалификации – „преклонени главици“, „страхливци“, „предатели“. Да, Враца не е Панагюрище, но такива оценки не само че са злонамерени, но са и неверни. Всъщност това, което са подбалканските градчета Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица и самото Панагюрище в 60–70-те години на XIX век, това е Враца в началото на столетието – един от сериозните центрове на Българското възраждане. Тук благодарение на стопанската инициатива, трудолюбието и предприемчивостта на много местни жители се заражда прослойка от заможни и влиятелни българи. Тя е облагородена от огромната духовна мощ на такава национална фигура като Св. Софроний, епископ Врачански. Около него се оформя силен интелектуален кръг, който продължава народното дело и след оттеглянето му. Нещо повече – когато Софроний вече е в Букурещ и подема начинанията си за освобождението на България, врачани са една от основните му свръзки с поробеното отечество. От Враца за Петербург тръгва първата българска дипломатическа мисия – Замбин – Некович, снабдена с „верующо писмо… от името на всичките... съотечественици“, подписано лично от Софроний.

Несъмнено сред врачанските първенци извисява ръст Димитраки Хаджитошев. На неговия кураж, самосъзнание и влияние се дължи врачанското първенство над Северозапада, пък и над Българско по онова време. Благодарение на него през 1824 г. във Враца започват борбите срещу гръцките фанариоти, прераснали по-късно в общобългарско църковно-национално движение. От неговите просвещенски възгледи през 1822 г. се ражда първото светско училище в региона, поверено на Константин Огнянович. Връх на еманципацията на този велик българин е подготовката за въстание, което трябва да освободи България в хода на очакваната поредна руско-турска война (1828 – 1829). Представете си каква огромна травма върху самочувствието и свободолюбивите пориви на врачани нанасят трагичните събития от 1827 г., когато Димитраки е зверски екзекутиран край Видин. Щом турците могат да погубят най-видния българин, какво остава за обикновените люде. Тази травма ще тегне дълго. Следващите десетилетия са размирно време за Северозапада: бунтове, въстания, кланета. Най-точната оценка за събитията в този край като че ли дава Панайот Хитов в своите спомени „Как станах хайдутин“. Той пише: „Подир това дохождат Властинският бунт, Белоградчишкия бунт, Видинския бунт и Врачанския бунт. В сетнешните времена тез места не взеха участие в по-подирните бунтове, защото на хората им беше прясно пред очите миналото.“

Да, развитието на възрожденските процеси постепенно отрежда на Северозапада по-периферна роля. Първенството се подема от други. Но въпреки това и в заключителния етап на националната ни революция Враца заема ключово място. Силен е местният революционен комитет, насърчен от самия Левски. Именно на него Апостолът възлага отговорната задача към делото да се привлекат монасите от Рилския манастир. Мисията е изпълнена. Враца първа започва подготовката за всенародното въстание. Още от есента на 1875 г. тук е Заимов. Привлечени са стари дейци, заклети са нови. Липсва оръжие. На няколко пъти членовете на комитета събират пари за пушки и ги изпращат в Румъния. Лоената афера на Мито Цветков и Иваница Данчов генерира колосална за времето сума, с която хъшовете издържат „казармата“ в Гюргево и закупуват оръжие.

С решение на гюргевските апостоли Враца е определена за център на Трети революционен окръг. Малшансът със залавянето на помощник-апостола Никола Славков се отразява особено негативно предвид важната му роля в източната, планинска част на окръга, която докрай ще остане пасивна. Обещаното оръжие не идва. Вместо 200 пушки и 200 револвера в града пристигат само 8 револвера. Спорове, конфликти, взаимни обвинения. В такава напрегната обстановка, с цел да доставят нужното въоръжение, Обретенов и Апостолов заминават за Румъния. В немалка степен и под тяхно давление Ботев тръгва към Враца. В четата се включват много момчета от Враца и Врачанския край. Те съставляват минимум 1/10 от личния ѝ състав. Голяма част от четата е въоръжена с „врачанските“ пушки. Остава въпросът, как да се премине Дунава. Гениалният план на войводата да превземе парахода „Радецки“ и да прехвърли четниците на българския бряг е заимстван отново от врачанин – Никола Войводов, чийто опит през бунтовната 1867 г. не успява и той загива на кораба „Германия“ заедно със знаменосеца Цветко Павлович. Ботевият опит се оказва успешен. Става ясно, мисля, че на Ботевата чета и на Врачанския революционен окръг може да се гледа като на едно цяло. В движение те стават част от общия план за въстаническите действия в Северозападна България.

Пътят от Козлодуй до Врачанския Балкан – „низ от черни предателства...“?! Няма предателства. Във Враца вестта за въстанието идва прекалено късно, когато Панагюрище и Батак отдавна са пепелища. Аскери и башибозуци вече ловят по Балкана бунтовници и разнасят комитски глави. Има турски и черкезки издевателства, страх у населението, нерешителност у ръководителите, и то в най-важния момент. И въпреки всичко ключов е онзи прословут 18 май, когато Ботев е под „Веслец“. Писмата му въобще не стигат до адресатите си. Въстаниците от четата на Мито Анков се събират във Възнесенската църква. Развят е байракът с надпис „Свобода“, ушит от Мица и Калица Хаджикръстеви. Прогърмяват пушките – знак за обявяване на въстанието. Планът предвижда четата да се събере с тази на Цено Ангелов и заедно със селските чети да се присъединят към Ботев на „Веслец“. Втората градска чета обаче не идва. Изпратени са куриери. Разсъмва се. Взето е решение въстаниците да напуснат Враца следващата вечер. Не успяват. На 19 май в града влизат два бюлюка редовна турска войска и 700–800 черкези и башибозуци. Започва страшно клане, в което загиват 33-ма врачани, сред които и енорийският свещеник на храм „Св. Възнесение“ поп Коста Буюклийски. Бунтовниците се укриват. Знамето... Нужниците... Заимов, преоблечен в женски дрехи, се опитва да напусне Враца. Всички са заловени. Истина, ирония или пък плод на лична неприязън, политически съперничества, жлъч – така характерна за българския манталитет както в годините след Освобождението, та и до днес.

Всъщност това, което трябва да се помни, е, че пътят на Ботевата чета е изпълнен с много мъжество и героизъм. Ботев не среща очакваната подкрепа по ред обективни и субективни причини. Но Ботевата чета е успешна. Успешна във военно и тактическо отношение. Благодарение на целеустремеността на войводата и впечатляващия военен талант на Никола Войновски тя печели и двете сражения, в които участва – на „Милин камък“ и във Врачанския Балкан. Във второто сражение не дава нито една жертва. Поради изчерпване на боеприпасите и по-нататъшните възможности за съпротива щабът решава тя да се раздели и да се изтегли.

Наистина важно е да спрем да се ровим в хиляди пъти проверявани документи и свидетелства и да търсим нелепи отговори на въпросите: кой уби Ботев или къде е гробът му. Те само подхранват нихилизма и чувството за малоценност у българина. Не на това ни учеше Ботев. Жертвата на 28-годишния войвода идва като логичен епилог и венец на цялата му революционна, публицистична и литературна дейност. Неговото пророчество се сбъдна. Но наред с военните позитиви още по-успешен е политическият резултат от подвига на Ботев и неговите момчета. Пленяването на „Радецки“ събуди заспалите европейски съвести за онова, което се случва на Балканите. Последваха анкетни комисии. Ужасяващи факти изпълниха колоните на вестниците. Целият цивилизован свят се надигна в защита на българите. Това доведе до Цариградската конференция, която постави недвусмислено въпроса за българската свобода, а след нея Руско-турската война донесе освобождението на България. Затова днес, отбелязвайки деня на Ботев и падналите за свободата на България, ние, врачани, ще продължим да издигаме паметници и ще продължим да се прекланяме пред подвига и великото му дело – не като изкупление, а като пример и послание към поколенията, които идват след нас. Само ако изпълним тази си мисия, ще имаме право да кажем: „Жив е той!“.

Красимир БОГДАНОВ, историк

СЕЛО ЧИРЕН В ОЧАКВАНЕ НА БОТЕВАТА ЧЕТА

Безспорният връх на българската национална революция Априлското въстание има своята кулминация и това е саможертвения подвиг на Ботевата чета. Героичният и път от Дунава до Врачанския балкан е оставил трайна следа в съзнанието на хората от този край. И ако селища като Козлодуй, Бутан и Борован, макар и носещи различна конотация в историческия контекст съпътстват повествованието за Ботевата чета, то за връзката на врачанското село Чирен с тези събития се знае изключително малко.

Сведения получаваме от оскъдни документални данни, от народното творчество и от устно предадени спомени на съвременници на събитията.

Подготовката на въстанието в трети революционен окръг явно не подминава и Чирен. Ботев слиза на козлодуйския бряг на 17 май и с ускорен марш по шосето Оряхово – Враца четата се придвижва към центъра на окръга. По пътя е обстрелвана от малки черкезки части. През нощта е в Борован, където вместо очакваните 200 въоръжени мъже, ги посрещат залостените врати на борованските къщи. На сутринта четата достига с. Баница. По същото време, в съседното село Чирен се готвят да посрещнат въстаниците. Интересно сведение за събитията ни дава спомен на Вачо Герчов (през 1876 г.  десетинагодишен) от с. Чирен, разказано на неговия внук Цветко Стоянов Вачев: „- Мъжете издоили и напоили стоката си, взели кой какво намери и тръгнали към височините на Милин камък“. Очевидно, чиренци са запознати с подготовката на въстанието и знаят за преминаването на четата щом имат готовност в уречения ден и час бързо да се организират. Освен това, известно е, че Ботевата чета е предхождана от един авангард от 30 - 40  души, а твърде вероятно е нейни представители или местни информатори да са вървели пред четата и да са уведомявали местните революционни дейци за наближаването и. Когато достигат възвишението „Калето“, източно от Чирен, селяните виждат откъм Баница да се задават многобройни башибозушки и черкезки части. Чиренци са въоръжени само с вили, брадви и коси. За съпротива и дума не може да става. Предвид неизбежното заколение, те бързо решават да се завърнат в селото. Тук Вачо Герчов си спомня за страшната картина на бягащи по склона възрастни мъже, захвърлили импровизираното си въоръжение и виковете им: „- Бегайте, иде голема турска войска!“.

По обед четата е пресрещната от башибозуци от с. Мраморен, които са отблъснати. Напредват и банишките групи, а следобед от Враца пристигат два бюлюка редовна войска. В състоялото се сражение на Милин камък падат убити и ранени около 30 четници. /Спомени на Димитър Тодоров Димитрото, четник на Христо Ботьовата чета. С., 1928; Стоянов, 3. Христо Ботев. Опит за биография. 9. изд. С., 1976/

В последвалите дни, из Чирен и околните села върлуват черкезки и башибозушки банди, да търсят укрити четници и помагачи.

И тук историята на четата отново е преплетена със с. Чирен. Поради оскъдните исторически данни на помощ идват народната памет и песенния фолклор. В началото на 1980-те години на XX век в Чирен се пее песента за Георги Комитчето. /Песен за Георги Комитчето - с. Чирен, Врачанско. Записана от Илия Манафски, 75 г. „Кавал ли свири, мома ли пее...“ Съставили: Калина Тодорова, Блага Атанасова, 2002/

От песента става ясно, че млад ботев четник на име Георги, ранен при Милин камък се укрива в „Гьошовите шумаци“ и „Шушункьовите ливади“. Излиза само нощем. Помага му Величко Балканджи, който превързва раната му, преоблича го в селски дрехи и му носи храна в продължение на две-три седмици. Накрая, като поутихва ситуацията, Георги отива в Чирен, в Савовата кръчма. Предава го Въло Котларо, който съобщава на Ибовите синове. Турците събличат дрехите му и виждат отдолу комитската му униформа. Връзват го и го повеждат към Враца. Вече извън селото, Георги е посечен от турците, а главата му е доотрязана от предателя Въло.

Проучвания за съдбата на този неизвестен ботев четник прави Асен Георгиев. Публикува ги в началото на миналия век на страниците на в. „Утро“. Сравнявайки ги със споменатата песен, може да се направи следната съпоставка на персонажите и събитията: Величко Балканджи е Мито Андров, които има колиба във Врачанските лозя. Савовата кръчма в Чирен е собственост на Сава Лилов. Ичовите синове са турци търговци от Чирен от рода Ибрахимови. Когато двамата турци връзват Георги, селяните молят да го оставят на мира. Молбите не помагат. Комитата е изведен извън селото. Тук придружаващите чиренци отново молят, момчето да бъде пощадено, но Георги е заклан, а тялото му е хвърлено в дерето. Назовали мястото „Комитската крепост”. Че народната мъст е застигнала много изедници, става ясна от съдбата на Ичовите синове, убити от някой си Лало от с. Галатин в месеците след Освобождението. /Красимир Григоров, Още за трагичната гибел и името на Георги Комитчето/публикация VIII от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Историята на Георги „Комитчето” е предадена и в книгите на Боян Стоянов, учител от с. Чирен. В преразказаната от него легенда, Георги е спасен от местен овчар - дядо Иван, който го укрива в пещера в местността Малкия понор. Вероятно овчарят е проследен от турците, които откриват четника. Убит е на място от Ибрахимовите синове. Иван (Вачо) Котлара - селският глашатай в Чирен я набучва на кол, очаквайки да получи пари(бакшиш) за това. Главата е захвърлена в местността, известна сега като „Комитската локва”. /Б. Стоянов, „Село Чирен в историята, 2006/

Според Николай Дойнов, главата на Георги Комитчето е прибрана от стара жена, която я измила и погребала на неизвестно място. /Николай Дойнов, Из "Крал-баир", 2000/

Тежки ще да са били за чиренци месеците след събитията с Ботевата чета. Дали поради турските репресии или поради страховете на хората за собствените им деца, но през цялата 1876 г. училището в селото остава затворено. /Богдан Николов, От Искър до Огоста/

***

Независимо дали организирано или спонтанно, опитът на мъжете от с. Чирен да подкрепят Ботевата чета на Милин камък не е за пренебрегване. Неговото изясняване би осветлило още моменти от подготовката на въстанието в Северозападна България и готовността на населението да се притече на помощ на Ботев и неговите комити.

Че преминаването на четата на Христо Ботев е усещано от местните хора като значимо събитие говори фактът, че с въпросната година те отбелязват важни лични събития: „родил се е една година след като мина Ботев“. /спомен на Калица(Ката) Пръволова от с. Чирен за свекъра и Вачо Димитров (Врачкин)/

Още по-значима е признателността на местните хора. Още преди Освобождението, на Милин камък е поставен дървен кръст. На 30 май 1884 г. тук се събират жители на селата Баница, Чирен и Мраморен. Отслужва се панахида и се раздава курбан в памет на загиналите. Традицията продължава и днес. Пак по тяхна инициатива през 1920 г. на каменистия рид е издигнат войнишки паметник посветен на Ботев и загиналите във войните за национално обединение. Ежегодно тук отдават почит и участниците в националния туристически поход „По стъпките на Ботевата чета – Козлодуй-Околчица“. /Илия Борисов, https://kartanavremeto-vratsa.org/story/1861/27/. През 2016 г. е поставена паметна плоча с имената на загиналите на Милин камък Ботеви четници. /Сайт на Община Враца, https://vratza.bg/bg/1553169331.html/

През 2018 г., по инициатива на жител на с. Чирен в местността „Комитската локва“ е открит скромен паметен знак, напомнящ за гибелта на Георги Комитчето. /БНР, https://bnr.bg/vidin/post/100963561/boteviat-chetnik-georgi-komitcheto/

Както и по цялата Българска земя, и тук се раждат хора-достойни и хора-предатели. Важно е да помним примера на достойните.         

АТЕНТАТЪТ В “СВ. НЕДЕЛЯ” - НАЙ-ГОЛЯМОТО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ БЪЛГАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО

На 16 април 2025 г. се навършват 100 години от атентата в църквата "Св. Неделя". Атентатът е организиран от Военния център на БКП, но и до днес остава ненапълно изяснена ролята на ръководството на партията. Идеята на терористите да убият цар Борис III не успява и се реализира резервния вариант  - ген. Константин Георгиев - високопоставен деец на Военния съюз. Именно неговото опело в храмът “Св. Неделя” е прицелната точка на атентаторите, които смятат с един удар да ликвидират политическия и военния елит в държавата.

Загиват или умират от раните си 213 човека, а над 500 са ранени – политици, военни, общественици, граждани. Делото е чудовищно не само с невиждания брой жертви, но и поради факта, че избраният ден е Велики четвъртък от “страстната седмица”. 

Засегнат е цветът на българското офицерство. От достойните генерали, донесли слава на България във войните за национално обединение загиват 13(заедно с ген. Константин Стоянов). Ранените са 19. Загиват също 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани.

Атентатът ще предизвика жестоки репресии от страна на правителството и военните, които нямат аналог в следосвобожденската ни история и ще задълбочи дълбокото разделение в българското общество. Това ще послужи като мотив на отечественофронтовската власт след 9 септември 1944 г. за много осъдителни присъди от Народния съд и продължаващата чистка в българската армия.

В този смисъл, събитията от 16 април 1925 година могат да се определят като най-големия единичен акт на покушение срещу българското офицерство, сравним само с репресиите в комунистическа  България.

 

Убити генерали:

генерал от пехотата СТЕФАН НЕРЕЗОВ - началник-щаб на българската армия(1919-1920)

ген.-лейтенант КАЛИН НАЙДЕНОВ – военен министър по време на Първата световна война

ген.-лейтенант КРЪСТЮ ЗЛАТАРЕВ - командир на 11-а македонска дивизия през Първата световна война

ген.-майор КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВ – народен представител, ръководител на софийската организация на Военния съюз

ген.-майор АЛЕКСАНДЪР ДАВИДОВ - началник щаб на армията(1923)

ген.-майор СТОЯН ПУШКАРОВ - началник на артилерията във 2-ра армия през Първата световна война

ген.-майор ГРИГОР КЮРКЧИЕВ - командир на 2-ра бригада на Единадесета пехотна македонска дивизия

ген.-майор ИВАН ПОПОВ – участник в четата на Ф. Тотю, герой от четири войни

ген.-майор ИВАН СТОЙКОВ - командир на Конната дивизия през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ТАБАКОВ – командир на 2-ра конна дивизия през Първата световна война

ген.-майор ПАВЕЛ ПАВЛОВ - командир на първа тежка полска артилерийска бригада в Световната война

ген.-майор ПЕТЪР ЛОЛОВ - началник на Инженерни войски

ген.-майор СТАНЧО РАДОЙКОВ – командвал 36 пехотен козлодуйски полк в Балканската война

 

Ранени генерали:

генерал от пехотата НИКОЛА ИВАНОВ - началник на Щаба на войската(1894-1896), министър на войната (1896-1899), командир на 2-ра българска армия през Балканските войни, ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост

генерал от пехотата ГЕОРГИ ТОДОРОВ – командир на 7-а рилска дивизия в Балканската война, на 2-а и 3-а армия през Първата световна война, в края на която е главнокомандващ на Действащата армия

генерал от пехотата ВАСИЛ КУТИНЧЕВ – командващ Първа българска армия в Балканската война, генерал-губернатор на Моравската военно-инспекционна област в Първата световна война

генерал от пехотата СТИЛИЯН КОВАЧЕВ – командир на 4-та армия в Балканската война, министър на войната(1913)

генерал от пехотата ПРАВОСЛАВ ТЕНЕВ – командир на 6-а пехотна бдинска дивизия през Балканските войни, началник-щаб на армията(1914-1915), началник на Македонската военноинспекционна област през Първата световна война

генерал от кавалерията АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ – един от двамата български военни носещи най-високото кавалерийско звание

ген.-лейтенант ИВАН ФИЧЕВ – началник щаб на армията в Балканската и Междусъюзническата война, военен министър(1914-1915 г.)

ген.-лейтенант ВЛАДИМИР ВАЗОВ - „героят от Дойран“

ген.-лейтенант АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ – член на ЦК на ВМРО

ген.-лейтенант АТАНАС НАЗЛЪМОВ – командващ българските войски в Добруджа през 1918 г.

ген.-майор ДИМИТЪР МУСТАКОВ – участник във войните за национално обединение

ген.-майор ИВАН АВРАМОВ - 9-и пехотен пловдивски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ДИПЧЕВ – син на Райна Княгиня

ген.-майор ИВАН ДОДОВ – командир на Софийския тежък артилерийски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ШИШКОВ – Участник в Сръбско-българската война 1885 г. и Балканските войни 1912/1913 г.

ген.-майор ИВАН ШКОЙНОВ - председател на настоятелството на Дружеството на запасните офицери

ген.-майор ПАНАЙОТ САПУНДЖИЕВ - началник на 6-а пехотна бдинска дивизия

ген.-майор СИМЕОН ДОБРЕВСКИ - военен инженер и военен историк, участник в дейностите на македонската емиграция в България

ген.-майор ХРИСТО ПЕТРУНОВ - началник на 3-та дивизионна област по време на Първата световна война

 

Вечна да е паметта на жертвите! 

"ЖИВИ ИЛИ МЪРТВИ ВИЕ ЩЕ ДА БЪДЕТЕ!"

Трудно се пише за големите ни национални герои. Не само поради величието на делото им, но и поради оскъдицата на автентична биографична информация. Левски е останал в съзнанието ни от осемте запазени снимки, "Наредата..." и Уставът на БРЦК, няколкото писма до другари, и разбира се, онова прочуто тефтерче, което ни докосва до вътрешния свят на Апостола. Ботев е малко по-щедър. Имаме неговата публицистика, ярка и саркастична. Тя разкрива будната му мисъл на политик и бунтовник. Безсмъртните стихове, които ни остави, още повече ни доближават до пламенните му, но и романтични представи за революцията, свободата и обществото на бъдещето. Тя е отклик на неговите явни и спотаени чувства. Но особена интимна близост до истинския Ботев, както и при Дякона ни дава личното му тефтерче, запазено благодарение на близкия му приятел и съратник Димитър Горов, на когото воденият от чувство за историчност воевода го предава на парахода "Радецки" преди слизането на четата на козлодуйския бряг.

Всъщност, историчността у Ботев присъства като неизменна част от творческите му изяви - и като публицист, и като поет и като театрал. Това отношение е придобито безспорно под влияние на високо ерудирания и заслужил възрожденец - даскал Ботьо Петков, неговият баща, но и от извисената натура на неговата майка Иванка, запечатала в съзнанието му спомена за героите от хайдушките песни.

В онези трепетни минути, когато момчетата облечени като истински български легион, с развятото знаме "Свобода или смърт" завземат "Радецки", воеводата, съзнаващ величието на мига полага грижи, и този порив на българите към свободата, да не остане скрит от взора на цивилизована Европа.

В няколкото кратки писма, които пише - до капитана и екипажа на "Радецки", до европейските вестници, до семейството и приятелите си, и в последните записки в тефтерчето, той проявява грижа към всички. Към семейството, заклевайки приятелите да се грижат за Венета и двете невръстни дечица. Към момчетата, чиито имена старателно е записал в споменатия бележник. Към делото, защото Ботев е наясно, че без пропаганда всяка революцията е обречена.

Последните редове вписани в личния му бележник сякаш са не само епилога на неговия героичен живот, но и пророчество и обещание:

„Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога.

Приятели! Днес, часъ по 9 ще да целунеме на нашето отечество, свещената земя! Благодаря ви за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество.

Живи или мъртви вие ще да бъдете.“

 

И те бяха и винаги ще бъдат!

БОТЕВ НАПИСАЛ ПАТРИОТИЧЕН УЧЕБНИК ПО… МАТЕМАТИКА

Възраждането изиграва за българите ролята която има Просвещението за останалите народи. Време на цялостен икономически, социален, културен и духовен подем. Създадена е основата на българската образователна система, постигната е националната ни еманципация с признаването на самостоятелната българска църква, а освободителното движение е на финалната си права. И все пак, ролята на личностния фактор има съществено значение. Десетки учители, издатели, книжовници, публицисти, духовници, етнографи, фолклористи работят с неуморната мисъл за пробудата на позадрямалия български дух. Особено място сред тях заемат учебникарите. Липсата на учебници и учебни помагала ги принуждава да превеждат, адаптират или създават изцяло нови оригинални пособия.

И сред цялата плеяда авторитетни книжовници-учебникари – д-р Берон, Априлов, Неофит Рилски, Партений Павлович се нарежда и … Христо Ботев.

Биографията и творчеството на Ботев са обект на задълбочени проучвания от българската историческа наука и литературознанието. Напоследък, се появиха и много нови „изследователи“, чиито интерес е фокусиран единственото върху финалния фрагмент от Ботевото битие - неговата загадъчна смърт. И като че ли неистово напира желанието/при това, без каквито и да е сигурни факти/, задължително да докажем, че войводата е убит от своите собствени четници.

Малко известен факт е, че Ботев издава учебник по аритметика „Уроци за пѫрвите четири аритметически правила и счетовете“, който е авторизираният превод от руски език на аритметиката на П. П. Михайлов, „Беседы о первых четырех арифметических правилах и о счетах“.

За много любители на историята ще е странно, че великият поет, пламенният революционер, остро критичният публицист Ботев отделя от скъпоценното си време за създаването на учебник, и то по алгебра. Доста непатриотично начинание, нали?

Само че, не трябва да се забравя, че наред с другите си таланти, Ботев е и учител, несъмнен принос за което има бащиното наследство. Та именно Ботьо Петков е един от най-популярните възрожденски даскали. Образователното поприще е причината Христо да се озове в Задунаевка, Калофер, Александрия, Измаил и Букурещ. И точно този практически опит го запознава с нуждата от все така липсващите помагала, особено за преподаване на математика.

Та през 1873 г. в Букурещ Ботев превежда и адаптира учебникът по алгебра на Михайлов. По мнението на изследователя на развитието на математическата наука в този период Донка Кюприбашиева, „Ботевият учебник е в стила на самоучител. Всеки урок е построен така, че да замести един разговор между учител и ученик по съответната тема.“

Авторският принос на поета-революционер е най-вече във финалната част, озаглавена „Задачи за упражнения“. От всичките 65 задачи в оригиналното руско издание, Ботев е оставил едва 9 и добавя нови 47 задачи. В условията, той включва въпроси от различни научни дисциплини - биология, физика и астрономия, география, история, търговия, религия. Тук проличава истинската Ботева мисъл, пропита от революционен дух, патриотизъм, политическа сатира и хапливи квалификации към султана и неговите верноподаници:

Ø  „Борис, цар български, приел християнската вяра в 862 г., а Владимир, княз руски, в 988 г. Колко години българите са се покръстили по-напред от русите?“

 

Ø  „Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“

 

Ø  „Турците покориха Сърбия в 1459 година и владяха над нея цели 371 години. В коя година Сърбия доби свободата си?“

 

Ø  „Мохамед II превзе Цариград в 1453 г. Днешният султан Абдул Азис се възкачи на престола в 1861 г. Колко години има от превземането на Цариград до възцаряването на Абдул Азиса?“

 

Ø  „България падна под властта на турците в 1396 година. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“

 

Ø  Българската екзархия се състави преди 4 години, т.е. след 103 години от подчинението на Охридската патриаршия под цариградската, а охридската патриаршия падна след 542 години от основаването на търновския патриархат. Кажете ми в коя година се е основал първият патриархат търновски и в коя първият екзархат български?“

 

Ø  „Турската държава за 1873 г. е имала 20637210 лири приход, а разход 21404450 л. В разхода влазят и разноските за народното просвещение, които са били 82025 лири, и цивилната листа на н. в. султана, която е 1126840 лири повече, отколкото са разноските за просвещението. Намерете: колко лири са не достигали на държавата в 1873 г. и от колко лири се състои цивилната листа на Н. В.?“

Ø  „Един селянин карал за продан в града 16 кила жито, заспал на пътя и черкезите му откраднали 5 кила. Колко кила са останали на селянина?“

 

Ø  „Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?“

 

Ø  „Свинята се праси 2 пъти в годината, средно число по девет прасета. Ако имаме 12 свини, то за две години колко щат да станат, ако половината от опрасените първата година се опрасят и те два пъти през втората?“

Двете горни задачи са поставени умишлено една под друга, с ясната цел да предизвикат подигравки със султана.

Каква в крайна сметка е съдбата на това скандално творение на Ботевото учебникарство? Отговор дава Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“. Според него, покрай другите задачи, Любен Каравелов натоварва сътрудника си да преведе „Аритметиката“. Ботев изпълнил заръката и учебника излязъл от печатницата на Хр. Г. Данов. Нито печатаря, нито Каравелов прегледали отпечатаното. Но „един пловдивски учител, прочел за свините, турени наред със султана, за годината, когато България и Сърбия си изгубили свободата, и пр., огледал се да няма някой наоколо му и скоро се затекъл в книжарницата на Данова.“ Същата нощ били унищожени всички екземпляри. Данов веднага изпратил гневно писмо на Каравелов, като му казал, че с този учебник щял да направи такива бели на българските училища, каквито не биха сторили и най-върлите врагове на България. Председателят на БРЦК повикал Ботев:

„- А бе, Ботйов, аджадисай ме най-после, джанъм! Не ми ли стигат други бели, ами и от тебе да тегля? Не е ли срамота и от хората, не е ли жално и за тоя човек (Данов), който ни е почел като хора и който ще ни плаща? — викал Любен и искал обяснения.

Ботйов… отворил уста… и така охотно се засмял, щото Каравелов го гледал, сърдил се, ругал, а най-после и той се засмял.“

Макар никога да не вижда бял свят, учебникът на Ботев е доказателство за неговия неподправен патриотизъм, впрегнал дори математиката в служба на българската кауза, и вярата, че свободното бъдеще се кове на ученическата скамейка.