„ТОЗИ ДОБЛЕСТЕН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР ПОДПОРУЧИК ОГОЙСКИ..."

В навечерието на Втората световна война във Враца се намира щабът на 6-а пехотна бдинска дивизия. От 1 ноември 1940 до 12 юни 1942 г. неин командир е полк. Иван Маринов. Първоначално дивизията се намира на границата с Турция. След влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., „Бдинци“ участват в установяването на българската власт в Македония, а в началото на 1942 г. са включени в състава ма 1-ви окупационен корпус в Източна Сърбия. Щабът на дивизията се установява в гр. Кюприя, а задачата на частите и са да охранява железопътни и шосейни обекти в района на Крушевац, Лепово, Крагуевац.

Въпреки съюзническите договорености, отношенията с германците са сложни. Немското командване запазва за себе си реалния контрол над управлението на сръбските територии. То се опитва всячески да се меси в определяне посоката на действие на българската окупационна зона, особено по отношение прилагането на по-голяма твърдост към местното население. Командването на 1-ви корпус и полковите командири обаче отказват да разстрелват заложници, под предлог, че това не отговаря на българските военни традиции.

Не винаги са приятелски чувствата и между военнослужещите от Вермахта и българските офицери и войници. Интересен случай от м. април 1942 г. описва Добри Радославов, адютант на командира  на 6-а инженерно-щурмова дружина, разположена в гр. Парачин. Една сутрин в щаба на дружината пристига подпоручик Васил Огойски от Враца. Той докладва, че на улицата в града е пресрещнат от немски патрул. Двама видимо пияни германски подофицери се нахвърлили върху него, с обвинението че не им е козирувал. Очевидно, у тях добре е възпитано чувството за превъзходство на „висшата раса“. Когато насочват шмайзерите си към Огойски, той така удря с юмрук единия немец, че го праща в близката витрина. След това нанася удар и на другия и го просва на тротоара върху разбитите стъкла. Смаяните местни сърби останали във възхита от куража на смелия българин.

Случката продължава така. Тъй като командирът на дружината майор Тотев отсъствал, Радославов взема решение „на своя глава“. Предвид опасната ситуация, „побойникът“ трябва да напусне Сърбия и да се прибере в България, под предлог, че трябва да состави военно продоволствие от складовете на 4-ти инженерен полк в Кюстендил или в Плевен. Адютантът го снабдява с необходимите документи и разписки за поръчката.

Към обед в Парачин пристига командирът на 6-а дивизия полк. Маринов, който е запознат със случая. Той събира офицерите в една класна стая на местното училище. След задължителните обръщения, всички очакват, че полковникът ще разпореди разследване и налагане на строги санкции. Вместо това, Маринов заявява: „Нека сега да се представи този доблестен български офицер подпоручик Огойски, за да му стисна ръката!... Да, те мислят, че с нас всичко могат да правят…“. Присъстващите офицери отдъхват с облекчение. Подпоручик Огойски обаче не се представя, тъй като вече е далеч от Сърбия. След дружески обед дивизионният командир си заминава. Случаят приключва без всякакви последствия.

Българо-германските „любезности“ не са изолирано явление. Известни са премеждията на летецът Димитър Списаревски, на когото многократно се налага да защитава българската чест. В Германия юмруците му „опитват“ немски офицери, отнесли се подигравателно към България. В Скопие защитава по същия начин местен жител-турчин от гаврите на германски войници , а в един ресторант в същия град грабва стол и започва да налага няколко немски войници, задяващи сервиращите им български момичета.

Подобно на Списаревски, сред примерите за защита на българската чест и достойнство, дори и пред дулата на хитлеристките шмайзери трябва да поставим и името на врачанина подпоручик Васил Огойски.

Ако перифразираме старата британска максима за приятелите и интересите, в този случай, тя би звучала: няма вечни съюзници, вечни са достойнството и  себеуважението. Дано повече българи да го разберат.

 

* Васил Стефанов Огойски е родом от Враца, дългогодишен адвокат и деец на Радикалдемократическата партия. Наследник е на Огойския род, който е свързан с националноосвободителното движения през Възраждането. В ханът им е отсядал Левски.

ВРАЧАНИ ПОЧИТАТ БОТЕВ ОТ ИСКРЕНО ПРЕКЛОНЕНИЕ, А НЕ ОТ ГУЗНА СЪВЕСТ

 

Отново е 2-ри юни. Отново вият сирените, припомнящи ни за Ботев и падналите за свободата на България. Враца пак е столица на патриотизма. За 150-и път. Та нали именно тук под Околчица се роди култът към Ботев!? Тук през 1890 г. е издигнат първият паметник на Войводата. Тук е и най-известният – днешният. Сетиш ли се за Враца, неминуемо си представяш величествения монумент на централния площад, дело на българина от Галичник, Македония, Владимир Гиновски. Тук ежегодно се провеждат Ботевите дни. Вече 148 години се издава възпоменателният вестник „Ботйов лист“. Оттук преминава походът Козлодуй – Околчица. И всичко това врачани правят не от гузна съвест, а от искрено преклонение пред подвига на великия българин.

Много е изписано за „неучастието“ на врачани в Априлското въстание. Някои стигат и до крайни квалификации – „преклонени главици“, „страхливци“, „предатели“. Да, Враца не е Панагюрище, но такива оценки не само че са злонамерени, но са и неверни. Всъщност това, което са подбалканските градчета Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица и самото Панагюрище в 60–70-те години на XIX век, това е Враца в началото на столетието – един от сериозните центрове на Българското възраждане. Тук благодарение на стопанската инициатива, трудолюбието и предприемчивостта на много местни жители се заражда прослойка от заможни и влиятелни българи. Тя е облагородена от огромната духовна мощ на такава национална фигура като Св. Софроний, епископ Врачански. Около него се оформя силен интелектуален кръг, който продължава народното дело и след оттеглянето му. Нещо повече – когато Софроний вече е в Букурещ и подема начинанията си за освобождението на България, врачани са една от основните му свръзки с поробеното отечество. От Враца за Петербург тръгва първата българска дипломатическа мисия – Замбин – Некович, снабдена с „верующо писмо… от името на всичките... съотечественици“, подписано лично от Софроний.

Несъмнено сред врачанските първенци извисява ръст Димитраки Хаджитошев. На неговия кураж, самосъзнание и влияние се дължи врачанското първенство над Северозапада, пък и над Българско по онова време. Благодарение на него през 1824 г. във Враца започват борбите срещу гръцките фанариоти, прераснали по-късно в общобългарско църковно-национално движение. От неговите просвещенски възгледи през 1822 г. се ражда първото светско училище в региона, поверено на Константин Огнянович. Връх на еманципацията на този велик българин е подготовката за въстание, което трябва да освободи България в хода на очакваната поредна руско-турска война (1828 – 1829). Представете си каква огромна травма върху самочувствието и свободолюбивите пориви на врачани нанасят трагичните събития от 1827 г., когато Димитраки е зверски екзекутиран край Видин. Щом турците могат да погубят най-видния българин, какво остава за обикновените люде. Тази травма ще тегне дълго. Следващите десетилетия са размирно време за Северозапада: бунтове, въстания, кланета. Най-точната оценка за събитията в този край като че ли дава Панайот Хитов в своите спомени „Как станах хайдутин“. Той пише: „Подир това дохождат Властинският бунт, Белоградчишкия бунт, Видинския бунт и Врачанския бунт. В сетнешните времена тез места не взеха участие в по-подирните бунтове, защото на хората им беше прясно пред очите миналото.“

Да, развитието на възрожденските процеси постепенно отрежда на Северозапада по-периферна роля. Първенството се подема от други. Но въпреки това и в заключителния етап на националната ни революция Враца заема ключово място. Силен е местният революционен комитет, насърчен от самия Левски. Именно на него Апостолът възлага отговорната задача към делото да се привлекат монасите от Рилския манастир. Мисията е изпълнена. Враца първа започва подготовката за всенародното въстание. Още от есента на 1875 г. тук е Заимов. Привлечени са стари дейци, заклети са нови. Липсва оръжие. На няколко пъти членовете на комитета събират пари за пушки и ги изпращат в Румъния. Лоената афера на Мито Цветков и Иваница Данчов генерира колосална за времето сума, с която хъшовете издържат „казармата“ в Гюргево и закупуват оръжие.

С решение на гюргевските апостоли Враца е определена за център на Трети революционен окръг. Малшансът със залавянето на помощник-апостола Никола Славков се отразява особено негативно предвид важната му роля в източната, планинска част на окръга, която докрай ще остане пасивна. Обещаното оръжие не идва. Вместо 200 пушки и 200 револвера в града пристигат само 8 револвера. Спорове, конфликти, взаимни обвинения. В такава напрегната обстановка, с цел да доставят нужното въоръжение, Обретенов и Апостолов заминават за Румъния. В немалка степен и под тяхно давление Ботев тръгва към Враца. В четата се включват много момчета от Враца и Врачанския край. Те съставляват минимум 1/10 от личния ѝ състав. Голяма част от четата е въоръжена с „врачанските“ пушки. Остава въпросът, как да се премине Дунава. Гениалният план на войводата да превземе парахода „Радецки“ и да прехвърли четниците на българския бряг е заимстван отново от врачанин – Никола Войводов, чийто опит през бунтовната 1867 г. не успява и той загива на кораба „Германия“ заедно със знаменосеца Цветко Павлович. Ботевият опит се оказва успешен. Става ясно, мисля, че на Ботевата чета и на Врачанския революционен окръг може да се гледа като на едно цяло. В движение те стават част от общия план за въстаническите действия в Северозападна България.

Пътят от Козлодуй до Врачанския Балкан – „низ от черни предателства...“?! Няма предателства. Във Враца вестта за въстанието идва прекалено късно, когато Панагюрище и Батак отдавна са пепелища. Аскери и башибозуци вече ловят по Балкана бунтовници и разнасят комитски глави. Има турски и черкезки издевателства, страх у населението, нерешителност у ръководителите, и то в най-важния момент. И въпреки всичко ключов е онзи прословут 18 май, когато Ботев е под „Веслец“. Писмата му въобще не стигат до адресатите си. Въстаниците от четата на Мито Анков се събират във Възнесенската църква. Развят е байракът с надпис „Свобода“, ушит от Мица и Калица Хаджикръстеви. Прогърмяват пушките – знак за обявяване на въстанието. Планът предвижда четата да се събере с тази на Цено Ангелов и заедно със селските чети да се присъединят към Ботев на „Веслец“. Втората градска чета обаче не идва. Изпратени са куриери. Разсъмва се. Взето е решение въстаниците да напуснат Враца следващата вечер. Не успяват. На 19 май в града влизат два бюлюка редовна турска войска и 700–800 черкези и башибозуци. Започва страшно клане, в което загиват 33-ма врачани, сред които и енорийският свещеник на храм „Св. Възнесение“ поп Коста Буюклийски. Бунтовниците се укриват. Знамето... Нужниците... Заимов, преоблечен в женски дрехи, се опитва да напусне Враца. Всички са заловени. Истина, ирония или пък плод на лична неприязън, политически съперничества, жлъч – така характерна за българския манталитет както в годините след Освобождението, та и до днес.

Всъщност това, което трябва да се помни, е, че пътят на Ботевата чета е изпълнен с много мъжество и героизъм. Ботев не среща очакваната подкрепа по ред обективни и субективни причини. Но Ботевата чета е успешна. Успешна във военно и тактическо отношение. Благодарение на целеустремеността на войводата и впечатляващия военен талант на Никола Войновски тя печели и двете сражения, в които участва – на „Милин камък“ и във Врачанския Балкан. Във второто сражение не дава нито една жертва. Поради изчерпване на боеприпасите и по-нататъшните възможности за съпротива щабът решава тя да се раздели и да се изтегли.

Наистина важно е да спрем да се ровим в хиляди пъти проверявани документи и свидетелства и да търсим нелепи отговори на въпросите: кой уби Ботев или къде е гробът му. Те само подхранват нихилизма и чувството за малоценност у българина. Не на това ни учеше Ботев. Жертвата на 28-годишния войвода идва като логичен епилог и венец на цялата му революционна, публицистична и литературна дейност. Неговото пророчество се сбъдна. Но наред с военните позитиви още по-успешен е политическият резултат от подвига на Ботев и неговите момчета. Пленяването на „Радецки“ събуди заспалите европейски съвести за онова, което се случва на Балканите. Последваха анкетни комисии. Ужасяващи факти изпълниха колоните на вестниците. Целият цивилизован свят се надигна в защита на българите. Това доведе до Цариградската конференция, която постави недвусмислено въпроса за българската свобода, а след нея Руско-турската война донесе освобождението на България. Затова днес, отбелязвайки деня на Ботев и падналите за свободата на България, ние, врачани, ще продължим да издигаме паметници и ще продължим да се прекланяме пред подвига и великото му дело – не като изкупление, а като пример и послание към поколенията, които идват след нас. Само ако изпълним тази си мисия, ще имаме право да кажем: „Жив е той!“.

Красимир БОГДАНОВ, историк

СЕЛО ЧИРЕН В ОЧАКВАНЕ НА БОТЕВАТА ЧЕТА

Безспорният връх на българската национална революция Априлското въстание има своята кулминация и това е саможертвения подвиг на Ботевата чета. Героичният и път от Дунава до Врачанския балкан е оставил трайна следа в съзнанието на хората от този край. И ако селища като Козлодуй, Бутан и Борован, макар и носещи различна конотация в историческия контекст съпътстват повествованието за Ботевата чета, то за връзката на врачанското село Чирен с тези събития се знае изключително малко.

Сведения получаваме от оскъдни документални данни, от народното творчество и от устно предадени спомени на съвременници на събитията.

Подготовката на въстанието в трети революционен окръг явно не подминава и Чирен. Ботев слиза на козлодуйския бряг на 17 май и с ускорен марш по шосето Оряхово – Враца четата се придвижва към центъра на окръга. По пътя е обстрелвана от малки черкезки части. През нощта е в Борован, където вместо очакваните 200 въоръжени мъже, ги посрещат залостените врати на борованските къщи. На сутринта четата достига с. Баница. По същото време, в съседното село Чирен се готвят да посрещнат въстаниците. Интересно сведение за събитията ни дава спомен на Вачо Герчов (през 1876 г.  десетинагодишен) от с. Чирен, разказано на неговия внук Цветко Стоянов Вачев: „- Мъжете издоили и напоили стоката си, взели кой какво намери и тръгнали към височините на Милин камък“. Очевидно, чиренци са запознати с подготовката на въстанието и знаят за преминаването на четата щом имат готовност в уречения ден и час бързо да се организират. Освен това, известно е, че Ботевата чета е предхождана от един авангард от 30 - 40  души, а твърде вероятно е нейни представители или местни информатори да са вървели пред четата и да са уведомявали местните революционни дейци за наближаването и. Когато достигат възвишението „Калето“, източно от Чирен, селяните виждат откъм Баница да се задават многобройни башибозушки и черкезки части. Чиренци са въоръжени само с вили, брадви и коси. За съпротива и дума не може да става. Предвид неизбежното заколение, те бързо решават да се завърнат в селото. Тук Вачо Герчов си спомня за страшната картина на бягащи по склона възрастни мъже, захвърлили импровизираното си въоръжение и виковете им: „- Бегайте, иде голема турска войска!“.

По обед четата е пресрещната от башибозуци от с. Мраморен, които са отблъснати. Напредват и банишките групи, а следобед от Враца пристигат два бюлюка редовна войска. В състоялото се сражение на Милин камък падат убити и ранени около 30 четници. /Спомени на Димитър Тодоров Димитрото, четник на Христо Ботьовата чета. С., 1928; Стоянов, 3. Христо Ботев. Опит за биография. 9. изд. С., 1976/

В последвалите дни, из Чирен и околните села върлуват черкезки и башибозушки банди, да търсят укрити четници и помагачи.

И тук историята на четата отново е преплетена със с. Чирен. Поради оскъдните исторически данни на помощ идват народната памет и песенния фолклор. В началото на 1980-те години на XX век в Чирен се пее песента за Георги Комитчето. /Песен за Георги Комитчето - с. Чирен, Врачанско. Записана от Илия Манафски, 75 г. „Кавал ли свири, мома ли пее...“ Съставили: Калина Тодорова, Блага Атанасова, 2002/

От песента става ясно, че млад ботев четник на име Георги, ранен при Милин камък се укрива в „Гьошовите шумаци“ и „Шушункьовите ливади“. Излиза само нощем. Помага му Величко Балканджи, който превързва раната му, преоблича го в селски дрехи и му носи храна в продължение на две-три седмици. Накрая, като поутихва ситуацията, Георги отива в Чирен, в Савовата кръчма. Предава го Въло Котларо, който съобщава на Ибовите синове. Турците събличат дрехите му и виждат отдолу комитската му униформа. Връзват го и го повеждат към Враца. Вече извън селото, Георги е посечен от турците, а главата му е доотрязана от предателя Въло.

Проучвания за съдбата на този неизвестен ботев четник прави Асен Георгиев. Публикува ги в началото на миналия век на страниците на в. „Утро“. Сравнявайки ги със споменатата песен, може да се направи следната съпоставка на персонажите и събитията: Величко Балканджи е Мито Андров, които има колиба във Врачанските лозя. Савовата кръчма в Чирен е собственост на Сава Лилов. Ичовите синове са турци търговци от Чирен от рода Ибрахимови. Когато двамата турци връзват Георги, селяните молят да го оставят на мира. Молбите не помагат. Комитата е изведен извън селото. Тук придружаващите чиренци отново молят, момчето да бъде пощадено, но Георги е заклан, а тялото му е хвърлено в дерето. Назовали мястото „Комитската крепост”. Че народната мъст е застигнала много изедници, става ясна от съдбата на Ичовите синове, убити от някой си Лало от с. Галатин в месеците след Освобождението. /Красимир Григоров, Още за трагичната гибел и името на Георги Комитчето/публикация VIII от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Историята на Георги „Комитчето” е предадена и в книгите на Боян Стоянов, учител от с. Чирен. В преразказаната от него легенда, Георги е спасен от местен овчар - дядо Иван, който го укрива в пещера в местността Малкия понор. Вероятно овчарят е проследен от турците, които откриват четника. Убит е на място от Ибрахимовите синове. Иван (Вачо) Котлара - селският глашатай в Чирен я набучва на кол, очаквайки да получи пари(бакшиш) за това. Главата е захвърлена в местността, известна сега като „Комитската локва”. /Б. Стоянов, „Село Чирен в историята, 2006/

Според Николай Дойнов, главата на Георги Комитчето е прибрана от стара жена, която я измила и погребала на неизвестно място. /Николай Дойнов, Из "Крал-баир", 2000/

Тежки ще да са били за чиренци месеците след събитията с Ботевата чета. Дали поради турските репресии или поради страховете на хората за собствените им деца, но през цялата 1876 г. училището в селото остава затворено. /Богдан Николов, От Искър до Огоста/

***

Независимо дали организирано или спонтанно, опитът на мъжете от с. Чирен да подкрепят Ботевата чета на Милин камък не е за пренебрегване. Неговото изясняване би осветлило още моменти от подготовката на въстанието в Северозападна България и готовността на населението да се притече на помощ на Ботев и неговите комити.

Че преминаването на четата на Христо Ботев е усещано от местните хора като значимо събитие говори фактът, че с въпросната година те отбелязват важни лични събития: „родил се е една година след като мина Ботев“. /спомен на Калица(Ката) Пръволова от с. Чирен за свекъра и Вачо Димитров (Врачкин)/

Още по-значима е признателността на местните хора. Още преди Освобождението, на Милин камък е поставен дървен кръст. На 30 май 1884 г. тук се събират жители на селата Баница, Чирен и Мраморен. Отслужва се панахида и се раздава курбан в памет на загиналите. Традицията продължава и днес. Пак по тяхна инициатива през 1920 г. на каменистия рид е издигнат войнишки паметник посветен на Ботев и загиналите във войните за национално обединение. Ежегодно тук отдават почит и участниците в националния туристически поход „По стъпките на Ботевата чета – Козлодуй-Околчица“. /Илия Борисов, https://kartanavremeto-vratsa.org/story/1861/27/. През 2016 г. е поставена паметна плоча с имената на загиналите на Милин камък Ботеви четници. /Сайт на Община Враца, https://vratza.bg/bg/1553169331.html/

През 2018 г., по инициатива на жител на с. Чирен в местността „Комитската локва“ е открит скромен паметен знак, напомнящ за гибелта на Георги Комитчето. /БНР, https://bnr.bg/vidin/post/100963561/boteviat-chetnik-georgi-komitcheto/

Както и по цялата Българска земя, и тук се раждат хора-достойни и хора-предатели. Важно е да помним примера на достойните.         

АТЕНТАТЪТ В “СВ. НЕДЕЛЯ” - НАЙ-ГОЛЯМОТО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ БЪЛГАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО

На 16 април 2025 г. се навършват 100 години от атентата в църквата "Св. Неделя". Атентатът е организиран от Военния център на БКП, но и до днес остава ненапълно изяснена ролята на ръководството на партията. Идеята на терористите да убият цар Борис III не успява и се реализира резервния вариант  - ген. Константин Георгиев - високопоставен деец на Военния съюз. Именно неговото опело в храмът “Св. Неделя” е прицелната точка на атентаторите, които смятат с един удар да ликвидират политическия и военния елит в държавата.

Загиват или умират от раните си 213 човека, а над 500 са ранени – политици, военни, общественици, граждани. Делото е чудовищно не само с невиждания брой жертви, но и поради факта, че избраният ден е Велики четвъртък от “страстната седмица”. 

Засегнат е цветът на българското офицерство. От достойните генерали, донесли слава на България във войните за национално обединение загиват 13(заедно с ген. Константин Стоянов). Ранените са 19. Загиват също 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани.

Атентатът ще предизвика жестоки репресии от страна на правителството и военните, които нямат аналог в следосвобожденската ни история и ще задълбочи дълбокото разделение в българското общество. Това ще послужи като мотив на отечественофронтовската власт след 9 септември 1944 г. за много осъдителни присъди от Народния съд и продължаващата чистка в българската армия.

В този смисъл, събитията от 16 април 1925 година могат да се определят като най-големия единичен акт на покушение срещу българското офицерство, сравним само с репресиите в комунистическа  България.

 

Убити генерали:

генерал от пехотата СТЕФАН НЕРЕЗОВ - началник-щаб на българската армия(1919-1920)

ген.-лейтенант КАЛИН НАЙДЕНОВ – военен министър по време на Първата световна война

ген.-лейтенант КРЪСТЮ ЗЛАТАРЕВ - командир на 11-а македонска дивизия през Първата световна война

ген.-майор КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВ – народен представител, ръководител на софийската организация на Военния съюз

ген.-майор АЛЕКСАНДЪР ДАВИДОВ - началник щаб на армията(1923)

ген.-майор СТОЯН ПУШКАРОВ - началник на артилерията във 2-ра армия през Първата световна война

ген.-майор ГРИГОР КЮРКЧИЕВ - командир на 2-ра бригада на Единадесета пехотна македонска дивизия

ген.-майор ИВАН ПОПОВ – участник в четата на Ф. Тотю, герой от четири войни

ген.-майор ИВАН СТОЙКОВ - командир на Конната дивизия през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ТАБАКОВ – командир на 2-ра конна дивизия през Първата световна война

ген.-майор ПАВЕЛ ПАВЛОВ - командир на първа тежка полска артилерийска бригада в Световната война

ген.-майор ПЕТЪР ЛОЛОВ - началник на Инженерни войски

ген.-майор СТАНЧО РАДОЙКОВ – командвал 36 пехотен козлодуйски полк в Балканската война

 

Ранени генерали:

генерал от пехотата НИКОЛА ИВАНОВ - началник на Щаба на войската(1894-1896), министър на войната (1896-1899), командир на 2-ра българска армия през Балканските войни, ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост

генерал от пехотата ГЕОРГИ ТОДОРОВ – командир на 7-а рилска дивизия в Балканската война, на 2-а и 3-а армия през Първата световна война, в края на която е главнокомандващ на Действащата армия

генерал от пехотата ВАСИЛ КУТИНЧЕВ – командващ Първа българска армия в Балканската война, генерал-губернатор на Моравската военно-инспекционна област в Първата световна война

генерал от пехотата СТИЛИЯН КОВАЧЕВ – командир на 4-та армия в Балканската война, министър на войната(1913)

генерал от пехотата ПРАВОСЛАВ ТЕНЕВ – командир на 6-а пехотна бдинска дивизия през Балканските войни, началник-щаб на армията(1914-1915), началник на Македонската военноинспекционна област през Първата световна война

генерал от кавалерията АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ – един от двамата български военни носещи най-високото кавалерийско звание

ген.-лейтенант ИВАН ФИЧЕВ – началник щаб на армията в Балканската и Междусъюзническата война, военен министър(1914-1915 г.)

ген.-лейтенант ВЛАДИМИР ВАЗОВ - „героят от Дойран“

ген.-лейтенант АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ – член на ЦК на ВМРО

ген.-лейтенант АТАНАС НАЗЛЪМОВ – командващ българските войски в Добруджа през 1918 г.

ген.-майор ДИМИТЪР МУСТАКОВ – участник във войните за национално обединение

ген.-майор ИВАН АВРАМОВ - 9-и пехотен пловдивски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ДИПЧЕВ – син на Райна Княгиня

ген.-майор ИВАН ДОДОВ – командир на Софийския тежък артилерийски полк през Първата световна война

ген.-майор ИВАН ШИШКОВ – Участник в Сръбско-българската война 1885 г. и Балканските войни 1912/1913 г.

ген.-майор ИВАН ШКОЙНОВ - председател на настоятелството на Дружеството на запасните офицери

ген.-майор ПАНАЙОТ САПУНДЖИЕВ - началник на 6-а пехотна бдинска дивизия

ген.-майор СИМЕОН ДОБРЕВСКИ - военен инженер и военен историк, участник в дейностите на македонската емиграция в България

ген.-майор ХРИСТО ПЕТРУНОВ - началник на 3-та дивизионна област по време на Първата световна война

 

Вечна да е паметта на жертвите! 

"ЖИВИ ИЛИ МЪРТВИ ВИЕ ЩЕ ДА БЪДЕТЕ!"

Трудно се пише за големите ни национални герои. Не само поради величието на делото им, но и поради оскъдицата на автентична биографична информация. Левски е останал в съзнанието ни от осемте запазени снимки, "Наредата..." и Уставът на БРЦК, няколкото писма до другари, и разбира се, онова прочуто тефтерче, което ни докосва до вътрешния свят на Апостола. Ботев е малко по-щедър. Имаме неговата публицистика, ярка и саркастична. Тя разкрива будната му мисъл на политик и бунтовник. Безсмъртните стихове, които ни остави, още повече ни доближават до пламенните му, но и романтични представи за революцията, свободата и обществото на бъдещето. Тя е отклик на неговите явни и спотаени чувства. Но особена интимна близост до истинския Ботев, както и при Дякона ни дава личното му тефтерче, запазено благодарение на близкия му приятел и съратник Димитър Горов, на когото воденият от чувство за историчност воевода го предава на парахода "Радецки" преди слизането на четата на козлодуйския бряг.

Всъщност, историчността у Ботев присъства като неизменна част от творческите му изяви - и като публицист, и като поет и като театрал. Това отношение е придобито безспорно под влияние на високо ерудирания и заслужил възрожденец - даскал Ботьо Петков, неговият баща, но и от извисената натура на неговата майка Иванка, запечатала в съзнанието му спомена за героите от хайдушките песни.

В онези трепетни минути, когато момчетата облечени като истински български легион, с развятото знаме "Свобода или смърт" завземат "Радецки", воеводата, съзнаващ величието на мига полага грижи, и този порив на българите към свободата, да не остане скрит от взора на цивилизована Европа.

В няколкото кратки писма, които пише - до капитана и екипажа на "Радецки", до европейските вестници, до семейството и приятелите си, и в последните записки в тефтерчето, той проявява грижа към всички. Към семейството, заклевайки приятелите да се грижат за Венета и двете невръстни дечица. Към момчетата, чиито имена старателно е записал в споменатия бележник. Към делото, защото Ботев е наясно, че без пропаганда всяка революцията е обречена.

Последните редове вписани в личния му бележник сякаш са не само епилога на неговия героичен живот, но и пророчество и обещание:

„Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога.

Приятели! Днес, часъ по 9 ще да целунеме на нашето отечество, свещената земя! Благодаря ви за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество.

Живи или мъртви вие ще да бъдете.“

 

И те бяха и винаги ще бъдат!

БОТЕВ НАПИСАЛ ПАТРИОТИЧЕН УЧЕБНИК ПО… МАТЕМАТИКА

Възраждането изиграва за българите ролята която има Просвещението за останалите народи. Време на цялостен икономически, социален, културен и духовен подем. Създадена е основата на българската образователна система, постигната е националната ни еманципация с признаването на самостоятелната българска църква, а освободителното движение е на финалната си права. И все пак, ролята на личностния фактор има съществено значение. Десетки учители, издатели, книжовници, публицисти, духовници, етнографи, фолклористи работят с неуморната мисъл за пробудата на позадрямалия български дух. Особено място сред тях заемат учебникарите. Липсата на учебници и учебни помагала ги принуждава да превеждат, адаптират или създават изцяло нови оригинални пособия.

И сред цялата плеяда авторитетни книжовници-учебникари – д-р Берон, Априлов, Неофит Рилски, Партений Павлович се нарежда и … Христо Ботев.

Биографията и творчеството на Ботев са обект на задълбочени проучвания от българската историческа наука и литературознанието. Напоследък, се появиха и много нови „изследователи“, чиито интерес е фокусиран единственото върху финалния фрагмент от Ботевото битие - неговата загадъчна смърт. И като че ли неистово напира желанието/при това, без каквито и да е сигурни факти/, задължително да докажем, че войводата е убит от своите собствени четници.

Малко известен факт е, че Ботев издава учебник по аритметика „Уроци за пѫрвите четири аритметически правила и счетовете“, който е авторизираният превод от руски език на аритметиката на П. П. Михайлов, „Беседы о первых четырех арифметических правилах и о счетах“.

За много любители на историята ще е странно, че великият поет, пламенният революционер, остро критичният публицист Ботев отделя от скъпоценното си време за създаването на учебник, и то по алгебра. Доста непатриотично начинание, нали?

Само че, не трябва да се забравя, че наред с другите си таланти, Ботев е и учител, несъмнен принос за което има бащиното наследство. Та именно Ботьо Петков е един от най-популярните възрожденски даскали. Образователното поприще е причината Христо да се озове в Задунаевка, Калофер, Александрия, Измаил и Букурещ. И точно този практически опит го запознава с нуждата от все така липсващите помагала, особено за преподаване на математика.

Та през 1873 г. в Букурещ Ботев превежда и адаптира учебникът по алгебра на Михайлов. По мнението на изследователя на развитието на математическата наука в този период Донка Кюприбашиева, „Ботевият учебник е в стила на самоучител. Всеки урок е построен така, че да замести един разговор между учител и ученик по съответната тема.“

Авторският принос на поета-революционер е най-вече във финалната част, озаглавена „Задачи за упражнения“. От всичките 65 задачи в оригиналното руско издание, Ботев е оставил едва 9 и добавя нови 47 задачи. В условията, той включва въпроси от различни научни дисциплини - биология, физика и астрономия, география, история, търговия, религия. Тук проличава истинската Ботева мисъл, пропита от революционен дух, патриотизъм, политическа сатира и хапливи квалификации към султана и неговите верноподаници:

Ø  „Борис, цар български, приел християнската вяра в 862 г., а Владимир, княз руски, в 988 г. Колко години българите са се покръстили по-напред от русите?“

 

Ø  „Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“

 

Ø  „Турците покориха Сърбия в 1459 година и владяха над нея цели 371 години. В коя година Сърбия доби свободата си?“

 

Ø  „Мохамед II превзе Цариград в 1453 г. Днешният султан Абдул Азис се възкачи на престола в 1861 г. Колко години има от превземането на Цариград до възцаряването на Абдул Азиса?“

 

Ø  „България падна под властта на турците в 1396 година. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“

 

Ø  Българската екзархия се състави преди 4 години, т.е. след 103 години от подчинението на Охридската патриаршия под цариградската, а охридската патриаршия падна след 542 години от основаването на търновския патриархат. Кажете ми в коя година се е основал първият патриархат търновски и в коя първият екзархат български?“

 

Ø  „Турската държава за 1873 г. е имала 20637210 лири приход, а разход 21404450 л. В разхода влазят и разноските за народното просвещение, които са били 82025 лири, и цивилната листа на н. в. султана, която е 1126840 лири повече, отколкото са разноските за просвещението. Намерете: колко лири са не достигали на държавата в 1873 г. и от колко лири се състои цивилната листа на Н. В.?“

Ø  „Един селянин карал за продан в града 16 кила жито, заспал на пътя и черкезите му откраднали 5 кила. Колко кила са останали на селянина?“

 

Ø  „Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?“

 

Ø  „Свинята се праси 2 пъти в годината, средно число по девет прасета. Ако имаме 12 свини, то за две години колко щат да станат, ако половината от опрасените първата година се опрасят и те два пъти през втората?“

Двете горни задачи са поставени умишлено една под друга, с ясната цел да предизвикат подигравки със султана.

Каква в крайна сметка е съдбата на това скандално творение на Ботевото учебникарство? Отговор дава Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“. Според него, покрай другите задачи, Любен Каравелов натоварва сътрудника си да преведе „Аритметиката“. Ботев изпълнил заръката и учебника излязъл от печатницата на Хр. Г. Данов. Нито печатаря, нито Каравелов прегледали отпечатаното. Но „един пловдивски учител, прочел за свините, турени наред със султана, за годината, когато България и Сърбия си изгубили свободата, и пр., огледал се да няма някой наоколо му и скоро се затекъл в книжарницата на Данова.“ Същата нощ били унищожени всички екземпляри. Данов веднага изпратил гневно писмо на Каравелов, като му казал, че с този учебник щял да направи такива бели на българските училища, каквито не биха сторили и най-върлите врагове на България. Председателят на БРЦК повикал Ботев:

„- А бе, Ботйов, аджадисай ме най-после, джанъм! Не ми ли стигат други бели, ами и от тебе да тегля? Не е ли срамота и от хората, не е ли жално и за тоя човек (Данов), който ни е почел като хора и който ще ни плаща? — викал Любен и искал обяснения.

Ботйов… отворил уста… и така охотно се засмял, щото Каравелов го гледал, сърдил се, ругал, а най-после и той се засмял.“

Макар никога да не вижда бял свят, учебникът на Ботев е доказателство за неговия неподправен патриотизъм, впрегнал дори математиката в служба на българската кауза, и вярата, че свободното бъдеще се кове на ученическата скамейка.

ДРУГИЯТ БОТЕВ. ВРАЦА ДЪЛЖИ ПОЧИТ НА ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ

Ежедневно стотици врачани преминават по улица „Иванка Ботева“. Някой от тях се вглеждат в едноименната къща на №12, увековечила с барелеф и паметна плоча името на майката, родила гениалния поет и революционер Христо Ботев. Вероятно си задават въпроса: какво е правила в началото на миналия век Иванка Ботева във Враца? Всъщност, малцина са тези които знаят, че тя идва в града под „Околчица“ заедно със семейството на по-малкия си син, генерал-лейтенант Кирил Ботев, назначен през 1901 г. за началник на Шеста пехотна Бдинска дивизия, чиито щаб се е намирал във Враца.

Във връзка с отбелязаните през 2022 г. 130 години от формирането на Дивизията и в навечерието на 140-та годишнина от смъртта на ген. Ботев, инициативен комитет от врачански общественици, историци и журналисти постави паметен знак на фасадата на къщата „Иванка Ботева“, посветен на Кирил Ботев. Предстои официално откриване на 6 февруари 2023 г. - денят на кончината на генерала.

Кирил Ботев е роден на 20.04.1856 г. в Карлово, като трети син на видния калоферски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова(Ботева). Негови братя са Христо, Стефан и Боян Ботеви. След приключване на ангажиментите си към карловското училище през 1858 г., даскал Ботьо и семейството му се връщат в Калофер. През есента на 1863 г. Кирил постъпва ученик, първо в местното начално, а по-късно в класното училище. Участва в редактирането на школските вестници „Бръмбар“, „Искра“ и „Око“. Прави стихотворни опити, прицел на които са порядките на чорбаджиите и турската власт.

Първият тежък удар в живота си, Кирил понася с преждевременната смърт на баща си през 1869 г., поставил семейство Ботеви в тежко материално положение.

След завършване на калоферското класно училище, Кирил желае да продължи образованието си, но не успява да получи желаната стипендия. Нуждата от средства го принуждава да започва работата като учител в село Голямо Белово, Пазарджишко през есента на 1872 г., за което му помага пловдивския книжар и издател Драган Манчов. През 1874 г. той напуска селото се отправя към Одрин, където постъпва в местната католическа гимназия. Възмутен от опитите на учителите да наложат католицизма на учениците си, още след завършването на първата година от своето обучение Кирил Ботев решава да емигрира в Румъния. Преди да избяга прави опит със своите другари да подпали училището, но пожарът бил забелязан и потушен.

През есента на същата година Кирил е вече в Букурещ. Настанява се при брат си Христо, а майката Иванка, заедно с другите си двама син Стефан и Боян, са приети в дома на родственика им Евлоги Георгиев. Молбата им до Найден Геров Кирил да отиде "в Болград, да се доучи" остават без резултат.

С помощта на Христо Ботев, той става учител в Гюргевското българско училище. Тук Кирил бързо навлиза в революционните борби. В свободното си време разпространява календара с образа на Васил Левски, вестници и брошури, печатани в печатницата на Любен Каравелов. Заедно с учителя Янко Ангелов събират оръжие за четата на Сидер войвода. Никола Славков, портупей-юнкер от руското военно училище ги обучава в стрелба. Кирил пътува често и до Букурещ, за да се вижда с братята си Христо и Стефан.

Повратна в живота му се оказва бунтовната 1876 г. Априлското въстание е в разгара си. Христо Ботев вече е приел да ръководи четата, която трябва да премине Дунава в помощ на Врачанския революционен окръг. Известно е, че когато войводата се прощава с майка си Иванка, тя предусещаща, че чедото и отива на смърт за свободата на поробеното Отечество през сълзи му рекла: „Христо, Кирила да не вземаш! Няма да ти простя, ако го вземеш!“, след което се строполила в несвяст. Но Кирил вече е получил телеграмата от брат си, изпратена на 15 май: "Вземи всичките неща и ела по-скоро. Вземи от Димитро Симидовото рисувание(знамето изрисувано от Филип Симидов и съхранявано при Димитър Горов), чакам те утре. Брат ти. Букурещ“.

Изпълнил заръката, след кратка среща и указания от войводата, Кирил тръгва от Букурещ към Турну Мъгуреле. Заедно с организираните от него тридесет другари, преоблечени като градинари, изчакват идването на австро-унгарския параход „Радецки“. Във връзка с майчината заръка, години по-късно вече генерал, Кирил Ботев обяснява: "Беше немислимо брат ми да ме свали пред очите на всички четници и на пътуващите чужденци. Но и аз в никой случай не бих се съгласил..."

На кея го изпратил брат му Стефан, болен от туберкулоза, която не му позволила да последва братята си. Кирил го заклел да се грижи за майка им, ако нещо се случи с тях.

За един интересен факт на парахода „Радецки“ свидетелства историкът Явор Величков. Войводата, погълнат от емоцията на последните приготовления, забравя да вземе сабята си. А да слезе без сабя на българска земя е абсолютно недопустимо. Тогава Кирил дава своята сабя на брат си, с която най-вероятно Христо Ботев повежда четата при слизането на козлодуйския бряг.

В разговор с Василе Христу на 26 септември 1935 г., когато е почти на 80 години, Кирил Ботев си спомня: "С трепет и вълнение ние слязохме на брега при Козлодуй. Целунахме родната земя и тук бяхме посрещнати от Младен Павлов, наречен от Вазов Козлодуйското даскалче. И той дойде с нас до Милин камък. От врачаните никой не дойде да ни посрещне. А ние бяхме 200 души без хляб и без вода..."

При Милин камък Кирил Ботев се разболява. Заедно със своите другари Иваница Данчов и врачанина Мито Цветков загубват дирите на четата и се откъсват от нея. Кирил предлага групата да се придвижи към Враца, но поради засиленото турско присъствие в района опитът им пропада. Скоро от тях се отделя и Мито Цветков. Това кара Кирил Ботев и Иваница Данчов няколко дена да се крият във врачанските лозя. По-късно, с помощта на верни ятаци, те се отправят към Дунава, за да се прехвърлят на румънския бряг. Пристигнали в Лом, те се крият четири дни в къщата на местния учител Димитър Маринов. При опит да преминат Дунав, те са арестувани на пристанището от турската полиция и отведени във Видин.

След 23 денонощия са изпратени с окови в Русе, където са изправени пред турски съд. Тук те се срещат с другите заловените четници  от Ботевата чета. Блестящата им защита от адвоката Илия Цанов, както и решителната намеса на консулите на Великите сили, са причина съдът да смекчи присъдите и вместо смърт да постанови доживотен затвор. В последствие, присъдата на Кирил Ботев е смекчена на 15 години каторга. Заедно със своите другари е изпратен в Цариградския затвор. Тук се разболява от тифус и когато е прехвърлен заедно с още 12 души с кораб в крепостта Сен-Жан Д’Акр в Сирия е с напълно разбито здраве. Кирил Ботев оставя спомен от каторгата, като свидетелства за пристигнали в края 1877 г. нови български заточеници: “Днес по вечеря пристигнаха българите затворници, които и очаквахме. От 76, що се качили във вапора, само 61 останали, другите измрели от мъки, от глад и от студ. От Бейрут до тука дошли пеши.”

По силата на Санстефанския мирен договор, през април 1878 г. започва освобождаването на българските заточеници от турските затвори. Сред тях е и Кирил Ботев. С помощта на граф Игнатиев Ботев пристига в България на 7 април. Той решава да се отдаде на учителското поприще във Враца. Местният патриот Димитър Бошняков го приема в дома си, както свидетелства племенника му, опълченеца Иван Цветков. Учителят Христо Даскалов пък ни дава сведение, че през м. май 1878 г. Кирил Ботев назначен за главен учител във Възнесенското училище. На този пост остава 2 седмици и напуска, като получава 500 гроша заплата за учителстването си. Причината за краткия престой на Кирил във Враца отново ни съобщава Иван Цветков. Ботев споделя с него, че иска да постъпи във Военното училище в Пловдив. Според други сведения, заминаването му за Пловдив е продиктувано от желанието му да изкара курса за секретари на окръжните управители там. С подкрепата на Димитър Бошнаков за кратко време родолюбиви врачани, посетители на кафенето му, събрат необходимите пари за пътуването на Ботев до Пловдив. Бошняков му подарява кон и го изпраща с добри думи, по бащински.

Когато Кирил пристига в Пловдив, той разбира, че курсът е завършил и решава да постъпи в Командата на волноопределяющите се. През есента на същата година, заедно със своите другари от Командата постъпва в новооткритото в София Военно училище. Завършва го с първия(генералски) випуск на 10 май 1879 г. и започва офицерската си служба като кавалерийски подпоручик и командир на взвод в конната сотня на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция в Пловдив.

На Ботев и взвода му е възложена отговорната и рискована задача да открият разбойниците на руския капитан Алексей Узатис, убили край Пловдив майката на генерал Скобелев. Задачата е изпълнена блестящо. Разбойниците са ликвидирани.

От щаба на Източнорумелийската милиция изпращат Кирил Ботев да учи в Офицерската Кавалерийска школа в град Сомюр, Франция. Тук, той научава трагичната вест, че в Пловдив е починала неговата годеница Добра Брегова. В края на 1882 г., завършил кавалерийската школа, младият офицер кандидатства в Генералщабната военна академия на Белгия. В Брюксел, Кирил се влюбва в  красивата белгийска аристократка Мари Оли дьо ла Розиер.

И този път, съдбата поднася своето предизвикателство. На 6 септември 1885 г. е извършено Съединението на България с Източна Румелия. Ситуацията се усложнява от враждебните действия на Турция и Сърбия. Капитан Кирил Ботев изпълнява отечествения си дълг, прекъсва обучението си и се завръща в България.

В очакване на нападение от Турция, в Търново-Сеймен(дн. Симеоновград) е дислоцирана Конната бригада с командир капитан Радко Димитриев, в чиито състав като ескадронен командир се включва и капитан Кирил Ботев. Именно на него е възложено формирането на Четвърти конен полк, за чиито командир е назначен. Междувременно, на 2 ноември(ст. с), Сърбия обявява войн на Българив. С конете на Четвърти полк, без седла, са пренесени стотици пехотинци от турската граница до Сливница, където се разиграва решителното сражение със сърбите. Пристигайки на Сливница капитан Ботев е назначен за началник на Трънския отряд, който действа на левия фланг на Сливнишката позиция.

За проявена смелост и умение в командването на поверената му част е награден с орден "За храброст" 4-та степен. Там обаче преживява поредната голяма трагедия. В разгара на боевете научава за смъртоносното раняване на неговия по-малък брат, портупей-юнкер Боян Ботев. Успява да го завари все още жив в една софийска болница, където Боян умира от раните си в неговите ръце, едва 19-годишен.

При пренасянето на бойните действия на сръбска земя, капитан Кирил Ботев е оставен в разпореждане на началника на Генералния щаб на войската, капитан Рачо Петров. Той получава задача да събере бойно формирование от доброволческите чети, пристигащи постоянно от вътрешността на страната. С така подготвения резерв, дислоциран около град Трън, той трябва да подкрепи обезкървените от бойните действия части на армията, в случай че войната се затегне и продължи.

За участието в бойните действия ротмистър Кирил Ботев е награден от княз Александър Батенберг със сребърен медал.

След войната, Кирил Ботев е произведен в чин майор и е назначен е за командир на Трети конен Пловдивски полк. През лятото на 1886 г. участва в контрапреврата срещу русофилите, направили опит да свалят от трона княз Александър I. Една от следващите цели на майор Ботев е да довърши образованието си в генералщабната академия в Брюксел, за където заминава със заповед от 30 юни 1889 г.

През 1891 г. вече е подполковник и началник на Военното училище, където остава до 1897 г. На 2 август 1895 г. е повишен в звание полковник, а на 15 ноември 1900 г.  в звание генерал-майор. Назначен за командир на Трета пехотна Балканска дивизия в Сливен.

От 1901 г. Ботев е началник на Шеста пехотна Бдинска дивизия, чиито щаб се намира във Враца. Той се връща в града заедно със семейството си, с което живее и майка му Иванка. През годините е запазил приятелските отношения с Иван Цветков и Бошнаковите. По нареждане на Кирил Ботев Иван Цветков е погребан с военни почести.  

От 1904 до 1907г . е генерал за специални поръчки към Министерството на войната, а от 1907 г. е флигел-адютант - офицер в свитата на цар Фердинанд І Български. От 3 април 1910 до 1 януари 1912 г. отново е начело на Военното училище.

На 2.08.1912 г. Кирил Ботев е сред първите шест действащи български офицери, удостоени със звание генерал-лейтенант. Участва в Балканската война като офицер за поръчки към Главния щаб на действащата армия. През Междусъюзническата война е зам.-министър на войната в правителството на д-р Стоян Данев. Правителството на Васил Радославов го назначава  за началник на всички военно-учебни заведения, който пост заема през 1913 – 1914 г. На този пост, след 35 години вярна служба на Родината, ген. Кирил Ботев се пенсионира и преминава в запаса. 

Той живее заедно със съпругата си в къщата на столичната ул. "Шипка" 23. Двамата обаче, нямат щастието да се сдобият със собствено дете, затова си осиновяват момче и го кръщават Христо. Христо Кирилов Ботев продължава войнската традиция на баща си и служи като офицер в Лейбгвардейския конен полк, като взема активно участие във войните за национално обединение.

След Първата световна война, макар и извън строя, ген. Ботев живо се интересува от положението на българите, останали извън пределите на страната по силата на Ньойския договор. Пише и публикува стихове в „Отечество“ и други вестници. Любими занимания са му лозарството, пчеларството и градинарството. Ходи често на лов и риболов. Обича излетите с приятели на Витоша и в Стара планина. Не забравя и Калофер. Въз основа на неговите спомени през 1942 г. е реставрирана бащината му къща.

Когато над София започват англо-американските бомбардировки през Втората световна война, Ботев е евакуирана в село Студена, Пернишко. Именно тук, надживял всичките си кръвни роднини, 88 годишният генерал склопва завинаги очи на 6 февруари 1944 г. Погребан е в старите софийски централни гробища – в парцела, в който са положени съпругата му Мари(+1935 г.), майка му Иванка Ботева(+1906 г.) и дъщерята на брат му Христо – също Иванка(+1909 г.)

Генерал Кирил Ботев е награждаван многократно с високи войнски отличия. Той е кавалер на военния орден „За храброст“ – IV степен, „Св. Александър“ с мечове – IV степен и без мечове – II степен, Орден „За военни заслуги“ – I степен. Освен тях е удостоен с много сръбски, румънски, германски и турски ордени.

Със своя дълъг и превратен живот, претърпял редица житейски обрати и крушения, но носещ с достойнство името на прочутата си фамилия, ген.-лейтенант Кирил Ботев се превърна в истински пример за човек, посветен на всеотдайна служба на своя народ, изграждането на младата българска войска и строителството на съвременна България.