БОТЕВ НАПИСАЛ ПАТРИОТИЧЕН УЧЕБНИК ПО… МАТЕМАТИКА

Възраждането изиграва за българите ролята която има Просвещението за останалите народи. Време на цялостен икономически, социален, културен и духовен подем. Създадена е основата на българската образователна система, постигната е националната ни еманципация с признаването на самостоятелната българска църква, а освободителното движение е на финалната си права. И все пак, ролята на личностния фактор има съществено значение. Десетки учители, издатели, книжовници, публицисти, духовници, етнографи, фолклористи работят с неуморната мисъл за пробудата на позадрямалия български дух. Особено място сред тях заемат учебникарите. Липсата на учебници и учебни помагала ги принуждава да превеждат, адаптират или създават изцяло нови оригинални пособия.

И сред цялата плеяда авторитетни книжовници-учебникари – д-р Берон, Априлов, Неофит Рилски, Партений Павлович се нарежда и … Христо Ботев.

Биографията и творчеството на Ботев са обект на задълбочени проучвания от българската историческа наука и литературознанието. Напоследък, се появиха и много нови „изследователи“, чиито интерес е фокусиран единственото върху финалния фрагмент от Ботевото битие - неговата загадъчна смърт. И като че ли неистово напира желанието/при това, без каквито и да е сигурни факти/, задължително да докажем, че войводата е убит от своите собствени четници.

Малко известен факт е, че Ботев издава учебник по аритметика „Уроци за пѫрвите четири аритметически правила и счетовете“, който е авторизираният превод от руски език на аритметиката на П. П. Михайлов, „Беседы о первых четырех арифметических правилах и о счетах“.

За много любители на историята ще е странно, че великият поет, пламенният революционер, остро критичният публицист Ботев отделя от скъпоценното си време за създаването на учебник, и то по алгебра. Доста непатриотично начинание, нали?

Само че, не трябва да се забравя, че наред с другите си таланти, Ботев е и учител, несъмнен принос за което има бащиното наследство. Та именно Ботьо Петков е един от най-популярните възрожденски даскали. Образователното поприще е причината Христо да се озове в Задунаевка, Калофер, Александрия, Измаил и Букурещ. И точно този практически опит го запознава с нуждата от все така липсващите помагала, особено за преподаване на математика.

Та през 1873 г. в Букурещ Ботев превежда и адаптира учебникът по алгебра на Михайлов. По мнението на изследователя на развитието на математическата наука в този период Донка Кюприбашиева, „Ботевият учебник е в стила на самоучител. Всеки урок е построен така, че да замести един разговор между учител и ученик по съответната тема.“

Авторският принос на поета-революционер е най-вече във финалната част, озаглавена „Задачи за упражнения“. От всичките 65 задачи в оригиналното руско издание, Ботев е оставил едва 9 и добавя нови 47 задачи. В условията, той включва въпроси от различни научни дисциплини - биология, физика и астрономия, география, история, търговия, религия. Тук проличава истинската Ботева мисъл, пропита от революционен дух, патриотизъм, политическа сатира и хапливи квалификации към султана и неговите верноподаници:

Ø  „Борис, цар български, приел християнската вяра в 862 г., а Владимир, княз руски, в 988 г. Колко години българите са се покръстили по-напред от русите?“

 

Ø  „Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“

 

Ø  „Турците покориха Сърбия в 1459 година и владяха над нея цели 371 години. В коя година Сърбия доби свободата си?“

 

Ø  „Мохамед II превзе Цариград в 1453 г. Днешният султан Абдул Азис се възкачи на престола в 1861 г. Колко години има от превземането на Цариград до възцаряването на Абдул Азиса?“

 

Ø  „България падна под властта на турците в 1396 година. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“

 

Ø  Българската екзархия се състави преди 4 години, т.е. след 103 години от подчинението на Охридската патриаршия под цариградската, а охридската патриаршия падна след 542 години от основаването на търновския патриархат. Кажете ми в коя година се е основал първият патриархат търновски и в коя първият екзархат български?“

 

Ø  „Турската държава за 1873 г. е имала 20637210 лири приход, а разход 21404450 л. В разхода влазят и разноските за народното просвещение, които са били 82025 лири, и цивилната листа на н. в. султана, която е 1126840 лири повече, отколкото са разноските за просвещението. Намерете: колко лири са не достигали на държавата в 1873 г. и от колко лири се състои цивилната листа на Н. В.?“

Ø  „Един селянин карал за продан в града 16 кила жито, заспал на пътя и черкезите му откраднали 5 кила. Колко кила са останали на селянина?“

 

Ø  „Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?“

 

Ø  „Свинята се праси 2 пъти в годината, средно число по девет прасета. Ако имаме 12 свини, то за две години колко щат да станат, ако половината от опрасените първата година се опрасят и те два пъти през втората?“

Двете горни задачи са поставени умишлено една под друга, с ясната цел да предизвикат подигравки със султана.

Каква в крайна сметка е съдбата на това скандално творение на Ботевото учебникарство? Отговор дава Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“. Според него, покрай другите задачи, Любен Каравелов натоварва сътрудника си да преведе „Аритметиката“. Ботев изпълнил заръката и учебника излязъл от печатницата на Хр. Г. Данов. Нито печатаря, нито Каравелов прегледали отпечатаното. Но „един пловдивски учител, прочел за свините, турени наред със султана, за годината, когато България и Сърбия си изгубили свободата, и пр., огледал се да няма някой наоколо му и скоро се затекъл в книжарницата на Данова.“ Същата нощ били унищожени всички екземпляри. Данов веднага изпратил гневно писмо на Каравелов, като му казал, че с този учебник щял да направи такива бели на българските училища, каквито не биха сторили и най-върлите врагове на България. Председателят на БРЦК повикал Ботев:

„- А бе, Ботйов, аджадисай ме най-после, джанъм! Не ми ли стигат други бели, ами и от тебе да тегля? Не е ли срамота и от хората, не е ли жално и за тоя човек (Данов), който ни е почел като хора и който ще ни плаща? — викал Любен и искал обяснения.

Ботйов… отворил уста… и така охотно се засмял, щото Каравелов го гледал, сърдил се, ругал, а най-после и той се засмял.“

Макар никога да не вижда бял свят, учебникът на Ботев е доказателство за неговия неподправен патриотизъм, впрегнал дори математиката в служба на българската кауза, и вярата, че свободното бъдеще се кове на ученическата скамейка.

ДРУГИЯТ БОТЕВ. ВРАЦА ДЪЛЖИ ПОЧИТ НА ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ

Ежедневно стотици врачани преминават по улица „Иванка Ботева“. Някой от тях се вглеждат в едноименната къща на №12, увековечила с барелеф и паметна плоча името на майката, родила гениалния поет и революционер Христо Ботев. Вероятно си задават въпроса: какво е правила в началото на миналия век Иванка Ботева във Враца? Всъщност, малцина са тези които знаят, че тя идва в града под „Околчица“ заедно със семейството на по-малкия си син, генерал-лейтенант Кирил Ботев, назначен през 1901 г. за началник на Шеста пехотна Бдинска дивизия, чиито щаб се е намирал във Враца.

Във връзка с отбелязаните през 2022 г. 130 години от формирането на Дивизията и в навечерието на 140-та годишнина от смъртта на ген. Ботев, инициативен комитет от врачански общественици, историци и журналисти постави паметен знак на фасадата на къщата „Иванка Ботева“, посветен на Кирил Ботев. Предстои официално откриване на 6 февруари 2023 г. - денят на кончината на генерала.

Кирил Ботев е роден на 20.04.1856 г. в Карлово, като трети син на видния калоферски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова(Ботева). Негови братя са Христо, Стефан и Боян Ботеви. След приключване на ангажиментите си към карловското училище през 1858 г., даскал Ботьо и семейството му се връщат в Калофер. През есента на 1863 г. Кирил постъпва ученик, първо в местното начално, а по-късно в класното училище. Участва в редактирането на школските вестници „Бръмбар“, „Искра“ и „Око“. Прави стихотворни опити, прицел на които са порядките на чорбаджиите и турската власт.

Първият тежък удар в живота си, Кирил понася с преждевременната смърт на баща си през 1869 г., поставил семейство Ботеви в тежко материално положение.

След завършване на калоферското класно училище, Кирил желае да продължи образованието си, но не успява да получи желаната стипендия. Нуждата от средства го принуждава да започва работата като учител в село Голямо Белово, Пазарджишко през есента на 1872 г., за което му помага пловдивския книжар и издател Драган Манчов. През 1874 г. той напуска селото се отправя към Одрин, където постъпва в местната католическа гимназия. Възмутен от опитите на учителите да наложат католицизма на учениците си, още след завършването на първата година от своето обучение Кирил Ботев решава да емигрира в Румъния. Преди да избяга прави опит със своите другари да подпали училището, но пожарът бил забелязан и потушен.

През есента на същата година Кирил е вече в Букурещ. Настанява се при брат си Христо, а майката Иванка, заедно с другите си двама син Стефан и Боян, са приети в дома на родственика им Евлоги Георгиев. Молбата им до Найден Геров Кирил да отиде "в Болград, да се доучи" остават без резултат.

С помощта на Христо Ботев, той става учител в Гюргевското българско училище. Тук Кирил бързо навлиза в революционните борби. В свободното си време разпространява календара с образа на Васил Левски, вестници и брошури, печатани в печатницата на Любен Каравелов. Заедно с учителя Янко Ангелов събират оръжие за четата на Сидер войвода. Никола Славков, портупей-юнкер от руското военно училище ги обучава в стрелба. Кирил пътува често и до Букурещ, за да се вижда с братята си Христо и Стефан.

Повратна в живота му се оказва бунтовната 1876 г. Априлското въстание е в разгара си. Христо Ботев вече е приел да ръководи четата, която трябва да премине Дунава в помощ на Врачанския революционен окръг. Известно е, че когато войводата се прощава с майка си Иванка, тя предусещаща, че чедото и отива на смърт за свободата на поробеното Отечество през сълзи му рекла: „Христо, Кирила да не вземаш! Няма да ти простя, ако го вземеш!“, след което се строполила в несвяст. Но Кирил вече е получил телеграмата от брат си, изпратена на 15 май: "Вземи всичките неща и ела по-скоро. Вземи от Димитро Симидовото рисувание(знамето изрисувано от Филип Симидов и съхранявано при Димитър Горов), чакам те утре. Брат ти. Букурещ“.

Изпълнил заръката, след кратка среща и указания от войводата, Кирил тръгва от Букурещ към Турну Мъгуреле. Заедно с организираните от него тридесет другари, преоблечени като градинари, изчакват идването на австро-унгарския параход „Радецки“. Във връзка с майчината заръка, години по-късно вече генерал, Кирил Ботев обяснява: "Беше немислимо брат ми да ме свали пред очите на всички четници и на пътуващите чужденци. Но и аз в никой случай не бих се съгласил..."

На кея го изпратил брат му Стефан, болен от туберкулоза, която не му позволила да последва братята си. Кирил го заклел да се грижи за майка им, ако нещо се случи с тях.

За един интересен факт на парахода „Радецки“ свидетелства историкът Явор Величков. Войводата, погълнат от емоцията на последните приготовления, забравя да вземе сабята си. А да слезе без сабя на българска земя е абсолютно недопустимо. Тогава Кирил дава своята сабя на брат си, с която най-вероятно Христо Ботев повежда четата при слизането на козлодуйския бряг.

В разговор с Василе Христу на 26 септември 1935 г., когато е почти на 80 години, Кирил Ботев си спомня: "С трепет и вълнение ние слязохме на брега при Козлодуй. Целунахме родната земя и тук бяхме посрещнати от Младен Павлов, наречен от Вазов Козлодуйското даскалче. И той дойде с нас до Милин камък. От врачаните никой не дойде да ни посрещне. А ние бяхме 200 души без хляб и без вода..."

При Милин камък Кирил Ботев се разболява. Заедно със своите другари Иваница Данчов и врачанина Мито Цветков загубват дирите на четата и се откъсват от нея. Кирил предлага групата да се придвижи към Враца, но поради засиленото турско присъствие в района опитът им пропада. Скоро от тях се отделя и Мито Цветков. Това кара Кирил Ботев и Иваница Данчов няколко дена да се крият във врачанските лозя. По-късно, с помощта на верни ятаци, те се отправят към Дунава, за да се прехвърлят на румънския бряг. Пристигнали в Лом, те се крият четири дни в къщата на местния учител Димитър Маринов. При опит да преминат Дунав, те са арестувани на пристанището от турската полиция и отведени във Видин.

След 23 денонощия са изпратени с окови в Русе, където са изправени пред турски съд. Тук те се срещат с другите заловените четници  от Ботевата чета. Блестящата им защита от адвоката Илия Цанов, както и решителната намеса на консулите на Великите сили, са причина съдът да смекчи присъдите и вместо смърт да постанови доживотен затвор. В последствие, присъдата на Кирил Ботев е смекчена на 15 години каторга. Заедно със своите другари е изпратен в Цариградския затвор. Тук се разболява от тифус и когато е прехвърлен заедно с още 12 души с кораб в крепостта Сен-Жан Д’Акр в Сирия е с напълно разбито здраве. Кирил Ботев оставя спомен от каторгата, като свидетелства за пристигнали в края 1877 г. нови български заточеници: “Днес по вечеря пристигнаха българите затворници, които и очаквахме. От 76, що се качили във вапора, само 61 останали, другите измрели от мъки, от глад и от студ. От Бейрут до тука дошли пеши.”

По силата на Санстефанския мирен договор, през април 1878 г. започва освобождаването на българските заточеници от турските затвори. Сред тях е и Кирил Ботев. С помощта на граф Игнатиев Ботев пристига в България на 7 април. Той решава да се отдаде на учителското поприще във Враца. Местният патриот Димитър Бошняков го приема в дома си, както свидетелства племенника му, опълченеца Иван Цветков. Учителят Христо Даскалов пък ни дава сведение, че през м. май 1878 г. Кирил Ботев назначен за главен учител във Възнесенското училище. На този пост остава 2 седмици и напуска, като получава 500 гроша заплата за учителстването си. Причината за краткия престой на Кирил във Враца отново ни съобщава Иван Цветков. Ботев споделя с него, че иска да постъпи във Военното училище в Пловдив. Според други сведения, заминаването му за Пловдив е продиктувано от желанието му да изкара курса за секретари на окръжните управители там. С подкрепата на Димитър Бошнаков за кратко време родолюбиви врачани, посетители на кафенето му, събрат необходимите пари за пътуването на Ботев до Пловдив. Бошняков му подарява кон и го изпраща с добри думи, по бащински.

Когато Кирил пристига в Пловдив, той разбира, че курсът е завършил и решава да постъпи в Командата на волноопределяющите се. През есента на същата година, заедно със своите другари от Командата постъпва в новооткритото в София Военно училище. Завършва го с първия(генералски) випуск на 10 май 1879 г. и започва офицерската си служба като кавалерийски подпоручик и командир на взвод в конната сотня на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция в Пловдив.

На Ботев и взвода му е възложена отговорната и рискована задача да открият разбойниците на руския капитан Алексей Узатис, убили край Пловдив майката на генерал Скобелев. Задачата е изпълнена блестящо. Разбойниците са ликвидирани.

От щаба на Източнорумелийската милиция изпращат Кирил Ботев да учи в Офицерската Кавалерийска школа в град Сомюр, Франция. Тук, той научава трагичната вест, че в Пловдив е починала неговата годеница Добра Брегова. В края на 1882 г., завършил кавалерийската школа, младият офицер кандидатства в Генералщабната военна академия на Белгия. В Брюксел, Кирил се влюбва в  красивата белгийска аристократка Мари Оли дьо ла Розиер.

И този път, съдбата поднася своето предизвикателство. На 6 септември 1885 г. е извършено Съединението на България с Източна Румелия. Ситуацията се усложнява от враждебните действия на Турция и Сърбия. Капитан Кирил Ботев изпълнява отечествения си дълг, прекъсва обучението си и се завръща в България.

В очакване на нападение от Турция, в Търново-Сеймен(дн. Симеоновград) е дислоцирана Конната бригада с командир капитан Радко Димитриев, в чиито състав като ескадронен командир се включва и капитан Кирил Ботев. Именно на него е възложено формирането на Четвърти конен полк, за чиито командир е назначен. Междувременно, на 2 ноември(ст. с), Сърбия обявява войн на Българив. С конете на Четвърти полк, без седла, са пренесени стотици пехотинци от турската граница до Сливница, където се разиграва решителното сражение със сърбите. Пристигайки на Сливница капитан Ботев е назначен за началник на Трънския отряд, който действа на левия фланг на Сливнишката позиция.

За проявена смелост и умение в командването на поверената му част е награден с орден "За храброст" 4-та степен. Там обаче преживява поредната голяма трагедия. В разгара на боевете научава за смъртоносното раняване на неговия по-малък брат, портупей-юнкер Боян Ботев. Успява да го завари все още жив в една софийска болница, където Боян умира от раните си в неговите ръце, едва 19-годишен.

При пренасянето на бойните действия на сръбска земя, капитан Кирил Ботев е оставен в разпореждане на началника на Генералния щаб на войската, капитан Рачо Петров. Той получава задача да събере бойно формирование от доброволческите чети, пристигащи постоянно от вътрешността на страната. С така подготвения резерв, дислоциран около град Трън, той трябва да подкрепи обезкървените от бойните действия части на армията, в случай че войната се затегне и продължи.

За участието в бойните действия ротмистър Кирил Ботев е награден от княз Александър Батенберг със сребърен медал.

След войната, Кирил Ботев е произведен в чин майор и е назначен е за командир на Трети конен Пловдивски полк. През лятото на 1886 г. участва в контрапреврата срещу русофилите, направили опит да свалят от трона княз Александър I. Една от следващите цели на майор Ботев е да довърши образованието си в генералщабната академия в Брюксел, за където заминава със заповед от 30 юни 1889 г.

През 1891 г. вече е подполковник и началник на Военното училище, където остава до 1897 г. На 2 август 1895 г. е повишен в звание полковник, а на 15 ноември 1900 г.  в звание генерал-майор. Назначен за командир на Трета пехотна Балканска дивизия в Сливен.

От 1901 г. Ботев е началник на Шеста пехотна Бдинска дивизия, чиито щаб се намира във Враца. Той се връща в града заедно със семейството си, с което живее и майка му Иванка. През годините е запазил приятелските отношения с Иван Цветков и Бошнаковите. По нареждане на Кирил Ботев Иван Цветков е погребан с военни почести.  

От 1904 до 1907г . е генерал за специални поръчки към Министерството на войната, а от 1907 г. е флигел-адютант - офицер в свитата на цар Фердинанд І Български. От 3 април 1910 до 1 януари 1912 г. отново е начело на Военното училище.

На 2.08.1912 г. Кирил Ботев е сред първите шест действащи български офицери, удостоени със звание генерал-лейтенант. Участва в Балканската война като офицер за поръчки към Главния щаб на действащата армия. През Междусъюзническата война е зам.-министър на войната в правителството на д-р Стоян Данев. Правителството на Васил Радославов го назначава  за началник на всички военно-учебни заведения, който пост заема през 1913 – 1914 г. На този пост, след 35 години вярна служба на Родината, ген. Кирил Ботев се пенсионира и преминава в запаса. 

Той живее заедно със съпругата си в къщата на столичната ул. "Шипка" 23. Двамата обаче, нямат щастието да се сдобият със собствено дете, затова си осиновяват момче и го кръщават Христо. Христо Кирилов Ботев продължава войнската традиция на баща си и служи като офицер в Лейбгвардейския конен полк, като взема активно участие във войните за национално обединение.

След Първата световна война, макар и извън строя, ген. Ботев живо се интересува от положението на българите, останали извън пределите на страната по силата на Ньойския договор. Пише и публикува стихове в „Отечество“ и други вестници. Любими занимания са му лозарството, пчеларството и градинарството. Ходи често на лов и риболов. Обича излетите с приятели на Витоша и в Стара планина. Не забравя и Калофер. Въз основа на неговите спомени през 1942 г. е реставрирана бащината му къща.

Когато над София започват англо-американските бомбардировки през Втората световна война, Ботев е евакуирана в село Студена, Пернишко. Именно тук, надживял всичките си кръвни роднини, 88 годишният генерал склопва завинаги очи на 6 февруари 1944 г. Погребан е в старите софийски централни гробища – в парцела, в който са положени съпругата му Мари(+1935 г.), майка му Иванка Ботева(+1906 г.) и дъщерята на брат му Христо – също Иванка(+1909 г.)

Генерал Кирил Ботев е награждаван многократно с високи войнски отличия. Той е кавалер на военния орден „За храброст“ – IV степен, „Св. Александър“ с мечове – IV степен и без мечове – II степен, Орден „За военни заслуги“ – I степен. Освен тях е удостоен с много сръбски, румънски, германски и турски ордени.

Със своя дълъг и превратен живот, претърпял редица житейски обрати и крушения, но носещ с достойнство името на прочутата си фамилия, ген.-лейтенант Кирил Ботев се превърна в истински пример за човек, посветен на всеотдайна служба на своя народ, изграждането на младата българска войска и строителството на съвременна България.

 

ПАРИТЕ ОТ АФЕРАТА „МИС СТОУН“ ПАЗЕНИ ВЪВ ВРАЦА. ВОЙВОДИТЕ НЕ ВЗЕМАТ НИТО СТОТИНКА

В една от най-популярните акции на Вътрешната македоно-одринска революционна организация - аферата „Мис Стоун“ има врачанска връзка. И то не само с присъствието на четници-врачани сред похитителите, но и с малкоизвестната история за пазените в града под Околчица пари от откупа за американската мисионерка.

В началото на 1901 г. разкритията около Солунската афера нанасят тежък удар на ВМОРО. Членовете на Централния комитет са арестувани и осъдени, а заедно с тях 101 революционни дейци са заточени в Бодрум кале/близо до днешния курорт Бодрум, Турция/ и в Акра/Израел/. Произнесени са дори три смъртни присъди.

Във връзка с възникналата ситуация, Задграничното представителство в София провежда съвещание, на което е решено да се извършат отвличания в Македония за набиране на средства за въоръжаване на четите и населението. Опитите обаче са неуспешни. Пропада и планът за отвличане на сина на известния политик Иван Евстратиев Гешов. Това поражда нова среща в Кюстендил между Гоце Делчев, Яне Сандански и Христо Чернопеев. Делчев е против дребните грабежи, които накърняват репутацията на организацията. Сандански предлага да се направи голям удар, като се отвлече княз Фердинанд I при неговото посещение на Рилския манастир. Делчев отхвърля този план, като смята, че акциите трябва да стават на османска територия. Така Сандански се насочва към идеята за отвличане на ръководителя на протестантската мисия в Солун доктор Джон Хенри Хаус.

С оглед плана, четата на Сандански пристига в Банско и е посрещната от местния деец на ВМОРО Йонко Вапцаров/баща на поета Никола Вапцаров/. Оказва се, че привличането на Хаус в Банско на този етап е невъзможно, но че в града ще дойде друг американски мисионер – Елън Стоун.

Отговорността за акцията поемат четите на Яне Сандански и Христо Чернопеев, към които се присъединява и Кръстьо Асенов от Сливен/племенник на Хаджи Димитър/.

Сандански пише в спомените си: „Стояхме два дни и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за момчета: Юруков (от Карлово) и Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева — Александър Дърводелски от Враца, Станиш от Кукушко и Александър Илиев.“

Интересни за нас са имената на Дърводелски и Илиев. За първия, Яне споменава, че е от Враца. Освен четник на Чернопеев, той е близък и със Сандански и Апостола Гоце Делчев, с когото поддържа кореспонденция. От града на ботевата слава е и Александър Илиев, който след акцията е избран за Петрички войвода на ВМОРО. През декември 1901г. е убит по нареждане на върховисткия войвода Дончо Златков.

От популярната снимка “Miss Stone’s Chapters” научаваме, че сред участниците в „Аферата“ е и друг врачанин – Кръстьо Българията. Снимката го е увековечила заедно с Яне Сандански и Христо Чернопеев. За Кръстьо е посочено: „четник по това време, по-късно - заместник ръководител“. 

Научавайки за наближаването на протестантската мисионерка Елън Стоун и спътниците и Катерина Ушева, съпрузите Катерина и Григори Цилка, няколко учителки и ученички, четниците се обличат в турски дрехи и говорят на турски, за да остане впечатлението, че отвличането е извършено от турци.

Акцията е осъществена късно следобед на 21 август (3 септември) 1901 г. Отвлечени са Елън Стоун и Катерина Цилка - взета за спътница на мис Стоун вместо планираната Катерина Ушева, която е болна.

На следващия ден в Банско Григори Цилка и останалите освободени спътници на мис Стоун известяват местната протестантска мисия за извършеното похищение, а по телеграфа и доктор Джон Хаус. Доктор Хаус от своя страна уведомява американския почетен консул в Солун, който информира за отвличането американския консул в Цариград Чарлс Мънроу Дикинсън.

Шест дена след отвличането Елън Стоун е накарана да напише писмо до протестантската мисия в Банско, с което информира, че за връщането и се иска откуп от 25 000 златни турски лири. За откупа трябва да се извести касиера в американския съвет в Цариград Уилям Пит. Писмото попада у турските власти и така първият опит за започване на преговори пропада. След това мис Стоун пише ново писмо, което този път адресира до доктор Хаскел, който е мисионер в Самоков. Това второ писмо е занесено лично от Кръстьо Асенов, който е подпомогнат от Гьорче Петров и Никола Малешевски. На 15 септември (28 септември) доктор Хаскел се среща в Цариград с Уилям Пит, Еди Пенсър – временен американски представител и генералният консул Дикенсън.

Освен получаването на откупа, като главен проблем за четата се явява пазенето на заложниците на безопасно място. През цялото време, те са преследвана от турски потери и от върховисти. Заради тези опасности похитителите трябва да се движат постоянно, но това става много трудно с отвлечените жени – мис Стоун е на 55 години, а Катерина Цилка е в напреднала бременност. Яне Сандански решава да потърсят убежище в родното му село Влахи, където Цилка да може да роди. По пътя обаче Цилка получава предродилни болки и четата се установява в Сърбиново. За помощ в раждането Сандански вика две баби. На 22 декември (2 януари) Цилка ражда момиченце, което е кръстено Елена (на мис Елън Стоун). Междувременно в Сърбиново идва турски аскер, което принуждава четата да напусне селото на третия ден след раждането. Тъй като Цилка не е в състояние да ходи или язди, пътува в специално направен сандък, дърпан от кон, с който да пристигне до Влахи.

След продължителни преговори в София и Самоков откупът/намален на 14 000 златни турски лири/, е получен от похитителите на 18 януари 1902 г. в Банско. Пленените жени са освободени на 2 февруари в Струмишко.

Акцията допринася за полуляризирането на ВМОРО далеч извън пределите на Османската империя. За това спомага и самата мис Стоун със публикуването на своите спомени и провежданите  беседи в Съединените щати, като защитава своите похитители – български революционери, тръгнали да се бият за една справедлива кауза, която за тях означава всичко.

Какво се случва с откупа?

Чернопеев се среща в София със Сандански и Асенов. Решават да разделят сумата у верни сподвижници и когато Гоце Делчев се прибере в България да му я предадат. 2 000 лири отиват в Пловдив у гимназиалния учител Михаил Бояджиев. 4 000 дали на съхранение у Димо Хаджидимов. Други 4 000 оставят у Узунов, телеграфист в София. Сетне, тримата войводи заминават със сутрешния влак за Враца. Там оставят останалите 4 000 лири у сестрата на Кръстьо, доктор Събка Асенова, по това време лекар в града. При нея живеела майка им. Макар, че не я бил виждал от дълго време, а много му се искало, войводата не се срещнал с нея, за да не я тревожи.

Участниците в „Аферата“ не взели за себе си и лира. Думите на Чернопеев, „не влачихме жени през планините, за да храним децата си“ обиколили вестниците в цяла Европа и Америка. На 14-те човека от четата си, Сандански раздал по 2 лири, а за подарък в Пловдив им купил по един нов револвер „Наган“. За себе си и Кръстьо – нито стотинка!

За пословичната им честност говори и Събка Асенова:

„Когато се взе откупа и пренесе в България, аз бях лекарка в град Враца. Един ден дойдоха у дома Яне Сандански, Христо Чернопеев и брат ми Кръстьо. Това беше през февруари 1902 година. Оставиха ми на съхранение 4 хил. лири от мис Стоуновите и си заминаха. Един бог знае какви страхове съм брала с тия пари. Какво можех да сторя, ако бях нападната от върховисти?

След известно време се върнаха да си ги приберат и започнаха да ги броят.

-             Хубава работа – казах силно огорчена. – Нямате, значи, доверие в мен. Аз не ги броих, когато ми ги дадохте, а сега вие ги броите.

Те разбраха и престанаха да броят. Прибраха парите и заминаха. А майка ми разказваше после, че преди да потеглят на път, Кръстьо поискал от нея 10-15 лева, защото нямал пари…“

Гоце Делчев получава парите и ги използва за освободителното дело – главно за закупуване на оръжие. Въпреки съпротивата на войводите участвали в Аферата да вземат каквито и да било пари, без тяхно знание, Гоце изпратил по нарочен човек по 5 лири на жената на Христо Чернопеев и на бащата на Сандански.

Роднините приели с голямо неудобство парите изпратени и то без знанието на двамата големи войводи.

Като описва гореспоменатия случай, честността и безкористността на войводите, в книгата си "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев", английска писателка Мерсия Макдермот заключава: "Такъв бил моралът на Вътрешната организация."

 

***

Сандански, Я. „Спомени“

Макдермот, М. "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев"

Стоун, Е. „Шест месеца сред разбойници“

Стойков, Г. „Мисия: свобода“

ПАМЕТНИКЪТ НА БОТЕВ ВЪВ ВРАЦА ДЕЛО НА „МАКЕДОНЕЦ“

Едва ли има българин, който от пръв поглед да не може да разпознае гр. Враца, зървайки снимка или кадри на монументалния паметник на Христо Ботев. Той отдавна се е превърнал във визитна картичка на града под Околчица. По-малко са тези, които знаят, че това е третият паметник на поета революционер на едноименния площад. Но за разлика от нерадостната съдба на първите два, сегашният се извисява гордо на мястото си от 1964 година насам, и никой досега не дръзнал да оспори качествата му. Малцина обаче са хората които знаят, че авторът на паметника на войводата е „македонец“. Той е дело на талантливия скулптор Владимир Костов Гиновски.

Роден е на 4 юни 1927г. в село Галичник/най-западния дял на Македония, днес обезлюдено/, с нелеката мисия да оцелее като българин в условията на деспотичния режим на Александър Караджорджевич в Кралството на сърби, хървати и словенци. А всичко около него носи белезите на българщината. В края на XIX и началото на XX  век Галичник е голямо, чисто българско село. То е един от центровете на борбата с гърцизма, а по-късно и срещу сръбската пропаганда, неоспорим факт, засвидетелстван от местния възрожденец Кузман Макриев: „Да възкръсне Бог и да разточат ся врази его. Тако да погибнет гърците и сърбите от лица Божия, а българите да возвеселят ся. Работете, ратници, имайте кураж и във всичко ще успеете“.

Огромен е броят на мъжете от селото, които се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение/в състава на българската армия/ по време на войните за национално обединение.

Другият значим факт, който повлиява на младия Владимир е богатото културно наследство на родния му край. Тук е едно от най-важните български духовни средища - Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“. Галичник е център на прочутата Дебърска художествена школа, известена по цялата българска земя с иконописците и резбарите си. Тази атмосфера определя и по-нататъшната съдба на младия българин. Произхождащ от зографския род Фръчковски, прадядо му – Магрия е известен резбар, а дядо му бил иконописец. За него Владимир казва: „Аз седях зад него и гледах как рисува лицата и ръцете, а дрехите, което е по-лесно, ги оставяше на вуйчо ми“.

Подобно на хиляди българи от Македония, семейството на Гиновски търси щастието си в свободна България. Една любопитна история от живота на малкия Владимир го насочва към скулптурата. 7 годишният малчуган прескача дувара на съседите и вижда красиви каменни фигури. Това е домът на известния скулптор Иван Лазаров. „Заловен на местопрестъплението“, Владимир позира на Лазаров за извайването от глина на детско лице. Пак случайност го среща с другия колос на скулптурата Андрей Николов. Негов роднина ремонтира и боядисва ателието на известният майстор. За компенсация поискал Николов да вземе за ученик Владимир. Съдбата си знае работата.

Избрал пътя на изкуство, Гиновски постъпва във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София. Под вещата ръка на професорите Андрей Николов, Марко Марков и Иван Лазаров, той завършва престижната школа със специалност скулптура през 1952г.

Седемте години в ателието на Андрей Николов/дн. „Червената къща“/ и контактът с културния елит на София раждат незабравимите му скулптурни портрети на Илия Бешков, Борис Ангелушев, Владимир Димитров – Майстора, Асен Златаров, Христо Смирненски и любимите му преподаватели.

Неговият творчески почерк обаче са над 50-те монументални паметника в страната и в чужбина, изработени преимуществено от бронз. Освен величествения образ на Христо Ботев във Враца, той е автор и на паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека в София, с копия в Рим и Мурманск; бюст-паметникът на Васил Левски в Борисовата градина и копията му в Унгария и САЩ; паметник на Апостола в Плевен; паметник на освободителят на Родопите полковник Серафимов в Смолян; паметник на легендарният водач на ВМРО Тодор Александров в Кюстендил; паметник на Елин Пелин в родното му село Байлово; скулптурен портрет на Борис Христов; бюст на Николай Гяуров.

За богатото си творческо наследство, през 1997 година е отличен с Награда за цялостно творчество на СБХ.

Може би е съдба връзката му с гения от Калофер - Гиновски дълги години живее на столичния бул. „Христо Ботев“. През последните си години работи основно в неповторимата атмосфера на Родопите в ателието си в град Ракитово.

Владимир Гиновски умира в София на 23 декември 2014 г.

На вниманието на тези, които настояват миналото да не пречи на отношенията ни със съседите от Скопие: утре и Гиновски може се осъзнае като „македонец“, както стотици личности от българската история.

184 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АПОСТОЛА. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

За първи път Васил Левски посещава Врачанския край на път за Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29. IV. - 5. V. 1872 г.). Както сам отбелязва в тефтерчето си на: „6 април тръгвам за във Влашко през Оряховската граница". Съпровождан от своя телохранител Гроздьо, Апостола минава през Караш, Струпец и Струпешки манастир, Курново, Стара село, Царевец и Долна Кремена.

След общото събрание на БРЦК в Букурещ Левски започва изграждането на окръжни центрове на комитетската мрежа в България. На 1 юли се връща отново през Оряхово и убедил се в сигурността на този път, Апостола се заема с организирането на нелегалния канал Оряхово – Бекет за прехвърляне на комитетски дейци и материали от Влашко в България и обратно.

Същевременно, на 10 юли във Враца, в дома на Мито Цветков е основан Врачанския частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов. Левски е добре запознат с дейността на врачанските революционери, което е видно от едно писмо от 17 юли 1872 г. с което им изпраща уставът, разписки и едно окръжно и им обещава да ги посети. "В името на всевишния, отговарят врачани, работата ни отива напред… премислихме до вашето дохождане да работиме полека, доде ни дадете нужните наставления". И наистина, до края на юли, врачанските съзаклятие работи „полека“, като неговите членове са едва петнадесетина.

На 28 август 1872 г. вечерта Апостола пристига във Враца и отсяда в хана на Стоян Огоеца. А на следващия ден, пее в църквата "Св. Възнесение" и свиква събрание на местния революционен комитет в подножието на водопада Скакля. По негово предложение комитетът е оглавен от Мито Анков, а група врачански дейци са натоварени с отговорната задача да посетят Рилския манастир,  което и правят на 19 октомври 1872 г., като посвещават монашеското братство в народното дело.

Врачанските съзаклятници в Рилския манастир

От Враца, придружен от Мито Анков, Левски извършва обиколка из Северозападна България до Берковица и Лом, а на връщане посещават селата Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик и Липница.

За тези събития Мито Анков разказва в мемоарната си книга „Спомени за размирните години”: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше само трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”. Илюстрация на опасната мисия на двамата революционери е сведението за посещението им в с. Лик, преоблечени като търговци на грозде и вино. Организирано е събрание и е учреден местен революционен комитет, като съзаклятническа клетва положили Цоло Пеловски, Георги Ивков, Нецо Гергов, Герго и Йончо Манчовски, Михаил Марков, Гото Мишов, Лало и Дуно Цановски и Тодор Брешковски. Пеловски е избран за временен председател, а за негов секретар и помощник бил утвърден Герго Манчовски. Верен на своята интуиция да не осъмва, там където е замръкнал след вечеря, Апостола и неговия спътник се прехвърлили в къщата на Нецо Гергов - Бояджията(1845 – 1927), която била снабдена с тайник, водещ през оджака към комина и оттам към задната половина на двора. Апостола останал в „тайната си квартира” още ден, за да обработи комитетската си архива. С помощта на  Дамян Пешков, чирак на Нецо Гергов, Левски напуска Лик и през м. Мъртвината заминава за с. Курново и от там минава в Орханийско.

Ханът в с. Курново, където е отсядал Левски

Броени дни след обиколката на Апостола във Врачанския край, на 22 септември е осъществен фаталният Арабаконашки обир. Авантюристичните действия на неговия пръв помощник Димитър Общи, довеждат до масови арести от турската полиция, разкрита е голяма част от комитетската мрежа. Левски е  заловен, съден и обесван на 18 февруари 1873г.

„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите“, заръчва на последователите си Апостолът.

Източници:

Ив. Унджиев, „Васил Левски. Биография“; М. Анков, „Спомени за размирните години”; Д. Йоцов, „Културно-политическа история на Враца“; Кр. Григоров, „Нецо Гергов – укривателят на Левски“

 

УНИКАЛНА ИЛЮСТРАЦИЯ СВЪРЗАНА С ВРАЦА И СЪЕДИНЕНИЕТО

По повод 6 септември и 131-та годишнина от съединението на Княжество България с Източна Румелия, Областният комитет на ВМРО-Враца представи уникална илюстрация, представяща записването на доброволци във Враца за Сръбско-Българската война в защита на Съединението.

Рисунката е на художника Шелмонски и е публикувана във френския седмичник „Льо Монд илюстре“ на 10 октомври 1885г. Илюстрацията е включена в издадения наскоро двутомник с автор Димитър Димитров, представящ отразяването на българските бойни подвизи в западния печат.

ГЕНО ДИМИТРОВ - ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА

Гено Димитров се ражда в китното балканско селце Струпец, близо до Роман в годината на освободителната руско-турска война 1877. Подобно на много други младежи в свободна България, след като завършва четвърто отделение се насочва към военната кариера. През 1899г. вече е старши подофицер в шеста батарея на Втори артилерийски полк, който е част от Шеста пехотна бдинска дивизия. В тези години, българската армия е обладана от висок птриотичен дух, а идеята за освобождението на „брата роб“ оттатък Рила и Пирин разпалва сърцата на младите военни. Съвсем естествено, Гено Димитров влиза в тайните подофицерски братства и посвещава живота си на борбата за освобождение на Македония и Одринско. В началото на 1902 година влиза в Македония като четник в четата на капитан Стефан Димитриев, а към края на годината е определен за щипски районен войвода. През същата година изпълнява смъртната присъда срещу поляка Кязим, извършил множество предателства серщу четата.
В началото на март 1903 година четите на Гено Димитров, Христо Съчанов и Стоян Бъчваров влизат в щипското село Карбинци. След предателство, властите научават за това и обсаждат селото с войска и башибозук. В тежко сражение на 14/27 нов стил/ март 1903 г. са убити всички четници, заедно с войводите им.
Смелият революционер Гено Димитров загива едва 26 годишен. Паметта му е увековечена от населението на Щипския край, където се пее народната песен „Излегол е Гено комита“. Святостта на подвига и делото на героя обаче, не са достатъчни за съвременните македонски научни и политически среди. Подобно на стотици други случаи, истината за него е потулена, песента е забранена, а днес той е обявен за македонски революционер.
Преди няколко години група родолюбци от градовете Враца и Щип, минаха по стъпките на Гено войвода, от родното му село Струпец, до Карбинци в Македония. Те подготвиха паметна плоча, предназначена да се постави на лобното му място. Текстът на плочата отрзява историческата истина, произхода на войводата, военният му чин в българската армия. Тя увековечава ликът му, по единствената запазена негова снимка с българска подофицерска униформа. Събитието беше отразено в медиите.

Оригиналът

Почти светкавично, властите в Карбинци изработиха нова плоча, която поставиха и откриха на мястото на гибелта на войводата. Подмяната е факт! Плочата външно изглежда като истинската. Тя е от черен мрамор, със образа на Димитров в левия край, а надписите са разположени по същия начин. В нея обаче, няма и дума за българския произход на комитата. Той е обявен за македонски революционер, а на место военната му униформа е изобразен с четническа.

Подмяната

Изводите са ясни! Дори и след повече от сто години, истината за българската същност на населението в Македония, за революционната организация и масовото участие на военни от свободна България в нея, създават страхове, граничещи с параноя в съседната нам Бивша югославска република Македония. И единственото им оръжие срещу истината, е лъжата.