Дата, на която трябва да се припомня за несправедливо заграбените от Сърбия Западни покрайнини - от Кулско, Царибродско, Босилеградско, Трънско и цялата Струмишка околия, и за границата, определена от „великите” победителки Франция и Англия така, че да преминава през дворовете, през къщите и гробищата на българските села. Територии, дадени на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно Югославия –държава, несъществуваща днес след 10 години войни и касапница между народите и.
Що се отнася до Македония – разделена в териториите на Сърбия и Гърция, и с решенията на смъртника от Ньой, потвърдил заграбеното и по Букурещкият договор след междусъюзническата война от 1913г., то примерите със Спаска Митрова, Здравко Здравевски, Миро Ризински, и с хиляди други – непреклонни във волята си да се чувстват и да се изявяват като българи днес – през 21 век, представляват най - драстичното доказателство за безхаберието на българската външна политика към съдбата на българите в Македония. Съдба на преследваните, затваряните, битите и умъртвяваните, не без помощта на сръбските служби. И ако това в Македония е ежедневие, то в Западните покрайнини – със статут на българското население на национално малцинство в Сърбия, ограниченията, безработицата, липсващите инвестиции, промяната на именната система като залог за просперитет и погазването на националните права на нашите сънародници, пак остават невидими и нечути за официалната ни външна политика.
Ето защо разказът на една 88 годишна българка от с. Габаре, община Бяла Слатина, хвърля нова светлина върху непознати моменти от забравената, и за съжаление неизучавана в училище, българска история.
Историята на Цветанка Тоткова, завършила българското училище за милосърдни сестри „ Царица Йоана” през 1942 -1944г. История, свързана и с нещо много важно – самочувствието на българина, толкова дефицитно днес. Защото, когато тя отива отново в Скопие през 1996г. и посещава своето училище, на въпроса на местния гид: „Как виждаш сега нещата тук?”, баба Цветанка отговаря - „Тука всичко си е българско”.
Думи, които „дипломатите” и управляващите, както в миналото, така и днес, никога няма да посмеят да изрекат! Напротив - те подкрепят изцяло европейското бъдеще на Турция, Гърция, Сърбия и фалшификата БЮРМ – Бивша югославска република Македония, защото някои от тях и не знаят, че не съществува, както Кралство сърби, хървати, словенци, така и Югославия, и твърдо и упорито си мълчат за Западните покрайнини, без да поставят въпроса за присъединяването им към България.
Коя е Цветанка Тоткова? Може би съдбата и е свързана с Македония по странен начин, защото нейният баща – дядо Йордан се сражава при Дойран под командването на ген. Вазов, а 25 г. по-късно – след освобождението на Македония от сръбска окупация през 1941г. от българската армия, неговата дъщеря отива да завърши образованието си в Скопие. Защо? Защото, както казва и днес баба Цецка – там всичко е българско.
Съдбата на тази истинска българка е сложна, както и съдбата на всички преживели Втората световна война. Но нея и днес продължава да тревожи въпросът – какво е станало с останалите 65 момичета, които не са могли да се придвижат до България в смутните дни от 5 до 9 септември 1944г. И защо българските власти не са се погрижили и за тях, както за 15 милосърдни сестри, сред които е и тя.
След приютяването в болницата в Кюстендил, момичета са преместени на 09.09.1944г. в Стара Загора, а после в Пловдив, където са им осигурени всички удобства за да довършат обучението си и да получат дипломите си за милосърдни сестри. И …ето, пак нахлува споменът за мечтите на 80 – момичета, обучавали се в Скопие – мечтата им да получат дипломите си на Охридското езеро, в училището на св. Климент Охридски. Но ……съдбата ги разделя – и само 15 от тях получават дипломите си в….. Пловдив. Баба Цецка преглъща сълзите, и пак се пита какво ли се е случило с нейните съученички, разлиствайки пожълтелите от времето снимки в старите албуми.
Животът на старата днес жена е низ от случайности, които се оказват закономерност, породена от любовта и към хората и живота.
След дипломи
рнето си в Пловдив, Цветанка Тоткова работи в трета хирургия в София, където през 1944 - 1945г. се извършват операциите и лечението на най тежко пострадалите войници от фронта след включването на България на страната на антихитлеристката коалиция. След това е назначена в Държавни детски ясли, посвещавайки се на най-малките. По-късно е изпратена като милосърдна сестра на работа в единствения санаториум за лечение на костно-ставна туберколоза във Варна, където болните са в гипсови корита и в безпомощно състояние. Там тя е наградена с два медала, защото не е допуснала нито един случай на декубитални рани от залежаване. И днес с гордост споделя, че това се дължи на обучението и подготовката и в българското училище в Скопие.
Спомените за най-красивото училище в България обаче – това за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие, и времето прекарано в него, както редът, дисциплината и знанията, получени там, баба Цецка не забравя и до днес. Защото, това е нейната съдба, и защото за Скопие и за училището, което вижда отново през 1996г. тя винаги ще казва, че „ТУК ВСИЧКО Е БЪЛГАРСКО”!
В свободна България, той става известен адвокат във родния си град. Занимава се с обществена, културно-просветна и дарителска дейност. Допринася за създаването на ученолюбивото дружество “Развитие”(читалище „Развитие”), на което е дългогодишен председател. Един от радетелите за Ботевите чествания във Враца. Организира първият молебен на „Милин камък” през 1885 г. Участва в комисиите по установяване лобното място на войводата и откриването на първият паметник на Христо Ботев във Враца през 1891 г. 
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък. На 18/30 май 1876 г., призори, четата наближава с. Баница, където е пресрещната от многократно надвишаващ я по численост и въоръжение неприятел - конни черкезки групи и башибозуци. Пламва продължителен и ожесточен бой. В най-кръвопролитното сражение на Ботевата чета, благодарение на стратегическото си предимство, тя успява да се запази като цяло, но с цената на десетки жертви, между които са знаменосецът ù Никола Христов Симов - Куруто, , Атанас Горов от Пещера, Сава Петров от Враца и мн. др.Един от деветимата врачани участници в Ботевата чета, Саво Петров отдава живота си за свободата на България.
На 29-ти септември, България и Антантата сключват т.н. Солунско примирие, с което се изважда страната ни от Първата Световна Война. Като част от това примирие е и условието три български пехотни дивизии да останат в плен на англо-френските войски. Сред предадените в плен войскови части при гр. Кичево е и 35-ти Врачански полк. Френското командване издава заповед всички бойни знамена да бъдат предадени. 
