Отново е 2-ри юни. Отново вият сирените, припомнящи ни за Ботев и падналите за свободата на България. Враца пак е столица на патриотизма. За 150-и път. Та нали именно тук под Околчица се роди култът към Ботев!? Тук през 1890 г. е издигнат първият паметник на Войводата. Тук е и най-известният – днешният. Сетиш ли се за Враца, неминуемо си представяш величествения монумент на централния площад, дело на българина от Галичник, Македония, Владимир Гиновски. Тук ежегодно се провеждат Ботевите дни. Вече 148 години се издава възпоменателният вестник „Ботйов лист“. Оттук преминава походът Козлодуй – Околчица. И всичко това врачани правят не от гузна съвест, а от искрено преклонение пред подвига на великия българин.
Много е изписано за „неучастието“ на врачани в Априлското въстание. Някои стигат и до крайни квалификации – „преклонени главици“, „страхливци“, „предатели“. Да, Враца не е Панагюрище, но такива оценки не само че са злонамерени, но са и неверни. Всъщност това, което са подбалканските градчета Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица и самото Панагюрище в 60–70-те години на XIX век, това е Враца в началото на столетието – един от сериозните центрове на Българското възраждане. Тук благодарение на стопанската инициатива, трудолюбието и предприемчивостта на много местни жители се заражда прослойка от заможни и влиятелни българи. Тя е облагородена от огромната духовна мощ на такава национална фигура като Св. Софроний, епископ Врачански. Около него се оформя силен интелектуален кръг, който продължава народното дело и след оттеглянето му. Нещо повече – когато Софроний вече е в Букурещ и подема начинанията си за освобождението на България, врачани са една от основните му свръзки с поробеното отечество. От Враца за Петербург тръгва първата българска дипломатическа мисия – Замбин – Некович, снабдена с „верующо писмо… от името на всичките... съотечественици“, подписано лично от Софроний.
Несъмнено сред врачанските първенци извисява ръст Димитраки Хаджитошев. На неговия кураж, самосъзнание и влияние се дължи врачанското първенство над Северозапада, пък и над Българско по онова време. Благодарение на него през 1824 г. във Враца започват борбите срещу гръцките фанариоти, прераснали по-късно в общобългарско църковно-национално движение. От неговите просвещенски възгледи през 1822 г. се ражда първото светско училище в региона, поверено на Константин Огнянович. Връх на еманципацията на този велик българин е подготовката за въстание, което трябва да освободи България в хода на очакваната поредна руско-турска война (1828 – 1829). Представете си каква огромна травма върху самочувствието и свободолюбивите пориви на врачани нанасят трагичните събития от 1827 г., когато Димитраки е зверски екзекутиран край Видин. Щом турците могат да погубят най-видния българин, какво остава за обикновените люде. Тази травма ще тегне дълго. Следващите десетилетия са размирно време за Северозапада: бунтове, въстания, кланета. Най-точната оценка за събитията в този край като че ли дава Панайот Хитов в своите спомени „Как станах хайдутин“. Той пише: „Подир това дохождат Властинският бунт, Белоградчишкия бунт, Видинския бунт и Врачанския бунт. В сетнешните времена тез места не взеха участие в по-подирните бунтове, защото на хората им беше прясно пред очите миналото.“
Да, развитието на възрожденските процеси постепенно отрежда на Северозапада по-периферна роля. Първенството се подема от други. Но въпреки това и в заключителния етап на националната ни революция Враца заема ключово място. Силен е местният революционен комитет, насърчен от самия Левски. Именно на него Апостолът възлага отговорната задача към делото да се привлекат монасите от Рилския манастир. Мисията е изпълнена. Враца първа започва подготовката за всенародното въстание. Още от есента на 1875 г. тук е Заимов. Привлечени са стари дейци, заклети са нови. Липсва оръжие. На няколко пъти членовете на комитета събират пари за пушки и ги изпращат в Румъния. Лоената афера на Мито Цветков и Иваница Данчов генерира колосална за времето сума, с която хъшовете издържат „казармата“ в Гюргево и закупуват оръжие.
С решение на гюргевските апостоли Враца е определена за център на Трети революционен окръг. Малшансът със залавянето на помощник-апостола Никола Славков се отразява особено негативно предвид важната му роля в източната, планинска част на окръга, която докрай ще остане пасивна. Обещаното оръжие не идва. Вместо 200 пушки и 200 револвера в града пристигат само 8 револвера. Спорове, конфликти, взаимни обвинения. В такава напрегната обстановка, с цел да доставят нужното въоръжение, Обретенов и Апостолов заминават за Румъния. В немалка степен и под тяхно давление Ботев тръгва към Враца. В четата се включват много момчета от Враца и Врачанския край. Те съставляват минимум 1/10 от личния ѝ състав. Голяма част от четата е въоръжена с „врачанските“ пушки. Остава въпросът, как да се премине Дунава. Гениалният план на войводата да превземе парахода „Радецки“ и да прехвърли четниците на българския бряг е заимстван отново от врачанин – Никола Войводов, чийто опит през бунтовната 1867 г. не успява и той загива на кораба „Германия“ заедно със знаменосеца Цветко Павлович. Ботевият опит се оказва успешен. Става ясно, мисля, че на Ботевата чета и на Врачанския революционен окръг може да се гледа като на едно цяло. В движение те стават част от общия план за въстаническите действия в Северозападна България.
Пътят от Козлодуй до Врачанския Балкан – „низ от черни предателства...“?! Няма предателства. Във Враца вестта за въстанието идва прекалено късно, когато Панагюрище и Батак отдавна са пепелища. Аскери и башибозуци вече ловят по Балкана бунтовници и разнасят комитски глави. Има турски и черкезки издевателства, страх у населението, нерешителност у ръководителите, и то в най-важния момент. И въпреки всичко ключов е онзи прословут 18 май, когато Ботев е под „Веслец“. Писмата му въобще не стигат до адресатите си. Въстаниците от четата на Мито Анков се събират във Възнесенската църква. Развят е байракът с надпис „Свобода“, ушит от Мица и Калица Хаджикръстеви. Прогърмяват пушките – знак за обявяване на въстанието. Планът предвижда четата да се събере с тази на Цено Ангелов и заедно със селските чети да се присъединят към Ботев на „Веслец“. Втората градска чета обаче не идва. Изпратени са куриери. Разсъмва се. Взето е решение въстаниците да напуснат Враца следващата вечер. Не успяват. На 19 май в града влизат два бюлюка редовна турска войска и 700–800 черкези и башибозуци. Започва страшно клане, в което загиват 33-ма врачани, сред които и енорийският свещеник на храм „Св. Възнесение“ поп Коста Буюклийски. Бунтовниците се укриват. Знамето... Нужниците... Заимов, преоблечен в женски дрехи, се опитва да напусне Враца. Всички са заловени. Истина, ирония или пък плод на лична неприязън, политически съперничества, жлъч – така характерна за българския манталитет както в годините след Освобождението, та и до днес.
Всъщност това, което трябва да се помни, е, че пътят на Ботевата чета е изпълнен с много мъжество и героизъм. Ботев не среща очакваната подкрепа по ред обективни и субективни причини. Но Ботевата чета е успешна. Успешна във военно и тактическо отношение. Благодарение на целеустремеността на войводата и впечатляващия военен талант на Никола Войновски тя печели и двете сражения, в които участва – на „Милин камък“ и във Врачанския Балкан. Във второто сражение не дава нито една жертва. Поради изчерпване на боеприпасите и по-нататъшните възможности за съпротива щабът решава тя да се раздели и да се изтегли.
Наистина важно е да спрем да се ровим в хиляди пъти проверявани документи и свидетелства и да търсим нелепи отговори на въпросите: кой уби Ботев или къде е гробът му. Те само подхранват нихилизма и чувството за малоценност у българина. Не на това ни учеше Ботев. Жертвата на 28-годишния войвода идва като логичен епилог и венец на цялата му революционна, публицистична и литературна дейност. Неговото пророчество се сбъдна. Но наред с военните позитиви още по-успешен е политическият резултат от подвига на Ботев и неговите момчета. Пленяването на „Радецки“ събуди заспалите европейски съвести за онова, което се случва на Балканите. Последваха анкетни комисии. Ужасяващи факти изпълниха колоните на вестниците. Целият цивилизован свят се надигна в защита на българите. Това доведе до Цариградската конференция, която постави недвусмислено въпроса за българската свобода, а след нея Руско-турската война донесе освобождението на България. Затова днес, отбелязвайки деня на Ботев и падналите за свободата на България, ние, врачани, ще продължим да издигаме паметници и ще продължим да се прекланяме пред подвига и великото му дело – не като изкупление, а като пример и послание към поколенията, които идват след нас. Само ако изпълним тази си мисия, ще имаме право да кажем: „Жив е той!“.
Красимир БОГДАНОВ, историк
