неделя, 8 ноември 2026 г.

ОСВОБОДИТЕЛЯТ НА ВРАЦА

Николай Степанович Леонов I е генерал-майор от армията на Руската империя. Роден е през 1824 г. в Донски окръг (дн. Украйна) в казашко семейството. Баща му Степан Алексеевич Леонов е генерал-майор от Донската казашка войска, участник в Наполеоновите войни (отличил се в сраженията при Смоленск и Бородино, участвал в „битката на народите“ при Лайпциг и в превземането на Париж) и Кавказките походи, герой от руско-турската от 1828-1829 г. Като награда за службата си получава крепостни селяни, които заселва в едно  малко селище в дн. Ростовска област, което по-късно е наречено на името на по-малката му дъщеря Екатериновка.

Ген.-майор Степан Алексеевич Леонов
Ген.-майор Степан А. Леонов

Николай Леонов има по малък брат Степан Степанович Леонов II (р. 1834 г.), който също става военен и участва в освободителната война. Достига чин ген.-лейтенант и командир на 17-а армейски корпус. Има и две сестри - Марфа Степановна Тулубьева и Екатерина Степановна Леонова.

Военното си образование придобива в Школата за гвардейски подпрапоршчици и кавалерийски юнкери (впоследствие Николаевско кавалерийско училище). През 1842 г. с чин корнет постъпва в Лейбгвардейския гродненски хусарски полк. Показва се като подготвен административно и военно офицер, поради което е назначен за полкови адютант. 
Ген.-майор Николай Степанович Леонов I
Ген.-майор Николай С. Леонов I
През 1845 г. сдава поста и е командирован в Кавказ за участие в походите против местните бунтовници. За проявени войнски качества щабс-ротмистър Леонов е награден е с орден „Св. Анна“ III степен и златна сабя с надпис: „За храброст“. Завръщайки се в полка си през 1846 г, в продължение на 16 години последователно заема длъжностите ескадронен и дивизионен командир, председател на стопанския комитет и накрая пом.-командир на полка. През 1860 г. е произведен в чин полковник. Негова съпруга е Ольга Ивановна Леонова (Синелникова). Не е известно да имат наследници. 
През 1863 г. Леонов взема участие в потушаването на Полското въстание, като участва в разгрома на въстанически отряди край Игнацов. Награден с орден „Свети Владимир“ IV степен. През 1864 г. е назначен за командир на 18-и драгунски Переяславския полк, а през 1870 г. поема командването на Лейбгвардейския драгунски полк и е произведен в чин генерал-майор.

В началото на Руско-турската война от 1877-1878 г. ген. Леонов е командир 2-ра бригада от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия, която е част от Рушчушкия (Русенския) отряд, командван от престолонаследника Александър Александрович. На 18 август, когато турците предприемат настъпление по цялата линия, отбранявана от Русенския отряд, Леонов, само с един пехотен полк се намира на позиции край село Карахаснкьой (дн. с. Зарево, Търговищко). 
Боят при Кашъкбаир

Той успява в продължение на 12 часа да удържи позициите си срещу трикратно превъзхождащ го противник, възлизащ на 12 000 турски войници. В ожесточения бой, селото шест пъти преминава, ту в руски, ту в турски ръце. Интересен факт е, че в боевете при Кашъкбаир и Карахасанкьой се отличава и неговия брат ген. Степан Степанович Леонов II - командир на 1-ва кавалерийска бригада от 8-а кавалерийска дивизия. 

Ген.-лейтенант Степан С. Леонов II
С цел напредването на руската армия на запад ген. Николай Леонов е назначен за командир на Десния летящ отряд (включва подразделения от 2-ра гвардейска конна дивизия, с численост 2718 кавалеристи и 14 конни оръдия) в състава на Западния отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко. На 26 ноември наближава Враца. На следващия ден отблъсква слаби турски подразделения и достига града. Подготвяйки се за атака разделя отряда си на две колони, едната под негово командване, а другата, начело с ген.-майор Владимир Клот. Сутринта на 28 октомври 1877 г. (9 ноември н. ст.) колоните потеглят от зоните си, съответно, там където днес се намират областната болница и ж.к. „Металург“. Нападението е внезапно. Русите използват артилерия. Турците дават около 60-70 жертви, докато от руска страна загива само един войник, а двама са ранени. Към обед от м. „Калето“ прозвучава тръбата на Иван Петлак, която символично възвестява свободата на врачани. Около 15:30 часа руските войски влизат в града, а турците са принудени безредно да отстъпят през прохода „Вратцата“, към Згориград, изоставяйки големи количества продоволствие. Освободителят на града генерал-майор Леонов е посрещнат с хляб и сол от врачани, които му връчват ключа на града. Процесията начело с генералите, местните първенци и духовенството стига до църквата “Св. Възнесение”, където е извършен  молебен. След службата настава всеобщо веселие, а народа се поздравява с “Христос воскресе”. Още същия ден генералите Леонов и Клод събират врачанските първенци и изискват от тях да формират Привременно гражданско управление. За комендант е назначен полковник Александър Егорович Кетхудов от Лейб-гвардейския конно-гренадирски полк. Така Враца заживява своя нов, свободен живот. За проявената храброст при завземането на града генерал Леонов е награден с орден “Свети Георги” ІV степен.
Паметникът на Леонов във Враца
В следващите дни отрядът на ген. Леонов осъществява разузнавателни действия и прочистване на района от башибозуци и черкези. Същевременно, на 10 ноември се провежда атаката на Новачене, срещу Орханийската османска армия. Целта е да се овладеят проходите, в подготовка за преминаване на руските войски през Балкана. В хода на тези действия, въпреки че никога не е раняван в бой и независимо от изключителната си храброст, на 21 ноември 1877 г. (според руските източници 31 ноември) ген. Леонов внезапно умира. 

Генерал-майор Николай Степанович Леонов е погребан в Киевско-Печорската лавра (Киев, Украйна). Гробът му е запазен и днес в манастирското гробище до църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ при Далечните пещери.

Враца отдава заслужена почит на своя освободител, като признателни врачани именуват на него една от важните улици в града. На нея се намират храм „Св. Възнесение“, Етнографско-възрожденския комплекс „Св. Софроний Врачански“, СУ „Христо Ботев“, обществени и здравни заведения. Впарка на Военния клуб е издигнат бюст-паметник на ген. Леонов. Негов автор е скулпторът Владимир Цветков. Триметровият монумент от бронз и бял камък е открит на 3 март 1958 година, по повод 80-а годишнина от освобождението на България.

Гробът
Гробът на ген. Леонов в Киевско-Печорската лавра

ИЗТОЧНИЦИ:

«Русский Инвалид», 1877 г., № 264.

Н. Ч. Леонов, Николай Степанович // Русский биографический словарь : в 25 томах. — СПб.—М., 1896—1918.

Леоновы // Военная энциклопедия : [в 18 т.] / под ред. В. Ф. Новицкого … [и др.]. — СПб. ; [М.] : Тип. т-ва И. Д. Сытина, 1911—1915.

Редакция журнала. Генерал-майор Н. С. Леонов // Иллюстрированная хроника войны. Приложение к «Всемирной иллюстрации» : журнал. — 1878. — № 78. — С. 223—224.

https://kartanavremeto-vratsa.org



сряда, 8 юли 2026 г.

„ТОЗИ ДОБЛЕСТЕН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР ПОДПОРУЧИК ОГОЙСКИ..."







В навечерието на Втората световна война във Враца се намира щабът на 6-а пехотна бдинска дивизия. От 1 ноември 1940 до 12 юни 1942 г. неин командир е полк. Иван Маринов. Първоначално дивизията се намира на границата с Турция. След влизането на България в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., „Бдинци“ участват в установяването на българската власт в Македония, а в началото на 1942 г. са включени в състава ма 1-ви окупационен корпус в Източна Сърбия. Щабът на дивизията се установява в гр. Кюприя, а задачата на частите и са да охранява железопътни и шосейни обекти в района на Крушевац, Лепово, Крагуевац.
Въпреки съюзническите договорености, отношенията с германците са сложни. Немското командване запазва за себе си реалния контрол над управлението на сръбските територии. То се опитва всячески да се меси в определяне посоката на действие на българската окупационна зона, особено по отношение прилагането на по-голяма твърдост към местното население. Командването на 1-ви корпус и полковите командири обаче отказват да разстрелват заложници, под предлог, че това не отговаря на българските военни традиции.
Не винаги са приятелски чувствата и между военнослужещите от Вермахта и българските офицери и войници. Интересен случай от м. април 1942 г. описва Добри Радославов, адютант на командира  на 6-а инженерно-щурмова дружина, разположена в гр. Парачин. Една сутрин в щаба на дружината пристига подпоручик Васил Огойски от Враца. Той докладва, че на улицата в града е пресрещнат от немски патрул. Двама видимо пияни германски подофицери се нахвърлили върху него, с обвинението че не им е козирувал. Очевидно, у тях добре е възпитано чувството за превъзходство на „висшата раса“. Когато насочват шмайзерите си към Огойски, той така удря с юмрук единия немец, че го праща в близката витрина. След това нанася удар и на другия и го просва на тротоара върху разбитите стъкла. Смаяните местни сърби останали във възхита от куража на смелия българин.
Случката продължава така. Тъй като командирът на дружината майор Тотев отсъствал, Радославов взема решение „на своя глава“. Предвид опасната ситуация, „побойникът“ трябва да напусне Сърбия и да се прибере в България, под предлог, че трябва да состави военно продоволствие от складовете на 4-ти инженерен полк в Кюстендил или в Плевен. Адютантът го снабдява с необходимите документи и разписки за поръчката.
Към обед в Парачин пристига командирът на 6-а дивизия полк. Маринов, който е запознат със случая. Той събира офицерите в една класна стая на местното училище. След задължителните обръщения, всички очакват, че полковникът ще разпореди разследване и налагане на строги санкции. Вместо това, Маринов заявява: „Нека сега да се представи този доблестен български офицер подпоручик Огойски, за да му стисна ръката!... Да, те мислят, че с нас всичко могат да правят…“. Присъстващите офицери отдъхват с облекчение. Подпоручик Огойски обаче не се представя, тъй като вече е далеч от Сърбия. След дружески обед дивизионният командир си заминава. Случаят приключва без всякакви последствия.
Българо-германските „любезности“ не са изолирано явление. Известни са премеждията на летецът Димитър Списаревски, на когото многократно се налага да защитава българската чест. В Германия юмруците му „опитват“ немски офицери, отнесли се подигравателно към България. В Скопие защитава по същия начин местен жител-турчин от гаврите на германски войници , а в един ресторант в същия град грабва стол и започва да налага няколко немски войници, задяващи сервиращите им български момичета.
Подобно на Списаревски, сред примерите за защита на българската чест и достойнство, дори и пред дулата на хитлеристките шмайзери трябва да поставим и името на врачанина подпоручик Васил Огойски.
Ако перифразираме старата британска максима за приятелите и интересите, в този случай, тя би звучала: няма вечни съюзници, вечни са достойнството и  себеуважението. Дано повече българи да го разберат.

 

* Васил Стефанов Огойски е родом от Враца, дългогодишен адвокат и деец на Радикалдемократическата партия. Наследник е на Огойския род, който е свързан с националноосвободителното движения през Възраждането. В ханът им е отсядал Левски.

вторник, 2 юни 2026 г.

ВРАЧАНИ ПОЧИТАТ БОТЕВ ОТ ИСКРЕНО ПРЕКЛОНЕНИЕ, А НЕ ОТ ГУЗНА СЪВЕСТ

 

Отново е 2-ри юни. Отново вият сирените, припомнящи ни за Ботев и падналите за свободата на България. Враца пак е столица на патриотизма. За 150-и път. Та нали именно тук под Околчица се роди култът към Ботев!? Тук през 1890 г. е издигнат първият паметник на Войводата. Тук е и най-известният – днешният. Сетиш ли се за Враца, неминуемо си представяш величествения монумент на централния площад, дело на българина от Галичник, Македония, Владимир Гиновски. Тук ежегодно се провеждат Ботевите дни. Вече 148 години се издава възпоменателният вестник „Ботйов лист“. Оттук преминава походът Козлодуй – Околчица. И всичко това врачани правят не от гузна съвест, а от искрено преклонение пред подвига на великия българин.

Много е изписано за „неучастието“ на врачани в Априлското въстание. Някои стигат и до крайни квалификации – „преклонени главици“, „страхливци“, „предатели“. Да, Враца не е Панагюрище, но такива оценки не само че са злонамерени, но са и неверни. Всъщност това, което са подбалканските градчета Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица и самото Панагюрище в 60–70-те години на XIX век, това е Враца в началото на столетието – един от сериозните центрове на Българското възраждане. Тук благодарение на стопанската инициатива, трудолюбието и предприемчивостта на много местни жители се заражда прослойка от заможни и влиятелни българи. Тя е облагородена от огромната духовна мощ на такава национална фигура като Св. Софроний, епископ Врачански. Около него се оформя силен интелектуален кръг, който продължава народното дело и след оттеглянето му. Нещо повече – когато Софроний вече е в Букурещ и подема начинанията си за освобождението на България, врачани са една от основните му свръзки с поробеното отечество. От Враца за Петербург тръгва първата българска дипломатическа мисия – Замбин – Некович, снабдена с „верующо писмо… от името на всичките... съотечественици“, подписано лично от Софроний.

Несъмнено сред врачанските първенци извисява ръст Димитраки Хаджитошев. На неговия кураж, самосъзнание и влияние се дължи врачанското първенство над Северозапада, пък и над Българско по онова време. Благодарение на него през 1824 г. във Враца започват борбите срещу гръцките фанариоти, прераснали по-късно в общобългарско църковно-национално движение. От неговите просвещенски възгледи през 1822 г. се ражда първото светско училище в региона, поверено на Константин Огнянович. Връх на еманципацията на този велик българин е подготовката за въстание, което трябва да освободи България в хода на очакваната поредна руско-турска война (1828 – 1829). Представете си каква огромна травма върху самочувствието и свободолюбивите пориви на врачани нанасят трагичните събития от 1827 г., когато Димитраки е зверски екзекутиран край Видин. Щом турците могат да погубят най-видния българин, какво остава за обикновените люде. Тази травма ще тегне дълго. Следващите десетилетия са размирно време за Северозапада: бунтове, въстания, кланета. Най-точната оценка за събитията в този край като че ли дава Панайот Хитов в своите спомени „Как станах хайдутин“. Той пише: „Подир това дохождат Властинският бунт, Белоградчишкия бунт, Видинския бунт и Врачанския бунт. В сетнешните времена тез места не взеха участие в по-подирните бунтове, защото на хората им беше прясно пред очите миналото.“

Да, развитието на възрожденските процеси постепенно отрежда на Северозапада по-периферна роля. Първенството се подема от други. Но въпреки това и в заключителния етап на националната ни революция Враца заема ключово място. Силен е местният революционен комитет, насърчен от самия Левски. Именно на него Апостолът възлага отговорната задача към делото да се привлекат монасите от Рилския манастир. Мисията е изпълнена. Враца първа започва подготовката за всенародното въстание. Още от есента на 1875 г. тук е Заимов. Привлечени са стари дейци, заклети са нови. Липсва оръжие. На няколко пъти членовете на комитета събират пари за пушки и ги изпращат в Румъния. Лоената афера на Мито Цветков и Иваница Данчов генерира колосална за времето сума, с която хъшовете издържат „казармата“ в Гюргево и закупуват оръжие.

С решение на гюргевските апостоли Враца е определена за център на Трети революционен окръг. Малшансът със залавянето на помощник-апостола Никола Славков се отразява особено негативно предвид важната му роля в източната, планинска част на окръга, която докрай ще остане пасивна. Обещаното оръжие не идва. Вместо 200 пушки и 200 револвера в града пристигат само 8 револвера. Спорове, конфликти, взаимни обвинения. В такава напрегната обстановка, с цел да доставят нужното въоръжение, Обретенов и Апостолов заминават за Румъния. В немалка степен и под тяхно давление Ботев тръгва към Враца. В четата се включват много момчета от Враца и Врачанския край. Те съставляват минимум 1/10 от личния ѝ състав. Голяма част от четата е въоръжена с „врачанските“ пушки. Остава въпросът, как да се премине Дунава. Гениалният план на войводата да превземе парахода „Радецки“ и да прехвърли четниците на българския бряг е заимстван отново от врачанин – Никола Войводов, чийто опит през бунтовната 1867 г. не успява и той загива на кораба „Германия“ заедно със знаменосеца Цветко Павлович. Ботевият опит се оказва успешен. Става ясно, мисля, че на Ботевата чета и на Врачанския революционен окръг може да се гледа като на едно цяло. В движение те стават част от общия план за въстаническите действия в Северозападна България.

Пътят от Козлодуй до Врачанския Балкан – „низ от черни предателства...“?! Няма предателства. Във Враца вестта за въстанието идва прекалено късно, когато Панагюрище и Батак отдавна са пепелища. Аскери и башибозуци вече ловят по Балкана бунтовници и разнасят комитски глави. Има турски и черкезки издевателства, страх у населението, нерешителност у ръководителите, и то в най-важния момент. И въпреки всичко ключов е онзи прословут 18 май, когато Ботев е под „Веслец“. Писмата му въобще не стигат до адресатите си. Въстаниците от четата на Мито Анков се събират във Възнесенската църква. Развят е байракът с надпис „Свобода“, ушит от Мица и Калица Хаджикръстеви. Прогърмяват пушките – знак за обявяване на въстанието. Планът предвижда четата да се събере с тази на Цено Ангелов и заедно със селските чети да се присъединят към Ботев на „Веслец“. Втората градска чета обаче не идва. Изпратени са куриери. Разсъмва се. Взето е решение въстаниците да напуснат Враца следващата вечер. Не успяват. На 19 май в града влизат два бюлюка редовна турска войска и 700–800 черкези и башибозуци. Започва страшно клане, в което загиват 33-ма врачани, сред които и енорийският свещеник на храм „Св. Възнесение“ поп Коста Буюклийски. Бунтовниците се укриват. Знамето... Нужниците... Заимов, преоблечен в женски дрехи, се опитва да напусне Враца. Всички са заловени. Истина, ирония или пък плод на лична неприязън, политически съперничества, жлъч – така характерна за българския манталитет както в годините след Освобождението, та и до днес.

Всъщност това, което трябва да се помни, е, че пътят на Ботевата чета е изпълнен с много мъжество и героизъм. Ботев не среща очакваната подкрепа по ред обективни и субективни причини. Но Ботевата чета е успешна. Успешна във военно и тактическо отношение. Благодарение на целеустремеността на войводата и впечатляващия военен талант на Никола Войновски тя печели и двете сражения, в които участва – на „Милин камък“ и във Врачанския Балкан. Във второто сражение не дава нито една жертва. Поради изчерпване на боеприпасите и по-нататъшните възможности за съпротива щабът решава тя да се раздели и да се изтегли.

Наистина важно е да спрем да се ровим в хиляди пъти проверявани документи и свидетелства и да търсим нелепи отговори на въпросите: кой уби Ботев или къде е гробът му. Те само подхранват нихилизма и чувството за малоценност у българина. Не на това ни учеше Ботев. Жертвата на 28-годишния войвода идва като логичен епилог и венец на цялата му революционна, публицистична и литературна дейност. Неговото пророчество се сбъдна. Но наред с военните позитиви още по-успешен е политическият резултат от подвига на Ботев и неговите момчета. Пленяването на „Радецки“ събуди заспалите европейски съвести за онова, което се случва на Балканите. Последваха анкетни комисии. Ужасяващи факти изпълниха колоните на вестниците. Целият цивилизован свят се надигна в защита на българите. Това доведе до Цариградската конференция, която постави недвусмислено въпроса за българската свобода, а след нея Руско-турската война донесе освобождението на България. Затова днес, отбелязвайки деня на Ботев и падналите за свободата на България, ние, врачани, ще продължим да издигаме паметници и ще продължим да се прекланяме пред подвига и великото му дело – не като изкупление, а като пример и послание към поколенията, които идват след нас. Само ако изпълним тази си мисия, ще имаме право да кажем: „Жив е той!“.

Красимир БОГДАНОВ, историк