ИВАН ЗАМБИН - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТ

***

Иван Атанасович Замбин е роден през 1775 г. в гр.Враца. Потомък на знатен врачански род, той знае и ползва руски, гръцки, турски и влашки език. Иван Замбин се прочува с теменуженото врачанско вино, с фината си коприна, собствено производство, и бижутерийните си ателиета.От запазената кореспонденция на Иван Замбин става ясно, че той ратува за общобалканско освободително движение при близката подкрепа на Русия. Това го сближава със Софроний, който поради анархията във Врачанска епархия се преминава във Влашко, в град Крайова. Там заедно със седмина врачански първенци, идва до идеята да потърси чрез депутация покровителството на руския император над българския народ.Премествайки се в Букурещ, Софроний среща подкрепата на местния духовен и политически елит и лично на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Той заедно с живеещи тук българи/сред които и врачанинът Гаврил Петров – Бистричанин, игумен на манастира “Св. Иван” и съмишленик на Димитраки Хаджитошев в църковните борби/ сформират т. нар. „Тайно общество“ – първата българска политическа организация, поставила си за цел да търси пътища и средства за освобождаването на поробена България.

Kъщата на Иван Замбин във Враца

Сведенията за политическата дейност на Обществото са от 1804 год. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас Николаев(Некович) от Тетевен/след опожаряването му от кърджалиите се преселва във Враца през 1800 г./ на дипломатическа мисия в Петербург. Те минават през Влашко и в Букурещ се срещат със Софроний Врачански. Първоначално българските пратеници не са приети официално, тъй като нямали съответните пълномощия. Те осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. По-късно Атанас Николаев се връща в Букурещ и с помощта на Софроний Врачански подготвя необходимото пълномощно за Замбин. Именно Софроний, на 10 януари 1808 г. изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург и се обръща към министъра на външните работи на Русия, за да потвърди, че Иван Замбин и Атанас Некович „са избрани от всеобщия съвет на нашия род за общонародна полза и толкова трудности понесоха и жертвуваха живота си в опасни случаи, за да намерят средства за спасението на своето отечество“. На 26 февруари 1808 г. Замбин представя в Министерството на външните работи на Русия „верующо писмо“ подписано от Софроний Врачански, според което, той може да действа пред официалните руски власти "от името на всичките му съотечественици" и „грамоти за общополезни работи“, докладвани лично на руския император. Чрез депозирана молба до руския император те поискват покровителството му над българите. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство. Общославянското единство е най-ефектната инициатива в политическо отношение, която поставя под въпрос продължителността на османското господство на Балканите. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. Дипломатическата мисия „Замбин-Некович“ е първият опит да се спечели Русия в полза на българската освободителна кауза. През октомври 1808 г. след тежко боледуване Иван Замбин умира в Петербург. Остават неговите думи: Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия [Тракия] и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската [т.е. православната] църква. Това е истинската причина, която ги кара да вдигат разни бунтове, да се отдават на грабежи, насилие и тиранство, като по такъв начин принуждават [християните] да сменят религията си и така завинаги да утвърдят безопасността на османската порта.*

*Прошение на Ив. Замбин, изпратено на Софроний Врачански за препис и върнато обратно на Замбин в Петербург, 10 януари 1808 г.

183 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ДИМИТРАКИ ХАДЖИТОШЕВ

***

На 24 юни 2010 г. се навършиха 183 години от гибелта на Димитраки Хаджитошев – виден възрожденски деец, радетел за независима българска църква, светско образование и национално освобождение.
Димитраки Хаджитошев е роден в гр. Враца в семейството на Хаджи Тошо Ценов - едър търговец и общественик. Димитраки получава високо за времето си образование в родния си град и в чужбина, а после помага на баща си. Развива търговски връзки с почти всички български земи, а също така с Румъния, Сърбия, Австрия, Италия, Русия.
В началото на ХІХ век Димитраки Хаджитошев е най-авторитетният първенец не само на Враца, а и на голяма част от Северозападна България. Участва активно в общинските дела и в управлението на града. Става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на най-големите български манастири – Рилския, Хилендарския, Зографския, а така също и на няколко черкви. Полага особени грижи за развитието на стопанския живот на града и областта. Особени заслуги има за подпомагането на просветата и здравеопазването, като инициира откриването през 1822 г. на първото светско училище във Враца. Димитраки Хаджитошев оглавява разгорялата се в началото на ХIХ в. борба за самостоятелна българска църква, прераснала във всенародно движение и завършила с учредяването на Българската екзархия. Този неустрашим българин се изправя срещу гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново и врачанския епископ Методий, когото иска да замени с българският владика Гавраил Бистричанин.

Къщата на Хаджитошеви във Враца

Повлияни от делото на Софроний Врачански, пред Димитраки Хаджитошев и неговите сподвижници, се открива перспективата и за политическо освобождение по време на водените по това време руско-турски войни. Той е сред инициаторите за изпращането в 1804 г. на първата през Възраждането българска дипломатическа мисия „Замбин-Некович“ в Русия, имаща за цел да облекчи съдбата на българския народ и проправи пътя за неговото освобождаване от османско владичество. По време на Руско-турската война (1806 - 1812 г.) Димитраки Хаджитошев се свързва с руското командване отвъд Дунава за преминаването им в българско, за осигуряване на важни сведения за разположението на турските войски. В навечерието на Руско-турската война 1828-1829 г. подготвя населението за подпомагане на руските войски за освобождението на България. Той строи в чифлика си край с. Кунино кула с бойници, видня за производство на метал и оръжейна. Тези му приготовления не остават скрити от турските власти. Това довежда до арестуването му под влиянието на гръцките владици и през 1827 г. султанът издава ферман за обезглавяването на смелия и родолюбив врачанин. На 24 април 1827 година Димитраки Хаджитошев е посечен край Видин.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

***

През месец май 2010 г. се навършват 170 години от рождението на екзарх Йосиф – светило на българската духовност, покровител на църковното и училищното дело в поробените Македония и Одринско.
Екзарх Йосиф I(Лазар Йовчев) е роден е на 05 май 1840 г. в гр. Калофер. Макар и фигура от национално значение, малцина знаят, че потеклото му е от село Бреница (преди Врачанска, сега Плевенска област). Родът му по бащина линия произхожда от Бреница, като в началото на XIX век дядо му с преселва в Калофер.
Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Началното си образование получава в Калоферското училище при даскал Ботьо Петков, където изучава френс­ки, руски и гръцки език, а впоследствие за кратко става и помощник-учител.
През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. с помощта на Христо Тъпчилещов е приет във Френ­ското мисионерско училище в Бебек.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където следва първоначално във философско-литературния факултет, а след това в прав­ния факултет на Сорбоната в Париж. Тук се запознава с големия писател Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започ­ва работа като чиновник в Търговския съд. По-късно става редактор на списание „Читалище”, както и член на управителния комитет на Македонската дружина.
През 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия, а малко по-късно е ръкоположен за йеродякон от екзарх Антим I. Възведен е в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Бъл­гарската екзархия.На 02.02.1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е хиротонисан за Ловчански митрополит.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I прави всичко възможно, за да бъдат запознати чуждите дипломати в Цариград с извършените от турците жестокости при потушаването на въстанието. По настояване на Високата порта, той е освободен от поста екзарх и е изпратен на заточение в Анкара. На 24.04.1877 г. митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След Освобождението на България, с цел да се запази духовното единство на нацията, центърът на Екзархията остава в Цариград. Екзарх Йосиф полага големи грижи за развитието на училищното и църковното дело в Тракия и Македония. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война в Македония и Одринско в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити и още 9 епархии, управлявани от “екзархийски наместници”, около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Освен това Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Желязната църква Св. Стефан в Истанбул

Длъжността на духовен глава на българите и пребиваването в Цариград не позволяват на екзарх Йосиф да подпомага освободителното движение в земите останали под османска власт. Въпреки това, опора в Екзархията намират почти всички ръководители на ВМОРО - Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, които работят като учители, а Христо Матов и Иван Гарванов, дори са директори на екзархийските училища в Скопие и Солун.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира съкрушен в София.
Като мъдър и прозорлив дипломат, той успява да уреди в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, чиято задача е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Екзарх Йосиф поддържа връзки с Врачански митрополит Константин. Двамата духовни водачи са съграждани и познанството им датира още от Калофер. И двамата са възпитаници на даскал Ботьо Петков. Именно при предстоятелството на екзарх Йосиф, през 1884 г. епископ Константин е избран за Врачански митрополит. В Държавния архив се пази изложение от Митрополит Константин до Екзарх Йосиф, относно поставянето му под домашен арест поради конфликт с местната управа, възникнал през 1890 г. при откриване паметника на Хр. Ботев.
На 8 септември 1898 г. в Цариград, екзарх Йосиф I извършва тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан", наричана още "Желязната църква".В присъствието на много гости от Княжество България, Македония и Тракия, в тържествената служба наред с други митрополити, участие взема и Константин Врачански.
Известни със своята благотворителна дейност, през 1908 г. двамата духовници стават почетни членове на създадената в София Калоферска дружба, целяща да се грижи за „материално и морално поддигане на Калофер”.
Съдбата се оказва по-благосклонна към Врачанския митрополит – той умира през есента на 1912 г. в апогея на гръмките български победи в Балканската война. Екзарх Йосиф доживява да види националния погром. Той прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Умира на 20 юни 1915 година и е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
След неговата смърт нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***

На 4 май 2010 г. се навършиха 107 години от гибелта на големият български революционер Гоце Делчев. Подобно на Левски, без да е заемал председателското място във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с безспорните си качества, Гоце се наложи като всепризнат лидер на останалите в пределите на Османската империя българи. Организатор на четническия институт, той подготвя една многохилядна революционна армия, изнесла на гърба си тежките борби с турските, сръбските и гръцките поробители. Сам подготвен в софийското военно училище, Гоце Делчев съзнава необходимостта от приобщаването към освободителното движение на българските военни.
Всеобхватната му дейност не подминава и Врачанския край. Гоце води кореспонденция и подържа тесни връзки с революционни дейци от Враца.
В края на 90-те години на XIX век, Гоце Делчев изпраща в Македония първите трима български военни Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев. Борис Сарафов подготвя втора група, които в началото на 1900 г. заминават като войводи на Вътрешната организация. Между тях е и фелдфебел Кръстю Българията от Враца. Известно време той четник на Михаил Апостолов - Попето, a до края на 1902 година, Тиквешки войвода на ВМОРО.

Сборната чета на дейците от Серския революционен окръг в планина Али ботуш. В съответствие с високия си морал да не се самоизтъкват ръководителитена Организацията са застанали в последните редици. Сред революцинерите са Гоце Делчев, с бял арнаутски фес, до него е Яворов с комитска брада. Вляво от тях, пак на последната редица са Яне Сандански и Кръстьо Българията. На снимката са още Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Йонко Вапцаров и други.

През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Между тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Участва в отвличането на мис Стоун, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война. Умира от холера по време на Междусъюзническата война през 1913 г. при Демирхисар.
Още по-сърдечни са отношенията между Делчев и Александър Илиев. Александър Илиев, известен като "Чаушът" е роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца. Завършва гимназия в София през 1898 г. Още в гимназията той се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. Подобно на големия апостол, Илиев е с полузавършено университетско образование. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов-племенника на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели. Илиев участва в аферата „Мис Стоун”, става Петрички войвода. Убит през 1901 г. от предателска ръка.
Гоце Делчев поддържа кореспонденция с Александър Дърводелски от Враца, участник в четата на Яне Сандански, която пленява мис Стон. В едно от писмата си го съветва:

Драгий Санде,
Писмото ти получих и от него разбрах, че и ти имаш болестта, която яде всинца ни. Ако тя е усилена, вземи всичките мерки да я превараш. Ако се нуждаеш от парична помощ, обръщай се към нашите делегати Стефанов Димитър или Дели Иванов — кафенета „Македония” или „Братя Миладинови”. Изпрати веднага писмото от върховистите на мой адрес — хотел „Батемберг”.
С братски поздрав Гоце
София 19 21/V 02
По това време във Враца пребивават и не малко преселници от Македония. Такъв е Никола Александров. Родом от Серес, преселил във Враца, където се занимава с бръснарство. През 1902 г. той участва в четата на Яне Сандански. След завръщането си във Враца (поради болест) Александров продължава да подпомага дейността на организацията и поддържал връзки с Гоце Делчев, Яне Сандански и други видни македонски дейци.
В писмо до него, Г. Делчев настоява, че са нужни манлихерови патрони — да събере колкото се може повече и да ги изпрати веднага. Да прати сметката за купените материали.
Драгий Никола,
Всичкият зор ни е за манлихеровите патрони, ето защо гледи колкото се може повече да събереш и веднага да ги изпратиш. Мартиновите патрони, ако са добри, недей ги взима по-скъпо от 7 стотинки. Каквито материали имаш събрани, прати ги до братя х. Йовкови, хотел „Китанчев”, а ведно с тех прати и мен едно писмо, за да бъда известен кога ще пристигнат.
Скоро Димитър Стефанов ще доде при теб и ако требват пари, ще ти даде. Той е делегат на Вътрешн[ата] организация. Прати и равносметка за купените досега материали. Прати нам карабината, която си купил за Лимончев. Той я отстъпва. Оная, за която искат 100 лева, недей я купува, защото е доста скъпа. Всички гюрултии за некакво въстание в Македония е лъжа. Обаче дали не ще бъде изнасилено от тука вътрешното население, не знам. Откъде има Гладнишки манлихерка, тоже не знам. Зная само, че той не искаше да даде дрехите, дадени от нас.
Сърдечен поздрав Г. Делчев
София 21/IX 1902
П. П. Поздрави Дърводелски. Побързи с изпращането [на] материалите и сметката.
В писмото се споменава и врачанинът Александър Гладнишки, също македонски революционен деец.
В друго писмо до Никола Александров, Гоце споменава Н. Мисканов. Той е родом от гр. Велес, а в началото на XX век е учител по френски език във Враца.
София 3/Х 1902
Драгий Никола,
Когато се срещна[х] с г-н Мисканов, изпратените от теб материали още не беха получени; още повече, че аз ги чакам по некой пътник. На другия ден обаче донесоха известие от станцията и ние ги прибрахме. Писмото и сметката ти получих. Понеже в едно от писмата си ми съобщаваше, че щел си да додеш тук, и понеже предполагах Стефанов да доде в Враца, затова и не ти пратих пари. Сега ще чакам да ми отговориш ще ли додеш тука или не, та ако не додиш, да пратя още пари, за да купуваш пак такава стока. Разписка ще изпратят по-после. Пиши ми каква е цената и на патроните, които са ти ги продавали.
С поздрав Г. Делчев
От посочените данни става ясно, че Враца заема важно място в борбите за национално освобождение и обединение. Много са врачаните и свързалите живота си с града под Балкана, които не са жалели сили и средства в преследване на българските идеали. Тяхната роля и място са осветени от името на големия българин, апостолът на Македония Гоце Делчев.

НИКОЛА ВОЙВОДОВ - НЕ САМО ИМЕ НА БУЛЕВАРД

***
Братя наши, Цветко и Никола, вий юнашки паднахте, умряхте – двама верни синове народни – за правда младост не жалихте. Хвала вази за ваш’то геройство!Вашата памет за нас ще е свята, името ви няма да загине, ще се носи и ще се разнася...

/сръбска народна песен/

Враца е известна пред цяла България, като градът на ботевата слава, но малцина днес знаят, че в националната ни история врачанинът Никола Войводов е предшественик на саможертвата на Христо Ботев. Той пръв стига до идеята да се използва кораб за революционна акция. През 1867 година Войводов организира чета за освобождението на България и загива в сражение с турската стража на борда на парахода "Германия" в пристанище Русчук. На негово име е наречен централния булевард във Враца, а от скоро и училището в ЖК „Дъбника”.
Никола Хаджикръстев Върбанов е роден във Враца през 1842 г. Баща му, хаджи Кръстьо Върбанов, бил голям търговец-джелепчия и винар. С майка му, Елена, отгледали пет сина: Никола, Статко, Иван, Христо и Митю.
Никола учи в родния си град, а след това продължава образованието си във френския католически колеж в Бебек, Цариград, където остава до 1860 г. Усвоява английски, френски, италиански, турски и гръцки език. Сътрудничи в някои български периодични списания и вестници. След завършването си се върнал във Враца, но не станал учител, както му предлагали първенците, а се отдал за две-три години на бубарството. Сдружил се с един италианец и през 1865 г. заминал за Милано да изучи копринената индустрия, за да я развие във Враца.
Това явно е било само предлог, защото веднага с пристигането си в Италия той се свързва с карбонарите. Гарибалди и Мацини дълбоко въздействали на младия българин. Той започнал да изучава италианската и западна история и литература.
През лятото на 1867 г., решил да се посвети на освобождението на България, той заминал за Браила, където се включил дейно в работата на Браилската българска община. Разочарован от несъгласията сред емигрантите в Браила, заминава за Галац, където започнал да организира чета, с която мислел да премине Дунава.
В Галац той променя името си на Никола Войводов, което ясно показва неговите идеи за повеждане на открита борба за освобождение на България от турско робство. Отдава се изцяло на революционна дейност, като е поддръжник на постоянната четническа война срещу Османската империя. Влага всичките си средства в тази борба. Събира около себе си младежи-идеалисти, образовани, сериозни и честни, между които Михаил Греков, Димитър Асенов, руският офицер Далматов, Цвятко Павлович от Сърбия, също карбонар, с когото се сприятелява в Италия, и др. Събирали се в неговата галацка квартира. Войводов и Павлович, между които съществувало тясно приятелство, смятали, че моментът в България бил подходящ за вдигането на въстание. Свързали се със Стефан Караджа, който не мислел, че моментът е подходящ, но те започнали трескавата му подготовка. Решили да наемат една по-подходяща квартира за щаб на бъдещите четници и за складирането на оръжието.

Къщата на Никола Войводов във Враца
Никола бил избран за войвода. Оръжието било проверявано от Далматов, а униформите се шиели под надзора на сърбина Милан. Униформите били еднообразни венгерки от тъмножълт шаяк, обшити по яката, предниците и ръкавите със зеленикави ширити. Калпаците били черни с пиринчени лъвчета, а войводата и байрактарят - Цвятко Павлович, имали сребърни лъвчета с надпис: "Свобода или смърт." Ушито било и знаме от зелен копринен плат, с лъв по средата и с надпис: "Свобода или свърт". Униформите и оръжието четниците опаковали в денкове. С помощта на българина Кавалджиев, който имал връзки в митницата, денковете били предадени на парахода с предназначение за Радуевац - Сърбия - от където четата трябвало да настъпи в западна България, заедно с четата на Иван Кулин и македонецът Йеремия.
Михаил Греков, участник в събитията, разказва в спомените си: "Беше 2 август 1867 г. Войводата свика генерално събрание, на което присъствуваха мнозина четници - не всички, защото значителна част, повече от половината, бяха заминали по заповед на войводата още преди две недели за мястото, гдето трябваше да отиде четата. След вечерята войводата отвори заседанието, гдето станаха доволно бурни разисквания. Дебатираха: Никола Войводов, Цвятко Павлович, Далматов и Милан."
Войводов съобщил, че назначава за свой помощник Цвятко Павлович и поискал всички присъствуващи да дадат клетва, че ще се подчиняват еднакво и на двамата и предложил пътуването до Радуевац да стане с параход. На това предложение се възпротивил руснака Далматов с мотивировката, че австрийските параходи не представляват гаранция за пътуване по Дунава. Далматов настоявал да се пътува по сухо, през Румъния, за по-сигурно. Това негово предложение било подкрепено от голямата част на хъшовете и войводата останал сам с Цвятко Павлович на решението си да пътуват по Дунава, въпреки сериозните доводи на Далматов.
На 8 август 1867 г. четниците се отправили пеша за Букурещ, а Никола и Цвятко се качили от Галац на парахода "Германия". Когато параходът спрял на Русенското пристанище, пътниците се почудили, защо имало многобройна войска и по Дунава кръстосвали полицейски лодки с въоръжени заптиета. Един юзбашия, придружен от стражари, влязъл в парахода. Започнали да оглеждат пътниците. Открили двамата бунтовници и им наредили да ги последват, след като им поискали паспортите. Двамата казали, че няма да напуснат парахода и че техните паспорти са техните пистолети. Те избягали в салона на първа класа и като се заключили, подготвили се за отбрана. Започнала стрелба, в която убили един от заптиетата. Полицейските власти се обърнали към австрийския консул в Русе, де Мартир, също масон, който бил приятел и в една ложа с Мидхат паша. Той се опитал да убеди двамата да се предадат, нарушавайки неприкосновеността на един чужд параход. Мидхат паша бил на пристанището. Той и де Мартир дали заповед на капитана да опразни кораба и да го предаде на турската полиция. Тълпа от турски заптии нахлула в парахода, натрошили вратите на салона, започнала стрелба с убити заптиета, но и двамата българи намерили смъртта си. Цвятко бил убит на место, а Никола, още жив, починал по-късно, без да предаде някого, от страшните мъчения на Мидхат паша.
Спорд сведенията на Никола Обретенов, Войводов и Цвятков са предадени от Величко Симеонов от Шумен/предател и на Ангел Кънчев/, на когото разказали защо обикалят Влашко. Когато тръгнали с парахода за Белград, Величко отишъл в Мачин да съобщи на Мидхат паша, че двама агенти на комитета в Букурещ пътуват с парахода "Германия".
В сръбския държавен архив се пази цялата преписка, водена между Белградското правителство и Цариградското, отнасящо се за този позорен и трагичен акт - допускането на австрийска територия да се разпорежда турската полиция!
На 23 август 1867 г. Белградският митрополит Михаил отслужил панахида за двамата православни българи в съборната църква в Белград, като произнесъл трогателна реч:
"И пак трябва да оплакваме нови жертви на варварско убийство, да скърбим за невинни наши люде, умъртвени чрез злодейство... от дивата сила на фанатизма и зверството... нашият белградчанин и Никола Войводов, син на братски нам народ, мъченически пострадаха в Русчук, на парахода "Германия"... не е ли това грозно нарушение на всичко, което е свято и не е ли това деяние на диви зверове ... и на всичко това Европа гледа равнодушно...".
Михаил Греков пише, че Войводов бил оставил в бащиния си дом много ръкописи и интересни книжа, които турската полиция във Враца при един обиск прибрала по заповед на правителството и изпратила във Видин на управителя на санджака. Какво е станало с тези документи, не се знае до сега.
Никола Войводов e погребан в Русе, вероятно от голямата българка баба Тонка Обретенова. Праз 1938 г. инициативен комитет пренася костите на войводата във Враца. Официални лица, врачанският гарнизон и многохилядно множество изпращат тленните останки до църквата „Св. Възнесение”, където са препогребани. По случай 100 годишнината от гибелта му, през 1967 г. останките са пренесени в родната му къща, в която е устроена музейна експозиция. По късно там е поставен и надгробният кръст. Днес, „признателното” поколение е издраскало със спрей и обезобразило къщата на Войводов. Никола Войводов влиза в пантеона на големите български революционери със своя пример и саможертва. Героят от Враца се явява предтеча на последвалите безсмъртни подвизи на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Христо Ботев и техните четници.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВЪВ ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***

За първи път Васил Левски посещава нашият край на път за Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29. IV. - 5. V. 1872 г.). Както сам отбелязва в тефтерчето си на: „6 април тръгвам за във Влашко през Оряховската граница". На 1 юли се връща отново през Оряхово и убедил се в сигурността на този път, Апостола се заема с организирането на нелегален канал за прехвърляне на комитетски дейци и материали от Влашко в България и обратно.
Във Врачанско Левски посещава Караш, Струпец и Струпешкия манастир, Курново, Старо село, Царевец, Долна Кремена, Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Лик и Липница.
На 10 юли 1872 г. в дома на Мито Цветков е основан Врачанският частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов. Левски е добре запознат с дейността на врачанските революционери, което е видно от едно писмо от 17 юли 1872 г. с което им изпраща уставът, разписки и едно окръжно и им обещава да ги посети. "В името на всевишния, отговарят врачани, работата ни отива напред… премислихме до вашето дохождане да работиме полека, доде ни дадете нужните наставления". На 28 август 1872 г. вечерта Апостола пристига във Враца и отсяда в хана на Стоян Огоеца. А на следващия ден, пее в църквата "Св. Възнесение" и свиква събрание в местността Скакля. Там пламенно говори за бъдещото освобождение и поставя нови отговорни задачи на местните революционери. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилския манастир на 19 октомври 1872 г. и го посвещава в народното дело.

ПЪРВИЯТ ПАМЕТНИК В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ Е ОТКРИТ ВЪВ ВРАЦА - 1890 Г.

***

Паметникът на Христо Ботев е първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България, въобще. Инициативата за построяването му е на тогавашния кмет на Враца Цено Леонкев и на председателя на Постоянната комисия Гьошо Антонов. Средства са събирани предимно от дарители, въпреки че начинанието се е поддържало и от Стефан Стамболов - в миналото близък другар и съратник на Христо Ботев, а в края на десетилетието министър-председател.

Паметникът е открит тържествено от княз Фердинанд на 27.V.1890 г. Сред гостите са министър-председателят Стефан Стамболов, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка.
Автор на скулптурата е Густав Еберлайн. При моделирането на Ботевата глава той получава известна помощ от младия художник Антон Митов. Паметникът изобразява Ботев в естествен ръст. В дясната си ръка държи призивно издигната сабя, а в лявата свитък хартия. Разпилените листа в краката му подчертават решението да се премине от думи към дела. Върху постамента на паметника са изписани 190 имена на четници и поборници и прикрепени твърди барелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски, внушителна табела с текст и четири лъвски глави, из чиито уста бликала бистра вода. Металните плочи на паметника са отлети във Виена.
Изображението на Ботев е значително по-различно в сравнение с онези, който познаваме. Използвана е последната снимка на Ботев, направена в Букурещ преди заминаването с четата за България, на която той е с братята си Стефан, Кирил и Боян.

На споменатия последен фотос Ботев е доста отслабнал в лицето, с късо подстригана пригладена коса, с характерните си мустаци, но с малка брада и без следа от сравнително гъстите бакенбарди.
Този образ не е единственият, в който Христо Ботев е изобразен така, както е загинал. Само няколко месеца след смъртта му, в края на 1876 г., неговият пръв художествен образ се появява в стенен "Календар за година 1877”. Подобни са последвалите публикации на Захарий Стоянов при издаването на книгата "Христо Ботйов. Опит за биография” и портретната скица с креда от Антон Митов, публикувана през 1891 г. в сп. "Илюстрация - Светлина".
С откриването на паметника е свързана и една вълнуваща история, свързана с Ботевия четник и съгражданин, калофереца Пенко Минчев. След разгрома на четата, той е заловен край Враца. Отведен е в Русе, където е осъден на смърт, по настояване на Мидхад Паша. Първият ден не изпълнили присъдата, защото изтекло времето за бесене, на втория – въжето се скъсало. По-късно е отведен в Цариград, където лично султанът иска да види що за хора са „комитите”. Смъртната присъда е заменена с доживотен затвор в тъмниците на Диарбекир. С него е и братът на войводата Кирил Ботев, едва седемнадесетгодишен. Пенко успява да избяга с четника Гюро Начев и престорени на просяци, се спасяват в руското консулство, където граф Игнатиев им дава дрехи и пари и ги провожда за България.
След Освобождението, Пенко Минчев се завръща в родния си град-опожарен от турците и подобно на повечето свои съратници, живее в изключителна бедност. През 1890 г. за откриването на паметника на Христо Ботев във Враца, поканили и делегация от Калофер, в която трябвало да се включат и Ботеви четници. Кметът и директорът на училището обаче, само разпитали Пенко за четата и нищо не му казал. На другия ден, той отишъл на нивата. Един селянин, минал и му се надсмял, че не е никакъв комита, щом не е поканен на откриването на паметника. Едва тогава, Пенко Минчев разбрал защо са го разпитвали големците.
С една торбичка на рамо, пеш през планинските клисури, изминал огромното разстояние от Калофер до Враца, за да се поклони на паметника на Войводата.
Паметникът е демонтиран през 1955 г., а в началото на 90-те години е поставен в градинката на площад ”Руски”. На 2 юни 1964 г. се открива сегашният паметник на площад „Христо Ботев”.