184 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АПОСТОЛА. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

За първи път Васил Левски посещава Врачанския край на път за Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29. IV. - 5. V. 1872 г.). Както сам отбелязва в тефтерчето си на: „6 април тръгвам за във Влашко през Оряховската граница". Съпровождан от своя телохранител Гроздьо, Апостола минава през Караш, Струпец и Струпешки манастир, Курново, Стара село, Царевец и Долна Кремена.

След общото събрание на БРЦК в Букурещ Левски започва изграждането на окръжни центрове на комитетската мрежа в България. На 1 юли се връща отново през Оряхово и убедил се в сигурността на този път, Апостола се заема с организирането на нелегалния канал Оряхово – Бекет за прехвърляне на комитетски дейци и материали от Влашко в България и обратно.

Същевременно, на 10 юли във Враца, в дома на Мито Цветков е основан Врачанския частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов. Левски е добре запознат с дейността на врачанските революционери, което е видно от едно писмо от 17 юли 1872 г. с което им изпраща уставът, разписки и едно окръжно и им обещава да ги посети. "В името на всевишния, отговарят врачани, работата ни отива напред… премислихме до вашето дохождане да работиме полека, доде ни дадете нужните наставления". И наистина, до края на юли, врачанските съзаклятие работи „полека“, като неговите членове са едва петнадесетина.

На 28 август 1872 г. вечерта Апостола пристига във Враца и отсяда в хана на Стоян Огоеца. А на следващия ден, пее в църквата "Св. Възнесение" и свиква събрание на местния революционен комитет в подножието на водопада Скакля. По негово предложение комитетът е оглавен от Мито Анков, а група врачански дейци са натоварени с отговорната задача да посетят Рилския манастир,  което и правят на 19 октомври 1872 г., като посвещават монашеското братство в народното дело.

Врачанските съзаклятници в Рилския манастир

От Враца, придружен от Мито Анков, Левски извършва обиколка из Северозападна България до Берковица и Лом, а на връщане посещават селата Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик и Липница.

За тези събития Мито Анков разказва в мемоарната си книга „Спомени за размирните години”: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше само трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”. Илюстрация на опасната мисия на двамата революционери е сведението за посещението им в с. Лик, преоблечени като търговци на грозде и вино. Организирано е събрание и е учреден местен революционен комитет, като съзаклятническа клетва положили Цоло Пеловски, Георги Ивков, Нецо Гергов, Герго и Йончо Манчовски, Михаил Марков, Гото Мишов, Лало и Дуно Цановски и Тодор Брешковски. Пеловски е избран за временен председател, а за негов секретар и помощник бил утвърден Герго Манчовски. Верен на своята интуиция да не осъмва, там където е замръкнал след вечеря, Апостола и неговия спътник се прехвърлили в къщата на Нецо Гергов - Бояджията(1845 – 1927), която била снабдена с тайник, водещ през оджака към комина и оттам към задната половина на двора. Апостола останал в „тайната си квартира” още ден, за да обработи комитетската си архива. С помощта на  Дамян Пешков, чирак на Нецо Гергов, Левски напуска Лик и през м. Мъртвината заминава за с. Курново и от там минава в Орханийско.

Ханът в с. Курново, където е отсядал Левски

Броени дни след обиколката на Апостола във Врачанския край, на 22 септември е осъществен фаталният Арабаконашки обир. Авантюристичните действия на неговия пръв помощник Димитър Общи, довеждат до масови арести от турската полиция, разкрита е голяма част от комитетската мрежа. Левски е  заловен, съден и обесван на 18 февруари 1873г.

„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите“, заръчва на последователите си Апостолът.

Източници:

Ив. Унджиев, „Васил Левски. Биография“; М. Анков, „Спомени за размирните години”; Д. Йоцов, „Културно-политическа история на Враца“; Кр. Григоров, „Нецо Гергов – укривателят на Левски“

 

УНИКАЛНА ИЛЮСТРАЦИЯ СВЪРЗАНА С ВРАЦА И СЪЕДИНЕНИЕТО

По повод 6 септември и 131-та годишнина от съединението на Княжество България с Източна Румелия, Областният комитет на ВМРО-Враца представи уникална илюстрация, представяща записването на доброволци във Враца за Сръбско-Българската война в защита на Съединението.

Рисунката е на художника Шелмонски и е публикувана във френския седмичник „Льо Монд илюстре“ на 10 октомври 1885г. Илюстрацията е включена в издадения наскоро двутомник с автор Димитър Димитров, представящ отразяването на българските бойни подвизи в западния печат.

ГЕНО ДИМИТРОВ - ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА

Гено Димитров се ражда в китното балканско селце Струпец, близо до Роман в годината на освободителната руско-турска война 1877. Подобно на много други младежи в свободна България, след като завършва четвърто отделение се насочва към военната кариера. През 1899г. вече е старши подофицер в шеста батарея на Втори артилерийски полк, който е част от Шеста пехотна бдинска дивизия. В тези години, българската армия е обладана от висок птриотичен дух, а идеята за освобождението на „брата роб“ оттатък Рила и Пирин разпалва сърцата на младите военни. Съвсем естествено, Гено Димитров влиза в тайните подофицерски братства и посвещава живота си на борбата за освобождение на Македония и Одринско. В началото на 1902 година влиза в Македония като четник в четата на капитан Стефан Димитриев, а към края на годината е определен за щипски районен войвода. През същата година изпълнява смъртната присъда срещу поляка Кязим, извършил множество предателства серщу четата.
В началото на март 1903 година четите на Гено Димитров, Христо Съчанов и Стоян Бъчваров влизат в щипското село Карбинци. След предателство, властите научават за това и обсаждат селото с войска и башибозук. В тежко сражение на 14/27 нов стил/ март 1903 г. са убити всички четници, заедно с войводите им.
Смелият революционер Гено Димитров загива едва 26 годишен. Паметта му е увековечена от населението на Щипския край, където се пее народната песен „Излегол е Гено комита“. Святостта на подвига и делото на героя обаче, не са достатъчни за съвременните македонски научни и политически среди. Подобно на стотици други случаи, истината за него е потулена, песента е забранена, а днес той е обявен за македонски революционер.
Преди няколко години група родолюбци от градовете Враца и Щип, минаха по стъпките на Гено войвода, от родното му село Струпец, до Карбинци в Македония. Те подготвиха паметна плоча, предназначена да се постави на лобното му място. Текстът на плочата отрзява историческата истина, произхода на войводата, военният му чин в българската армия. Тя увековечава ликът му, по единствената запазена негова снимка с българска подофицерска униформа. Събитието беше отразено в медиите.

Оригиналът

Почти светкавично, властите в Карбинци изработиха нова плоча, която поставиха и откриха на мястото на гибелта на войводата. Подмяната е факт! Плочата външно изглежда като истинската. Тя е от черен мрамор, със образа на Димитров в левия край, а надписите са разположени по същия начин. В нея обаче, няма и дума за българския произход на комитата. Той е обявен за македонски революционер, а на место военната му униформа е изобразен с четническа.

Подмяната

Изводите са ясни! Дори и след повече от сто години, истината за българската същност на населението в Македония, за революционната организация и масовото участие на военни от свободна България в нея, създават страхове, граничещи с параноя в съседната нам Бивша югославска република Македония. И единственото им оръжие срещу истината, е лъжата.

КОЛЬО РАДЕВ - ЧЕРКЕЗА

Кольо Радев-Черкеза
(1850 - 1927)

Кольо Радев e роден през 1850 година в село Горни турчета /днес Бяла черква/, Великотърновско. Той е четвъртият син в семейството на Радю Рачев. Родът му произхожда от Вишовград, откъдето се преселва в Търновското село. През 60-те години на XIX век в Бяла Черква учител е даскал Бачо Киро Петров. Кольо Радев е измежду най-малките, но е един от най-добрите му ученици. За оформянето на възгледите на младежа, контактът с големия възрожденец има решаваща роля.

По време на Априлското въстание, братята му Петко и Тодор се записват в четата на Бачо Киро. Обсадени в Дряновския манастир от ордите на Фазлъ паша, те загиват геройски в неравната битка.

От свещеник Петко Франгов, също четник на Бачо Киро,  Кольо научава за гибелта на двамата си братя. Това се отразява тежко на семейството и той напуска училище. Започва работа в цигларницата на един грък, но буйният  му характер става причина да бъде изгонен от работа и да замине за Русчук. Там заедно с Георги Каназирски попада в дома на баба Тонка Обретенова. По-късно двамата се прехвърлят във Влашко и през март същата година работи в чифлика на Рафаил Атанасов, председател на революционния комитет в Галац. Чрез неговото посредничество той се записва в Ботевата чета и с още двама белочерковци се качва на кораба" Радецки" от пристанище Турну Магуреле. На 17 май слиза на козлодуйския бряг. Взема участие във всички сражения на четата по героичния и път от Козлодуй до Околчица.

След смъртта на Ботев и разпръсването на оцелелите бунтовници, Черкеза се скита из Балкана и накрая със съселянина си Димитър Генчев–Мичо водят престрелка с турска потеря, при която приятелят му загива. Заедно с още двама четници (Димитър Векилов от Копривщица и друг неизвестен от Свищов) се укриват известно време по кошарите. Арестувани са и са изпратени в София. После са освободени, но пътувайки за Търновско, за зла участ пак са заловени и закарани в Ловеч. Там са разпитвани и препратени към Търново. Имало е заповед по пътя да бъдат убити, но с хитрост успяват да се спасят.

Кольо дочаква амнистия  и на 1 август 1876 г. бива освободен. Преоблечен в шопски дрехи се прехвърля от Свищов през Зимнич в Румъния.

Включва се в Освободителната война като опълченец. Записан е като Никола Радев във Втора дружина –първа рота, на 22 май 1877 г. и е преводач в отряда на генерал Михайл Драгомиров. На 7-8 юли Кольо Радев влиза в старата българска столица Търново, вероятно с източната руска колона.

До 1880 г. живее в Бяла черква, като отглежда сирачетата на двамата си загинали братя. По късно се преселва в Павликени, където се занимава с керемидчийство. Записва се като доброволец в Сръбско–българската война. Според рапорт на командващия Втора доброволческа дружина, Черкеза е служил от 15 октомври до 21 декември 1885 г. и е участвал в похода до Пирот.

През 1898 г. става един от основателите на Поборническо–опълченското дружество в Бяла черква, което разгръща широка родолюбива дейност. През 1900 г. се преселва в Бяла Слатина. Занимава се с мелничарство, земеделие и градинарство. Най-голямото признание, което получава е почетното място на тържествата за петдесет годишнината от гибелта на Христо Ботев през 1926г.

Гробът на Кольо Радев в Бяла Слатина

Кольо Радев Рачев–Черкеза умира на 7 юни 1927 г. на 77 г. след операция в Александровската болница в София. Като революционер и заслужил гражданин е погребан в църковния двор на енорийския храм "Света Параскева" в Бяла Слатина.

“ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК” – 3

Св. великомъченик Николай Нови Софийски

„И така прочее многострадалният Николай умря с кончината на мъчението за Христа някъде около 45-тата си година на 17 ден на месец май в седмия час на деня четвъртък от седмицата в годината от сътворението на света 63-та, прибавена към седемхилядната (1555 г.). Тогава царуваше над измаилтяните Сюлейман, син Селимов”.

Матей Граматик

Св. Николай Софийски е роден в Янина (в Епир, сега в Гърция). Родителите му Мартин и Евфросиния са „боголюбиви и живеят праведен живот според християнската вяра. За това свидетелствува тяхната ръка, щедра за нуждаещите се, и скромността и изобилието на милосърдието, което те следваха”.

Най-напред Николай се научил да чете, а след това усвоил обущарския занаят. Умен и добър, красив и строен, след смъртта на родителите си трябвало да избяга от родния си град, защото турците не търпели християнин с такива добри качества и щели насила да го направят свой единоверец.

Дошъл в София, Николай бил благочестив и с честния си занаят на обущар прекарвал дните си. Започнал добре да печели, като не забравял обичая си да посещава бедни и затворници и да раздава милостиня. Гражданите на София го обикнали и го свързали със законен брак, за да го задържат при себе си завинаги. Но и тука турците му завидели и Николай трябвало отново да бяга, сега пък в Румъния, гдето го взел в своята гвардия влашкият войвода Мирчо. Обаче жестокото отношение на войводата към своя православен народ скоро го отблъснало, а любовта му към съпругата и децата му го заставила да се върне обратно в София.

Вече в София, турците твърдо решили да го присъединят към своята вяра. Поканили го на обед, подир който всички изпили по чаша турски шербет, но сложили в чашата му амфион. От това питие, Николай заспал дълбок сън. Тогава ходжата извършил над него обреда на мохамеданското обрезание. Като се събудил, той разбрал какво е станало и с плач се отправил за дома си.

Нещастният Николай не излязъл от дома си цяла година, докато най-после на празника Възнесение Господне ходжата го предупредил, че той занапред ще трябва да посещава тяхната джамия. Укрепен от молитвата, Николай твърдо му отговорил, че той за нищо на света не ще промени християнската вяра на своите родители. От това време започнал неговият мъченически подвиг.

Много мохамедани, които били крайно враждебно настроени срещу християнската вяра, настойчиво изискали от съдията смъртта на Николай. Нахвърлили се срещу него с ругатни и закани. Хвърлили го в затвора, където го подложили на страшни мъчения. „И какво ли не правят! Тези го влачат, онези му крещят, онези пък го блъскат; едни за косите, за ушите – други, биеха го с юмрук с все сила по лицето. И така насилствено го влачеха към мястото за съд и разкъсаха дрехите му на парчета”.

Извели го отново на съд, по време на който един озверен турчин ударил мъченика по главата с дърво, така че челюстите му се счупили и дясното му око излязло от очната кухина. „Не само това, но и хвърлил тоягата, веднага го хваща, поваля го на земята и го тъпчеше безжалостно, като го биеше дълго време с юмрук по главата и по устата. А едновременно го риташе с крака по гърба и по корема, та без малко вътрешностите му да се изсипят. Обзет от крайно неистовство, а още повече – обхванат от бяс, дишайки с яростен пламък, той с една ръка хвана здраво страдалеца за гърлото, а с другата ръка измъкна голям нож и щеше да заколи светеца пред всички, ако не беше възпрян от намиращите се там наоколо и те не бяха го изтръгнали от ръцете на кръвожадния убиец. Той, дръзна да стори това пред народа, понеже искаше да се покаже съвършен ревнител за своята вяра и докрай да повали мъченика. Тогава мнозина го похвалиха, а той, порочният, с удоволствие приемаше похвалите им и въздигаше рога на своята горделивост”.

На последното съдебно заседание съдията намерил, че Николай е невинен. Но фанатизираната тълпа не се подчинила на присъдата. „А те го грабнаха и го изведоха, влачейки го, на градския път, ритаха го с нозе, хвърляха камъни, удряха с дървета, а някои ръфаха плътта му със зъби. Дрехите му бяха съвсем разкъсани. Те го държаха пред себе си гол, както се казва. Светецът пък отговори: "Аз ви рекох, че съм изправен пред вас заради Христа...За мене, прочее, смърт е животът с вас, безчестниците, а истински живот – смъртта за Христа. Затова се погнусих от вашите измами и сякаш от някакъв огън побягнах и се притекох към Христа. Прочее не се бави, измисли по-бързо мъчение за мене. Готов съм и меч, и огън, и зверове, и всякакъв образ на смъртта да приема заради него. Друго от мене не ще чуеш!"

Мъченикът бил изведен вън от тогавашния град при "Трите кладенци" (Юч бунар) на 17 май 1555 година. „И понеже там имаше върби, привързват светеца. Някакъв поток бликаше по малко вода под нозете му. Мъченикът мъжествено се приготви за борба, дръзновен и непреклонен. Шепнейки и молейки се, той добави: "В Твоите ръце предавам духа си!" И докато молитвите му са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, както първомъченика Стефан. Един от убийците измъкна голям камък от потока, удари светеца с всичка сила по темето и така веднага уби мъченика, а себе си направи мъченикоубиец, от всички по-мерзък”.

Тялото му било пренесено на гробището наречено "Търницата" и изгорено, като турците разпалили голям огън, опънали ръцете и нозете на светеца, забили здраво в земята два кола и го поставили над огнената стихия. „Един от стоящите отпред с тях се затича, към дърветата, що бяха струпани там за изгарянето, измъкна отнякъде голямо дърво и с две ръце с все сила удари светеца в корема. И веднага всички вътрешности се изляха на огъня като вода. Така постепенно се стопиха светите мощи; и така после сложиха всред жарта останките и всичко изгоря без следи – дотолкова, че и костите станаха на прах. А останалата пепел разпръснаха по въздуха и в течащата наблизо вода на потока, според повелята на Корана, за да не остане никакъв спомен от него”.

От мощите му била намерена само една частица от теменната кост, която отхвръкнала настрани по време на убийството, и няколко обгорени костички, намерени отпосле в пепелта от кладата. По молба на Матей Граматик едно момче събрало частици от неговите мощи и благочестиви християни тайно ги погребали.

Скоро след кончината на св. Николай Нови Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца, положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата "Св. Архангел Михаил". По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм.

Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала "Три кладенци". В близост до него се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик. Издигнат е по проект на архитект Антон Торньов и е осветен на 3 декември 1900 г. от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм "Св. София".
В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица "Цар Симеон" 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден.

В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм "Св. София" подарило пазената там частица от светите му мощи на храм "Св. Николай Софийски".

Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите.

Цитатите са от дякон Матей Граматик. Той е софийски книжовник, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт. Написва служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в библиотеката на храма "Св. Мъченик Николай Нови Софийски" в София.

ПОКЛОН ПРЕД ПОДВИГА НА ВРАЧАНСКИТЕ АРТИЛЕРИСТИ

На 11 март през 1913 г. започва подготовката за щурма на Одринската крепост. Началото е поставено с артилерийски обстрел, който продължава от 13 до 23 часа на същия ден.

По време на щурмуването на смятаното за непревземаемо фортификационно съоръжение,  българската артилерия прилага за първи път редица тактически нововъведения: ограждащ огън, артилерийски огневи вал и съпровождане от пехотата на артилерийските подразделения. Огънят се е насочвал от проникнал в града български разузнавач, който от минарето на една от джамиите докладва къде са турските цели и коригира стрелбата. Два дена по-късно Одрин е превзет.

Не случайно датата 11 март е обявена за Ден на българската артилерия.

В навечерието на 100 годишнината от бляскавата победа е необходимо да си спомним за храбрите войни от 2-и артилерийски полк, които  подобно на „железните врачанци” от 35-ти пехотен, сътворяват чудеса от бойни подвизи и себепожертвование по време на Балканската, Първата и Втората световни войни.

Формиран на 19 юни 1880 г. в гр. Шумен с Указ № 75 на княз Александър І, в този полк са групирани шест артилерийски батареи: 1-ва Софийска, 2-ра Видинска, 3-та Търновска, 4-та Русенска, 5-та Плевенска и 6-та Шуменска. За командир на полка е назначен руският капитан Леонов, а всичките началници, до ефрейторите, са руснаци. Адютант на полка е бъдещият генерал от артилерията Пантелей Ценов.

През 1883 г. една част от артилерийския полк заминава за София. Година по-късно Софийското артилерийско отделение става 1-ви Артилерийски полк, а Шуменският полк става – 2-ри Артилерийски полк. Съставът му вече е изцяло от българи, с командир майор Груев.

Нашествието на сърбите и началото на Сръбско-българската война намират 2-ри Артилерийски полк в Татар-Пазарджик. В рамките на едно денонощие артилеристите изминават 105 километра през кал, студ и дъжд и пристигат в София. В сраженията при Драгоман и Пирот шестте артилерийски батареи показват чудеса от храброст и героизъм.

След войната полковете се обединяват в Артилерийска бригада. За командир на бригадата е назначен майор Олимпий Панов.

През 1889 г. половината полк образува 5-и артилерийски полк, който остава в Шумен, а на 11 април 1891 г. 2-и артилерийски полк заминава с всичкото си имущество и състав за Враца.

През март 1898 г. от 2-ри артилерийски полк се излъчва планинско отделение в Берковица с командир поручик Никола Жеков, бъдещият генерал и главнокомандващ в Първата световна война.

Втори артилерийски полк е истинска школа за младата българска артилерия, като през неговите редове минават почти всички известни артилерийски офицери. През 1905 г. командир на полка е бъдещият военен министър полковник Калин Найденов.  По това време се извършва превъоръжаване и полка става база за обучение с новите скорострелни оръдия.

Разположение на българските войскови части в навечерието на Балканската война

През Балканската война 2-ри артилерийски полк допринася за бляскавите победи при Петра, Люлебургас, Гюркубей, Чаталджа, Пехчево, Царево село.

В Световната война подвизите на врачанските артилеристи притурят нови геройски страници в българската военна история: Връшка чука, Брегово, Неготин, Зайчар, Соко - Баня, Алексинац, Ниш. В първите дни на войната с Румъния през август 1916 г., когато нашите войски атакуват Тутракан, срещу Добрич надвисва смъртна опасност. Една руско-румъно-сръбска дивизия се насочва към бригадата от шестата дивизия и слабите части от Варненския гарнизон. Силите са неравни. Втори артилерийски полк под командването на полковник Тр. Пеев е изтеглен от Македония и изпратен в Добруджа. Нему е съдено да сътвори Добричката епопея. Противникът е победен и отхвърлен на север. Добрич е спасен. Следват победи при Кара Мурад, Мусибей, Карабака, Кубадин, Меджидие, Доробанци, Лункавица. След капитулацията на Румъния, в края на 1916 г. 2-ри артилерийски полк минава Дунава и заема позиции при Максинени, на р. Серет. Там го сварва примирието с русите. Батареите му се прехвърлят през Унгария  на юг, отново към Македония, където трябва да спрат настъпващите англо-френски войски и заедно с б-та дивизия се  настаняват на позиции около Червената стена, а по-късно при Пелистер и Завоя на Черна. При Червената стена сраженията са особено кръвопролитни, но 2-ри артилерийски полк  закриля позициите и не допуска неприятеля да се доближи.

Ньойският договор налага много военни ограничения на България. През 1920 г. полкът се реорганизира в отделение с 3 батареи, като формално това наименование продължава да носи до 1938 г. Фактически обаче, още през 1928 г. отново е реорганизиран в полк, като след 1930 г. приема името на патрона си - 2-ри артилерийски на Н. В. Царица Йоанна полк.

През 1941 - 1942 г. е дислоциран в района на Крива паланка, Велес, Прилеп и Кюприя. В състава на 6-та Бдинска дивизия взема участие в Нишката и Косовската операции в заключителния етап на Втората световна война.

През 1944 г. славният Втори артилерийски врачански полк е демобилизиран.

„ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК” – 2

В края на XIV век България погива под ударите на османските турци. Османското владичество има катастрофални последици за българсия народ. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена. Част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят.

Българският народ е подложен на политическа и верска дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина е "Свещената война за вярата" - Джихад. Помюсюлманчването на българското население се осъществява през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение или неизпълнение на задълженията си. Жестока форма на асимилация е "кръвния данък" (девширме), продължил до края на XVI век. Християнски момчета са отвличани, помохамеданчвани и обучавани за попълване на еничарския корпус.

Масова ислямизация има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Това е времето на управлението на султаните Селим I Явуз и Сюлейман Великолепни.

Чрез различни форми на антиосманска съпротива българското общество се противопоставя на експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание. Упорството и неприемането на чуждата вяра, дори с цената на собствения живот е една от най-разпространените форми на пасивна съпротива. Борбата срещу поробителя ражда нови светци и мъченици.

Събор на вси светци Софийски

Сред лика на българските светии има няколко мъченици, които през XVI век са пострадали от фанатизирани тълпи мюсюлмани и с кръвта си са засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисус Христос. Това са младият златар Георги Нови Софийски, който бил изгорен жив на клада на 11 февруари 1515 година. През същата година, мъченическа смърт настига и Св. свещеномъченик Терапонт Сердикийски и Св. преподобни Софроний Български. Св. Георги Най-нови е обесен на 26 май 1530 година, а обущарят Св. великомъченик Николай Нови Софийски е убит с камъни и след това изгорен от развилнялата се тълпа на 17 май 1955 година. 

Св. свещеномъченик Терапонт Сердикийски (Софийски)

За този свещеномъченик известният книжовник Матей Граматик,  пише: "А когато слушаш за жителите на София, не мисли за тукашните, а за небесните граждани, които някога са били наши съжители, а сега са съжители на ангелите. . .  Свещеномъченик Терапонт, който бидейки жител на това място и презвитер на светата Божия църква в Сердика (София), живял с много добродетели и на края, по време на гоненията против християните, бил задържан под стража от беззаконниците заради Христовата вероизповед. Подир много мъчения, и обложен с тежки железни вериги, той бил изведен вън от града на един ден път и на това място му отсекли главата и така получил мъченическа смърт за Христа. А говорят, че на мястото, където се проляла кръвта му, след време пораснал голям дъб, който и досега се вижда, и стават там различни изцеления, когато с вяра се пристъпва."

Вторият извор, в който се споменава името на св. Терапонт Софийски, е "Историята славянобългарска" на Паисий Хилендарски :

„Свети Терапонтия, тоя светец бил свещеник в Трън, където сега отива много народ за изцеление. Гдето турците го посекли, израсъл дъб и с неговите молитви се дава при тоя дъб много изцеление”.

Днес един дънер от този дъб се пази като свещена реликва в старинната столична църква "Света Петка", гдето се чества паметта на свещеномъченика всяка година на 27 май.

Изображения на св. Терапонтий са известни от XIX в. - икони в софийската църква "Св. Параскева", в Перник, в трънската църква "Св. Петка", стенопис в църквата "Св. Димитър" в с. Ярловци, Трънско. В Трънско и Годечко са съществували фолклорни обичаи, свързани със светеца, почитан като лечител и покровител на реколтата. За св. Терапонт ни напомня и храмът "Св. Вмч. Мина" в квартал Слатина, София. Построеният през 1872 г. храм е бил посветен първоначално на "Св. Троица", тъй като по предание тук до края на ХІV в. е имало манастир "Св. Троица", разрушен от турците, а останките на манастира са се виждали дори до ХVІІ век. През Втората световна война до 1957 г. храмът носи името на св. Терапонтий Сердикийски (Софийски) поради друго предание, че това е било мястото, на което е бил посечен светецът. Твърде вероятно е някой от подвизаващите се в манастира "Св. Троица" да е бил този, който днес Църквата ни чества като св. свещеномъченик Терапонт Сердикийски.

Св. преподобни Софроний Български (Софийски)

Преподобни Софроний живял през втората половина на ХV и началото на ХVІ век. Сведения за него ни съобщава българският книжовник поп Пею, автор на житието на св. Георги Нови.

Енорийският свещеник на село Пенкьовци (Софийско) Стефан избягал в София със жена си поради турско насилие, отгдето после избягал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний.

Подир смъртта пък на войводата Радул той се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в един манастир край Русе (вероятно пещерния манастир на св. Йоаким І патриарх Търновски и преподобни Димитър Бесарбовски), гдето се подвизавал с пост, молитва, труд и милостиня. Дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот.

Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение.

Гонен от турците, след смъртта си преподобни Софроний става извор на упование за българския народ, нарекъл го неслучайно Софроний Български.

Св. Георги Най-нови

Сведенията за друг софийски светец - Георги Най-нови, са непълни и донякъде противоречиви. Често името и паметта му се смесват с тези на св. Георги Нови. Георги е роден в София в началото на XVI в. Също като едноименния му светец той бил принуждаван от турците да се откаже от вярата си, която упорито отстоявал. Младежът бил затворен, мъчен и накрая обесен сред града. Когато настъпила смъртта му, имало небесни знамения.

Софийските християни го почели с химни и псалмопение и го погребали, според един от източниците, в църквата "Св. Георги". За годината на смъртта му няма сигурни данни, вероятно трябва да е настъпила към 1530 година.

Църквата чества св. Георги на 26 май. Мощите му са се съхранявали или в ковчега, пазен в църквата "Св. Георги", или в мощехранителницата в Кремиковския манастир "Св.Георги Победоносец".

 Красимир Богданов

Следва продължение!