„ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК”

От скоро по една от централните български телевизии върви сериалът „Великолепният век”. Той разказва за величието на Османската империя по времето на най-могъщия султан Сюлейман Кануни, известен като Великолепни. Изтъкват се грандиозните битки, териториалните разширения, победите над „неверниците” през XVI век. И хиляди българи се възхищават на „прогресивната” и „цивилизована” империя, на европейския дух и нрави в султанския двор.

„Ти българино не се мами, знай своя род и език”, рече Пайсий! А българина днес в глух за думите му! XVI век, при управлението на султаните Селим I Страшни(1512-1520) и синът му Сюлейман Великолепни(1520-1566) е наистина „Великолепен век” за българите и подвластните християни. Време на най-големите издевателства над религиозните, нравствените и човешките чувства на българския народ. Неизброими са примерите на насилие и поругаване на честта и достойнството на предците ни.  Народната памет и Светата Българска православна църква и до днес тачат жертвата на св. Георги Софийски Нови, св. свещеномъченик Терапонт Сердикийски, св. преподобни Софроний Български, св. Георги Най-нови и св. Николай Нови Софийски, погубени от ръката на агарянските поробители, мъченици за христовата вяра и за българския род. Вечна да е паметта им!

Георги Софийски Нови e роден е през 1497 г. в град Кратово /в дн. Македония/ в семейството на благочестивите родители българи Димитър и Сара. Навършил шест години, родителите му го дават да изучи Свещените книги, а след това да научи и златарския занаят. След като станал изкусен майстор-златар, младият Георги потърсил прибежище и препитание чак в София, защото на турците било по-лесно в малкия град да го вземат насила в своята вяра и в еничарската войска.

Намерил подслон в дома на поп Пейо, той започва да упражнява занаята си. Но и тук завистливото око на турците скоро открива редките качества на неговата външна и вътрешна красота, затова те изпратили при него един свой книжник уж с поръчка, а всъщност да поведе разговор с него по въпросите на вярата. Георги, макар да бил само на 18 години, със своите умни въпроси и отговори заставил своя посетител да млъкне засрамен. Тогава турчинът се върнал при ония, които го изпратили, и казал, че този човек е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.

Кадията повикал Георги уж за поръчка и бил поразен от неговата изключителна красота. Отново започнал разговор за вярата и младият християнин добре съумял, от една страна, да защити своята вяра, а от друга – неопровержимо да докаже тъмнотата на мохамеданството. Присъстващите турци силно се озлобили и отвели Георги в затвора.

Когато го повикали пред съда, съдията рекъл:

„- Отречи се от Христа и мини към нашата вяра, за да се насладиш и тук на всички блага, и в рая да се веселиш подир кончината си!

Като чува това Георги отговаря:

- А за вашия Мохамед кой видя и кой чу, на кое място е говорил Бог с него? Или какво знамение извърши в живота си? А ние знаем добре, че не Бог му е говорил, а сам си е написал лъжливото учение и плътското мъдруване, и го предал на човеци неопитни във вярата, които го приели и вкоренили в сърцата си.”

Мъченикът така се защитил с доказателства от двете вери, че кадията не го намерил виновен в нищо, обаче не бил в състоянието да го защити от своите разярени единоверци, поради което го предоставил в техни ръце. Тогава те повели Георги към градската стъгда, гдето запалили голям огън, в който хвърлили мъченика с вързани ръце. „Като стигнаха на определеното място, агаряните събраха много дърва и направиха голяма клада, и пак започнаха да ласкаят светеца и да му обещават много дарове. Но той им рече:

- Казах ви не веднъж и два пъти, че аз от вярата си няма да се откажа никога, пък ако щете и хиляди мъки да ми нанесете!

Като чуха това, разпоредиха скоро да донесат огъня. И мнозина хукнаха в близките къщи ­ едни помъкнали главни, други горящи въглени, и един друг се надпреварваха, кой пръв да запали кладата. После му съблякоха дрехите, като го оставиха само по една риза, и го бутаха в огъня.

А Георги им рече:

- Знаете ли, че Христос в последния ден ще съди всички родени от Адама, и ще разлъчи праведните от грешните, и грешните ще изпрати във вечната мъка и в негасимия огън, където вечно ще се мъчат заради малката сладост на този свят? А праведните ще изпрати в небесното царство, в райските селения, в блажените жилища ­ всекиму според подвига му…

Като чуха казаното, започнаха да го тикат в огъня и пак го изваждаха,  и така до три пъти, щото цялото му тяло се изприщи. Като се убедиха, че не ще успеят, окончателно го хвърлиха посред кладата и така светецът легна в огъня възнак, прострян към изток. След като прогоряха връзките на ръцете му, той вдигна дясната си ръка, прекръсти се със знака на честния кръст, и извика с глас:

- Господи Иисусе Христе, в Твои ръце предавам духа си!

Тогава един разярен турчин го ударил по главата с едно дърво и той падна мъртъв. Това станало на 11 февруари 1515 година”.

Колкото и да се стараели турците да изгорят на прах тялото му, това не им се удало: дървата изгаряли, а тялото оставало цяло!

През нощта някой от християните тайно донесъл тялото на мъченика в древната църква "Св. Марина", гдето и го погребали тържествено. Скоро след това Георги е канонизиран, а книжовникът поп Пейо написва неговото житие в което казва: "Този мъченик беше на осемнадесет години. Тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Кротък по нрав, той изпреварваше всички с поклона си и всекиго от познатите си наричаше "господине". Никога не се разсмя безразсъдно, нито се чу глупава и неприлична дума от устата му, нито пък се похвали за каквото и да е, нито попречи някому".

Още през първата половина на XVI в. мощите му са извадени от гроба и поставени в ковчег, който е пренасян в градските църкви и дава изцеление от различни недъзи на онези, които му се молели с вяра. При условията на османското робство богослужебното и домашното почитане на Георги Нови Софийски се извършва по всяка вероятност тайно.

Първите датирани образи на светеца се намират в българските църкви в днешна Македония - Топличкия манастир, Демирхисарско от 1536 година, в хилендарската килия Моливоклисия на Света Гора. Образът на св. Георги Нови е популярен и в Сърбия, a Житието му е силно разпространено в Русия.

През 1741 г. Христофор Жефарович го включва в своята знаменита Стематография, но в България св. Георги Нови става особено почитан през Възраждането след написването на „История славянобългарска” от отец Паисий Хилендарски.

Негово изображение, е изписано през XIX в. в църквата на Сеславския манастир. Зограф Димитър Молеров го рисува в метоха Пчелино на Рилския манастир и в параклиса "Св. Архангели", Захарий Зограф - в Главната църква на Рилския манастир, в Троянския манастир и в Преображенския манастир, Никола Образописов от Самоков - в църквата на с. Горни Окол, Софийско и в Долнолозенския манастир.

През 1865 г. в село Самунджиево (днес Ботевград) е построен единственият храм в българските земи с патрон този мъченик.

Красимир Богданов

Следва продължение!

ПРИНОСЪТ НА ОСЕТИНЦИТЕ КЪМ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Редом с  русите, украйнците, белорусите, финландците и многото други народи в състава на Руската империя, дали приноса си за освобождението на България, своето достойно място заема и един малък, днес разпокъсан народ - осетинците. В състава на Владикавказкият Казашки полк от I-а бригада на Кавказката Казашка дивизия, те участват в редица битки, командвани от прославени пълководци като генерал-майор Михаил Скобелев, генерал-лейтенант Йосиф Гурко, генерал-майор Николай Столетов и генерал-лейтенант Фьодор Радецки. Състава на Владикавказкия полк е малко повече от 300 души. Мястото на убитите и ранените се попълвало постоянно с подкрепления от Осетия. Непосредствено участие във военните действия вземат ок. 2 000 осетинци.

Осетинци в състава на руската армия по време на руско-турската война 1877-1878г.

Много осетинци се включват като доброволци, включително бащи и синове, чичовци и племенници, родни братя. Особено се отличават 70-годишният Генардуко Есенов, 60-годишният Генардуко Абисалов, 50-годишният Дударов. Осетинските войници в състава на Руската армия показват чудеса на мъжество и героизъм. Те участват във почти всички сражения на Балканите, покривайки се с безсмъртна слава в боевете за Ловеч, Плевен, Шипка, Правец, Горен Богров, Пловдив  и други градове на България. Отрядът на славния капитан Петко Войвода се сражава заедно с Владикавказкия полк.

За бойни качества, проявени на Балканския военен театър, Осетинският дивизион е получил Георгиевското знаме. Не напразно генерал-майор Михаил Скобелев изпраща писмо до Руския император Александър II и изисква : “Изпратете повече осетинци!”.

400 осетинци са удостоени с Войнишки орден „Свети Георги“, I, II, III и IV ст. Много от тях са били наградени и с други бойни награди на руската армия.

Отделни осетинци воюват и в редиците на Българското опълчение. Най-известният от тях е Николай (Дудар) Караев.
Дудар Караев участва в сръбско-турската война през 1876 година, бил е в Босна, Херцеговина и добре познава много български патриоти. Той имал близки отношения с капитан Петко-Войвода. За това свидетелства капитан Джорджаде в своя статия за Петко Киряков и за осетинеца Дудар, който ги запознал.

По време на руско-турската война той е ординарец на командира на III-та дружина на българското опълчение подполковник Павел Калитин. Именно на III-та дружина е връчено прославеното Самарско знаме, а според съвременници на войната “3-та дружина била призната за най-добра и образцова, най-храбрата сред другите дружини”.

Дудар Караев участва в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и други градове на България.

Отбраната на Стара Загора се ръководи от полковник Депрерадович, а османския удар поема дружината на подполковник Калитин. III-а Опълченска дружина е принудена да се оттегли и води героичен бой за спасяване на Самарското знаме , при който загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и подполковник Павел Калитин. В боя при Ески-Загра(Стара Загора) Дудар дава своя кон на тежко ранения си ротен командир и продължава да се сражава. Запазена е литография, където е запечатан този факт, когато падащия от коня Калитин се подкрепя от Дудар Караев. Противникът се опитва да го плени, но той не се уплашва, проявява голямо хладнокръвие и смелост, и с шашката и кинжала си унищожава шест вражески войници.

Самарското знаме е изнесено от бойното поле след страховит ръкопашен бой от стихийно формирана Знаменна група в състав унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкин, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Н. Кръстев и осетинеца Караев.

Дудар Караев се отличава особено в боевете на Шипченския проход. Заедно с доброволци той изтласква врага от дола, където се намирал източникът, снабдяващ с вода защитниците на Шипка. Участникът в боевете на Шипка генерал Ф. Депредарович в своята книга “Из спомените за руско-турската война 1877-1878”, пише, че в “Шипченския бой видял един осетински герой, никога не е виждал такъв, когото обичат всички”.

В един от боевете на 11 август Дудар Караев е ранен, но останал в строя. Едва след второто раняване бил изпратен в болница. След като оздравява Дудар отново се връща в армията.

Неговият син Георги Караев е един от основателите на обществото за съветско-българска дружба, създадено в Москва през 1958 година. В Ленинград e образувано отделение на това общество, a той става негов председател.
Като подарък за Националния музей на българо-съветската дружба генерал-майор Георги Николаевич Караев предава ценни семейни реликви – пистолет и кинжал на своя баща Николай (Дудар) Караев. Пистолетът, бил взет при схватка с турски войник, когато на Дудар се наложило да защити от насилие една българска селянка и малолетното й дете.

Кадровият офицер Асламурза Есиев, едва узнал за обявяването на войната иска позволение от царя да му се разреши да събере отряд доброволци и да се отправи на фронта. Получавайки разрешението, Есиев формира Осетински конен дивизион от доброволци, снабдили се със собствени коне, снаряжение и въоръжение.  

Есиев участва в най-тежките сражения и по чудо остава невредим. Награден е с три ордена. Достига до чин подполковник.

Генерал-лейтенант Джамболат Константинович Абадзиев е руски офицер от осетински произход.

Роден е на 3 декември 1857 г. в с. Кадгарон, Северна Осетия (Русия). Семейството е на православен осетинец от Терската казашка войска. Ориентира се към военното поприще. През 1876 г. постъпва на служба в Руската армия като обикновен казак.

 В началото на войната е назначен за личен ординарец на генерал-майор Михаил Скобелев. Участва практически във всички сражения на колоната на ген. Скобелев. Бие се храбро при Плевен, Химитлийския проход, Шейново. Отличава се в битката при Ловеч. Участва в овладяването на височината Стратеш, уличните боеве в града, като водач на щурмовите колони и престрелката при Плевенското шосе. С колоната достига до Сан Стефано. За храброст в боя е награден 3 пъти с войнишкия Георгиевски кръст и е произведен в офицерско звание прапоршчик.

Абациев е награжден с българските ордени „Свети Александър“ III ст. (1896) и „За храброст“ (1903).Един от осетинците отличени с най-високият орден на Русия Свети Георги е Инал Кусов. За отнемането на две турски знамена са отличени Гуда Бекузаров и Беслан Сокаев, като Бекузаров получава Георгиевски кръст лично от царя.

Безстрашно се бие срещу турците още един офицер-осетинец - Данилбек Цаликов.

При Плевен се отличава поручик Идрис Шананев. Ген. Скобелев му възлага най-сложните, опасни и отговорни задачи. За проявена храброст е повишен в чин и е назначен за командир на IV-та сотня на Владикавказкия полк.

Техните доблестни подвизи са достойно оценени в България, където и досега могат да се видят паметници на осетинците, дали живота си за свободата на България.  Сред тях се извисява монументът на легендарния връх Шипка. Върху паметника стоят имената на 2000 загинали войници и офицери от Русия. Сред тях 166 са осетинци.  

145 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА НИКОЛА ВОЙВОДОВ

Никола Войводов (1842-1867)

Никола Войводов и
                Цвятко Павлович 

Тук в пантеона скромен вратчански

и ти заемаш място достойно,

и ти роден си в градът балкански,

повел тъй чета под знаме бойно,

духът ти мощен – дух исполински,

всичко подтиква в живот свободен,

видът ти строен – ангел същински,

ти сякаш беше от малък роден

да бъдеш храбър войвода тука.

Ти беше бодър, винаги, всегде,

незнаещ мъка, незнаещ скука

и ако дойдат спънки от негде

ти ги посрещаш с гърди открити.

В едно със Цветко другари бяхте,

волеви, умни и упорити.

В битката също ведно паднахте,

като гиганти много достойно –

двамата срещу хиляди души

се бихте храбро под знаме бойно,

за свободата мила и ценна

на таз родина наша свещена.

Димитър Бучински, стихосбирка „Светулки в мрака”, подзаглавие „Пантеон на врачанските дейци в миналото”, 1943 г.

По информация на Калина Тодорова  - отдел „Краезнание” – Регионална библиотека „Христо Ботев”

РАЗМИРНИТЕ ГОДИНИ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА МИТО АНКОВ

Мито Иванов Анков е роден в гр. Враца през 1848 г. Той е най-малкият от тримата сина на Иванчо Анков – заможен търговец, обществен деец, участник в църковните борби през Възраждането. Сестра му Екатерина се омъжва за защитника на ботевите четници пред Извънредния турски съд в Русе Илия Цанов.

Мито Анков завършва четирикласното училище във Враца, най-високата образователна степен по това време в града, след което се приобщава към търговските дела на семейството – търговията с вълна и кожи.

През 1869 г., заедно с учителя Симеон Подбалкански, Николчо Кръстеняков, Кръстьо Новкиришки и други родолюбиви граждани, Анков е сред учредителите на читалището във Враца. То се е помещавало, заедно с Общината във Владиковия конак (на мястото на днешното училище „Козма Тричков”). Учредителите се заемат с материалното укрепване на читалището, абонират го за всички вестници и списания и полагат големи грижи за привличането на врачанската младеж към просветното движение.

Скоро Мито Анков се включва в и национално-освободителната борба. На 1 юли 1872 г. при една от обиколките си по търговски дела в Орханийско, заедно с Кръстьо Бързаков е посветен в революционните идеи от Димитър Общи. На 10 юли Анков свиква приятели в дома на Мито Цветков Бакалбашийски, за да положат основите на революционния комитет във Враца. Сред основателите са Кръстьо Бързаков, Кръстьо Новкиришки, Мицо Хаджимицов, Мито Цветков, Тодор Балабанов, Тодорин Ванов, Стефанаки Савов, Цено Ангелов, Саво Петров и Николчо Печеняков. Съзаклятниците полагат клетва на живот и смърт. За председател е избран Кръстьо Новкиришки, Мито Анков става подпредседател, Мито Цветков – касиер, секретар е Стефанаки Савов, а членове Тодорин Ванов и Цено Ангелов. Прави се поименна книга на членовете и касова книга на сумите внесени от тях. Комитетът е кръстен Аврамчо Давичонов и е подчинен на комитетът в с. Голям Извор от където получават няколко броя от Каравеловия вестник „Свобода”. За кратко време комитетът нараства на над петдесет членове.

След общото събрание на БРЦК в Букурещ през м. май 1872 г. Левски започва изграждането на окръжни центрове на комитетската мрежа в България. Едновременно с това, той урежда нелегалният канал Оряхово – Бекет. На 28 август Апостола пристига във Враца. На следващия ден свиква събрание на местния революционен комитет в подножието на водопада Скакля. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилският манастир и го посвещава в народното дело.

От Враца, придружен от Мито Анков, Левски извършва обиколка из Северозападна България до Берковица и Лом, а на връщане посещават селата Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик и Липница.

с. Вълчедръм, къщата където Васил Левски и Мито Анков пренощуват през 1872г.

За тези събития Мито Анков разказва в мемоарната си книга „Спомени за размирните години”: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше сам трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”.Илюстрация на опасната мисия на двамата революционери е сведението за посещението им в с. Лик, където преоблечени като търговци на грозде и вино отсядат в къщата на Нецо Гергов Бояджията. След вечерята Левски казал: „Трябва с моя другар да отидем на друго място за пренощуване, защото там, където замръкваме, не трябва да осъмваме.”

След гибелта на Левски през 1873 г. Вътрешната революционна организация изпада в остра криза. Врачанският революционен комитет преустановява дейността си до есента на 1875 г. На 21 октомври той е възстановен благодарение активната намеса на Стоян Заимов, който става негов почетен председател. За подпредседател е избрана Мито Aнков, касиер е Ангел Йоцов, Стефанаки Савов – секретар и членове: Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Привлечена е и Йота Ангелакова, на която е поверено да развие революционната дейност сред жените във Враца.

По време на подготовката на Априлското въстание Мито Анков наред с главния апостол Заимов стои в центъра на разгърналата се широкомащабна дейност в Трети революционен окръг. Като основен проблем се очертава набавянето на оръжие. Парите, събрани от врачанските дейци са дадени на “специални” и “високо доверени хора”, които обещали да закупят и изпратят “стоката” по кораб от Бекет до Оряхово, но макар че определеното за въстанието време наближавало, не било получено абсолютно нищо. Самият Анков пише, че след като в продължение на дълго време и всеки ден са очаквали оръжието, накрая загубили надежда и в самото навечерие на въстанието не са разполагали с нито едно свястно оръжие.

Очаквайки скорошният сигнал за въстание, врачани разпределят града на участъци, изработва се правилник за организацията на четите и се определят техните предводители – Мито Анков и Саво Петров, които назначават десетници, куриери и полиция.

Стъпвайки на Козлодуйският бряг на 17 май 1876г. Хр. Ботев и неговите четниците се сблъскват с тъжната действителност. В повечето селища, наплашеното население се изпокрива и не оказва никаква подкрепа. От Веслец, войводата изпраща по куриери две писма до Враца, на не получава желаната помощ.

На 19 срещу 20 май четата на Мито Анков се събира в църквата “Св. Възнесение” чакайки при тях да дойде и втората чета, с която заедно да тръгнат към Веслец и да се присъединят към Ботев. Втората чета не се появява, което дава основание на четниците от първата чета да отложат излизането си за другата нощ. На следващият ден, обаче във Враца пристига силен турски гарнизон, извършени са големи жестокости, жертва на които стават около четиридесет българи. Това парализира всякакви понататъшни действия.

След разгрома на Ботевата чета Мито Анков, както и главният апостол Стоян Заимов, учителите Христо Даскалов, Иван Кирачков и всички заподозрени в революционна дейност – общо 150 души са арестувани. Заловените четници са подкарани за Видин. По пътя умират Цветко Кръстев, Кръстю Беремлийски, Андрю Мурджата, а Петраки Калинин е убит.Заедно със своите съратници, Мито Анков е осъден и лежи във видинския и русенския затвори. Оправдан е по „милостта на падишаха” и вследствие на блестящата защита на Илия Цанов.

През март 1877 г. заедно с Григорий Найденов преминават Дунава и емигрира в Румъния. На 1 май двамата се записват доброволци в сформиращото се в Плоещ Българско опълчение и заедно с Иванчо Цветков, Коста и Иванчо Бошнякови си купуват коне със собствени средства и основават първата българска конна сотня.За проявената храброст в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и другаде Мито Анков е награден от руското командване с 2 Георгиевски кръста и получава звание унтерфицер. На него принадлежат думите, че българинът „макар и да е живял 500 години под тежко робство, не е изгубил прадедския си юнашки дух”.

През 1879 г. Мито Анков става помощник кмет в Общината във Враца. Известно време е и финансов секретар. В последствие става околийски началник в Оряхово, а по-късно и в Попово. Воден от търговските си дела, Мито Анков се установява завинаги в Оряхово, където е сред учредителите на местното поборнико-опълченско дружество и пръв негов председател. През 1896 г. е избран за кмет. През неговия мандат градът се благоустроява и утвърждава като втория по големина център във Врачански окръг.

На 18 юни 1909 г. Мито Анков завършва земния си път. Погребан е с почести като „истински поборник-опълченец” в двора на църквата „Св. Георги” в Оряхово.

През 1936г. е издаден мемоарният му сборник “Спомени за размирните години – 1872-1878”, който хвърля нова светлина върху борбите и приносът на врачани за националното освобождение на България.

ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА МАКЕДОНИЯ

В навечерието сме на най-тъжната дата в българската история - 27 ноември. Дата на която се навършват 92 години от подписването на несправедливия Ньойски диктат над България, определен от подписалият го министър - председател Александър Стамболийски не като договор между победители и победени в Първата световна война, а като ”смъртник”.

Дата, на която трябва да се припомня за несправедливо заграбените от Сърбия Западни покрайнини - от Кулско, Царибродско, Босилеградско, Трънско и цялата Струмишка околия, и за границата, определена от „великите” победителки Франция и Англия така, че да преминава през дворовете, през къщите и гробищата на българските села. Територии, дадени на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно Югославия –държава, несъществуваща днес след 10 години войни и касапница между народите и.

Що се отнася до Македония – разделена в териториите на Сърбия и Гърция, и с решенията на смъртника от Ньой, потвърдил заграбеното и по Букурещкият договор след междусъюзническата война от 1913г., то примерите със Спаска Митрова, Здравко Здравевски, Миро Ризински, и с хиляди други – непреклонни във волята си да се чувстват и да се изявяват като българи днес – през 21 век, представляват най - драстичното доказателство за безхаберието на българската външна политика към съдбата на българите в Македония. Съдба на преследваните, затваряните, битите и умъртвяваните, не без помощта на сръбските служби. И ако това в Македония е ежедневие, то в Западните покрайнини – със статут на българското население на национално малцинство в Сърбия, ограниченията, безработицата, липсващите инвестиции, промяната на именната система като залог за просперитет и погазването на националните права на нашите сънародници, пак остават невидими и нечути за официалната ни външна политика.

Ето защо разказът на една 88 годишна българка от с. Габаре, община Бяла Слатина, хвърля нова светлина върху непознати моменти от забравената, и за съжаление неизучавана в училище, българска история.

Историята на Цветанка Тоткова, завършила българското училище за милосърдни сестри „ Царица Йоана” през 1942 -1944г. История, свързана и с нещо много важно – самочувствието на българина, толкова дефицитно днес. Защото, когато тя отива отново в Скопие през 1996г. и посещава своето училище, на въпроса на местния гид: „Как виждаш сега нещата тук?”, баба Цветанка отговаря - „Тука всичко си е българско”.

Думи, които „дипломатите” и управляващите, както в миналото, така и днес, никога няма да посмеят да изрекат! Напротив - те подкрепят изцяло европейското бъдеще на Турция, Гърция, Сърбия и фалшификата БЮРМ – Бивша югославска република Македония, защото някои от тях и не знаят, че не съществува, както Кралство сърби, хървати, словенци, така и Югославия, и твърдо и упорито си мълчат за Западните покрайнини, без да поставят въпроса за присъединяването им към България.

Коя е Цветанка Тоткова? Може би съдбата и е свързана с Македония по странен начин, защото нейният баща – дядо Йордан се сражава при Дойран под командването на ген. Вазов, а 25 г. по-късно – след освобождението на Македония от сръбска окупация през 1941г. от българската армия, неговата дъщеря отива да завърши образованието си в Скопие. Защо? Защото, както казва и днес баба Цецка – там всичко е българско.

Съдбата на тази истинска българка е сложна, както и съдбата на всички преживели Втората световна война. Но нея и днес продължава да тревожи въпросът – какво е станало с останалите 65 момичета, които не са могли да се придвижат до България в смутните дни от 5 до 9 септември 1944г. И защо българските власти не са се погрижили и за тях, както за 15 милосърдни сестри, сред които е и тя.

След приютяването в болницата в Кюстендил, момичета са преместени на 09.09.1944г. в Стара Загора, а после в Пловдив, където са им осигурени всички удобства за да довършат обучението си и да получат дипломите си за милосърдни сестри. И …ето, пак нахлува споменът за мечтите на 80 – момичета, обучавали се в Скопие – мечтата им да получат дипломите си на Охридското езеро, в училището на св. Климент Охридски. Но ……съдбата ги разделя – и само 15 от тях получават дипломите си в….. Пловдив. Баба Цецка преглъща сълзите, и пак се пита какво ли се е случило с нейните съученички, разлиствайки пожълтелите от времето снимки в старите албуми.

Животът на старата днес жена е низ от случайности, които се оказват закономерност, породена от любовта и към хората и живота.

След дипломи

рнето си в Пловдив, Цветанка Тоткова работи в трета хирургия в София, където през 1944 - 1945г. се извършват операциите и лечението на най тежко пострадалите войници от фронта след включването на България на страната на антихитлеристката коалиция. След това е назначена в Държавни детски ясли, посвещавайки се на най-малките. По-късно е изпратена като милосърдна сестра на работа в единствения санаториум за лечение на костно-ставна туберколоза във Варна, където болните са в гипсови корита и в безпомощно състояние. Там тя е наградена с два медала, защото не е допуснала нито един случай на декубитални рани от залежаване. И днес с гордост споделя, че това се дължи на обучението и подготовката и в българското училище в Скопие.

След Варна се връща в с. Габаре, община Бяла Слатина, омъжва се и ражда своя син. И….., отново съдбата се намесва - съпругът и отива във Враца на зъболекар, а докторът споделя колко му е тежко сам и без сестра. Така Цветанка Тоткова постъпва във врачанската стоматология, където се и пенсионира като старша сестра.

Спомените за най-красивото училище в България обаче – това за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие, и времето прекарано в него, както редът, дисциплината и знанията, получени там, баба Цецка не забравя и до днес. Защото, това е нейната съдба, и защото за Скопие и за училището, което вижда отново през 1996г. тя винаги ще казва, че „ТУК ВСИЧКО Е БЪЛГАРСКО”!

Валентин Вълков

КРЪСТЮ БЕЛЯКОВ И БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

***

"Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

/"Опълченците на Шипка" Иван Вазов/

Кръстьо Първанов Беляков е роден през 1854 година в село Мало Пещене, Врачанско. Той е от родът на Белкашете, произхождащ от село Голямо Пещене. Поради непосилните данъци, включително и кръвният данък, наложени от турската власт на голямопещенци в края на XVI век, няколко големи рода се преселват в селата Баница и Мало Пещене. Сред тях е и родът на Белкашете, известен в двете села като Беляците.

В навечерието на руско-турската война 1877-1878 г., Кръстю Беляков се записва като доброволец в българското опълчение, командвано от генерал Столетов. Известно е, че именно опълчението участва в най-тежките сражения при Стара Загора и Шипка и спомага за успешният финал на освободителната война.

След освобождението на България, в началото на XX век Кръстю Беляков се преселва заедно с братята си в град Оряхово. Там той продължава обществената си дейност. През 1906 година, започва строителството на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. За целта е сформирана специална комисия с председател свещеник Христо Томов. Наред с други известни личности от града, като член на комисията участва и Кръстю Беляков.

Известният опълченец умира през 1927 година в Оряхово. Днес в родното му село Мало Пещене се извисява великолепен бюст-паметник, увековечаващ делото на Кръстю Беляков.

УНИКАЛНА СНИМКА ОТ С. ГОРНО ПЕЩЕНЕ

Представяме уникална снимка от село Горно Пещене, Врачанско, направена по време на панихидата за падналите герои след освещаване на войнишкият паметник на 1 януари 1925 г.

Паметникът е от бял камък с височина 4 метра. Направен е по инициатива на жителите на селото от Вуто Николчов.

Издигнат е в памет на загиналите горнопещенци във войните 1912-1918 година. Изброени са имената на младши подофицер Христо Петров и редниците Димитър Нечов, Начо Иванов, Доно Петров, Петър Петков, Христо Митов, Вълко Вълчанов, Цено Вълчов, Тодор Николчов, Петър Коцов и Цоно Янчов, загинали във Балканската и Междусъюзническата война; жертвите на Първата световна война Христо Минков, Иванчо Кръстев, Васил Стоянов, Иван Дилин, Младен Томов, Цветко Колов, Иван Тошов, Васил Иванов, Георги Тодоров, Крум Николов и Стоян Милов; а по-късно е добавено и името на загиналият във Втората световна война редник Марин Иванов Говедарски през 1944г.

Войнишкият паметник се намира в парка в центъра на селото.