СТЕФАНАКИ САВОВ – СЕКРЕТАР НА ВРАЧАНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ, БОТЕВ ЧЕТНИК, ДЕЕЦ НА МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

Стефанаки Савов(Стефан Христов Савов) е роден на 10.01.1854 г. в гр. Враца. Той е от известният Савов род, като негови първи братовчеди са революционерите Саво Петров и Мито Ангелаков. Баща му Христо Савов е търговец и съдържател на най-известният в

града хан по това време, който в последствие става средище на врачанските съзаклятници. В

него отсядат Г. Бенковски, П. Волов, Н. Обретенов и други

комитетски хора идващи във Враца.

Стефанаки учи във Възнесенското училище, но поради ранната смърт на баща си е принуден да изостави учението да се заеме с търговия на кожи, вълна и добитък.

На 10 юли 1872 г. в дома на Мито Цветков е основан Врачанският частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Савов. На 28 август във Враца пристига Васил Левски. На следващия ден свиква събрание в местността Скакля. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилския манастир и го посвещава в народното дело. След гибелта на Апостола революционната дейност във Враца запада. През това време, Стефанаки изучава турските гражданските и търговските закони и придобива права на адвокат.

При възобновяването на местния комитет на 21 октомври 1875г. с председател Стоян Заимова, на Стефанаки Савов от

ново е поверена длъжността на секретар. Заедно със Саво Петров успяват да привлекат леля си Йота Ангелакова, а чрез нея и други жени към революционната дейност.

През март 1876г. комитетът във Враца насочва усилията си към подготовка на въстанието. В спомените си Стефанаки, дава подробности за подготовката: „Купи се пастърма от Младен Скачоков и от един турчин – хаджи Арап, на версия, които Мито Цветков закара и продаде в Румъния и внесъл парите в Централния комитет за купуване на оръжие”. Липсата на достатъчно ор

ъжие принуждава комитетът да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и се включват в Ботевата чета. Савов разказва за тези събития: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.

Савов участва във всички сражения от Козлодуй до Врачанския балкан. След смъртта на войводата и разпръсването на четата, той се присъединява към отделението предвождано от Димитър Икономов, което се сражение с турците край с. Люти брод. На 28 май край с. Литаково при изгладнелите бойци пристига местният турчин Молла Махмуд, който им предлага да се предадат, като им гарантира живота. Войници от редовната турска войска ги отвеждат в Орхание.

Заловен от турците, Стефанаки Савов преминава през Софийския и Берковския затвор. Осъден е на смърт, но в последния момент присъдата е заменена с доживотен затвор и той е хвърлен е във Видинския затвор, където дочаква Освобождението.

В свободна България, той става известен адвокат във родния си град. Занимава се с обществена, културно-просветна и дарителска дейност. Допринася за създаването на ученолюбивото дружество “Развитие”(читалище „Развитие”), на което е дългогодишен председател. Един от радетелите за Ботевите чествания във Враца. Организира първият молебен на „Милин камък” през 1885 г. Участва в комисиите по установяване лобното място на войводата и откриването на първият паметник на Христо Ботев във Враца през 1891 г.

Като изтъкнат русофил, Стефанаки Савов е водач на Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков във Врачанският край. В периода 1884-1913 е избиран 10 пъти за народен представител.

Наред с това Стефанаки Савов не остава безучастен към съдбата на онези българи, които все още са под турска власт. Той се включва във Врачанското македонско дружество. Като такъв, през 1895 година е делегат на Втория конгрес на Македонската организация, провел се в София от 3 до 16 декември. Недопускането на конгреса на делегати от Революционните комитети в Македония и офицерите, взели участие в Четническата акция предизвиква разцепление. От една страна са представителите на русофилската опозиция в България(сред които и Стефанаки Савов), а от друга Наум Тюфекчиев и военните, осъществили Четническата акция и настояващи за незабавни нови революционни действия.

Конгресът изпраща телеграма на граф Николай Игнатиев с която се подчертава предаността към Санстефанския идеал. Приемат се Статути на македонските дружества: целта е - автономия за Македония и Одринско чрез легални политически средства и „прилагание мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата“, които в тайните протоколи са наречени „терор и въстание“.

Комитетът се преименува на Върховен македонски комитет и е избран нов състав с председател запасния генерал Данаил Николаев, подпредседател Йосиф Ковачев и личности като Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Димитър Матов, Алеко Константинов.

Стефанаки Савов преживява крушенията във войните за национално обединение. Умира 2.12.1930 г. и е погребан в двора на църквата „Св. Николай”. Обявен е за почетен гражданин на Враца.

САВО ПЕТРОВ САВОВ

Сава (Саво) Петров е роден през 1837 г. във Враца в семейството на Гена Савова и Петър Бояджиев. Според семейното родословие се е занимавал със земеделие и търговия. Женен е за Ценка Хаджимицова, сестра на известния съзаклятник Мито Хаджимицов. Младото семейство има дъщеря - Катерина.
Неговото име е засвидетелствано в дарителския списък на издадената от Кръстьо Пишурка в Белград през 1857 г. книга „Аделаида Алпийската пастирка”, сигурен знак за неговата начетеност и просветеност.
Много вероятно е, Саво Петров да е бил ученик на Кръстьо Пишурка, който учителства в родния си град до 1848 г. и провежда първият публичен училищен изпит във Враца.
Саво Петров, поборникът Мито Ангелаков и Стефанаки Савов произхождат от Савовия род и са първи братовчеди. Тези млади и заможни мъже посвещават живота си на освободителната борба.
Сава Петров е сред основателите и най-дейни членове на врачанското читалище, чиято „тайна цел” е „революционна”, защото те са едновременно и съучастници в местния революционния комитет.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Той участва и в прословутата сделка с лой и пастърма на врачанските съзаклятници за набавяне на средства за закупуване на оръжие за Априлското въстание.
Когато в началото на м. май 1876 г. в града пристига известие за предстоящото преминаване на Ботевата чета, Врачанският окръжен революционен комитет решава, че поради липса на оръжие не може да въстане и четата трябва да отложи прехвърлянето си. Комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Проводени към Влашко с допълнително събрани средства за оръжие, двамата революционери разбират, че четата вече е поела към България и отлагане няма да има. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и те ще продължат с четата. За тези събития свидетелства Стефанаки Савов: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.
Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък. На 18/30 май 1876 г., призори, четата наближава с. Баница, където е пресрещната от многократно надвишаващ я по численост и въоръжение неприятел - конни черкезки групи и башибозуци. Пламва продължителен и ожесточен бой. В най-кръвопролитното сражение на Ботевата чета, благодарение на стратегическото си предимство, тя успява да се запази като цяло, но с цената на десетки жертви, между които са знаменосецът ù Никола Христов Симов - Куруто, , Атанас Горов от Пещера, Сава Петров от Враца и мн. др.Един от деветимата врачани участници в Ботевата чета, Саво Петров отдава живота си за свободата на България.

ПОРУЧИК АНГЕЛ ЯНЧЕВ

"... Враца, Ерусалимът на българщината..."

Преди две години, Враца подписа споразумение за побратимяване с гр. Кичево (Република Македония). Проведоха се двустранни срещи, размениха се визити и всичко, като че ли приключи до тук. Малцина знаят, че този град е неразривно свързан с миналото на България, но и на гр. Враца и врачанско. Тук се намира манастирът „Св. Богородица Пречиста” - един от центровете на училищния и църковния живот през Възраждането. В него са работили големите български книжовници Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. След войните за национално обединение много жители на Кичевско се изселват в град Мездра, България, където основават културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода на ВМОРО Йордан Пиперката. През 1918 г. тук се разиграват и едни от най драматичните събития в новата ни история.
На 29-ти септември, България и Антантата сключват т.н. Солунско примирие, с което се изважда страната ни от Първата Световна Война. Като част от това примирие е и условието три български пехотни дивизии да останат в плен на англо-френските войски. Сред предадените в плен войскови части при гр. Кичево е и 35-ти Врачански полк. Френското командване издава заповед всички бойни знамена да бъдат предадени.
Щом научава за заповедта командирът на врачанци полк. Иван Башавлиев, строява полка и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от това да се предаде свещеното знаме на врага. След което, заповядва на командирът на 12-та рота, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, който е и знаменосец на полка да изгори знамето. Поручикът вместо знамето изгаря неговата калъфка, скрива истината, а полковата светиня препасва около кръста си. Така, с риск за живота си, пази знамето в продължение на 9 месеца. Военновремевите закони по това време са безмилостни и еднозначни – укриването на бойно знаме се наказва със смърт. Сред близо 1000-та пленени врачански войници, нито един не предава поручика. След връщането си от плен поручик Янчев тържествено го връчва на 35-ти пехотен полк.
Знамето е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Запасният поручик Ангел Янчев е награден със знака „За спасяване на знаме”.В словото си, пред полка, той прави знаменателната констатация "... Враца, Ерусалимът на българщината..."

ВРАЦА ПОМНИ ЖЕРТВИТЕ НА АНГЛО-АМЕРИКАНСКИТЕ БОМБАРДИРОВКИ

***

На 20 декември се навършват 67 години от подвига на капитан Димитър Списаревски – летец-изтребител, извършил първият въздушен таран в историята на българската авиация, загинал в небето над София. Примерът му е последван от поручик Неделчо Бончев, Мито Дисов и др. български герои, защитници на националната ни независимост.
Наскоро посланикът на САЩ Дж. Уорлик, откри в София паметник на загиналите американски летци. А имената на българските летци, тънат в забвение.
Враца е кръвно свързана с тези събития. Тя е един от най-сериозно пострадалите градове от англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. предизвиква бързата реакция на антихитлеристките държави. Още в началото на април югославската, а след това и британската авиация извършват бомбардировки над столицата, но за щастие те са само с материални щети и без човешки жертви.
На 13 декември под натиска на съюзниците си, българското Народно събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ. Войната скоро се превръща в жестока реалност.
Британският премиер Уинстън Чърчил заявява: „За да падне България трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.”
Първото тежко въздушно нападение срещу българската столица е извършено на 14 ноември 1943 г. от 91 бомбардировача B-25 “Митчел”. Те хвърлят бомби с общо тегло 141 т. Разрушени са 47 сгради и постройки, а необитаеми стават 129. Убити са 59 граждански и военни лица, а ранени – 128.
В мразовитият 10 януари 1944 г., около 12,30 ч. на обед формация от около 200 американски бомбардировачи В-17 и В-24 е на подстъпите към София. Съпровождат ги не по-малко от 100 двукорпусни изтребителя Р-38 “Лайтнинг”. Бомбардировачите нанасят удар по София в 12,35 ч., а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача “Лелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично - 427.
На 24 януари 1944 г. 300 американски тежки бомбардировачи трябва да бомбардират София.Но в този ден природата е на страната на софиянци. Цялото Софийско поле е потънало в дебел слой мъгла. Самолетите на 15-а въздушна армия на САЩ не разполагат с уреди за сляпо бомбардиране, каквито имат нощните бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили. И след като се въртят над Витоша в продължение на 45 минути, бомбардировачите поемат в различни посоки.
Съдбата спасила софиянци, обаче се оказва неблагосклонна към други българи. Една група самолети бомбардира град Скопие, тогава на територията на Царство България. Друга формация от 84 бомбардировача удря Враца. Загиват 124 и са ранени 250 врачани. Изтребители слизат ниско и обстрелват града. Мирното население е разстрелвано от упор с бордните картечници и оръдия. Бомбардирани са също селата Кунино и Беглеж и други селища в Северна България. Общо в този ден над страната са пуснати около 800 бомби и са разрушени 234 сгради.
След трагедията „Н.В. Царица Йоана изпраща на кмета на град Враца, от страна на Н.В. Царя сумата от 20 000 лева за подпомагане на бедните семейства в града, пострадали от бомбардировките”.
Известното затишие е прекъснато на 16 и 30 март с удари насочени предимно към София.
Зловещата равносметка на операция “Point Blank” (прицел от упор): София е бомбардирана 11 пъти, както и Варца, Дупница и още 18 селища.Хвърлени са 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Част от тях са със закъснител, за да избухнат по-късно, когато хората са напуснали скривалищата.Използвани са и бомби във вид на играчки и писалки, предназначени да убиват и осакатяват деца.
Загиват над 2477 души, 99 на сто от които са цивилни граждани, жени и деца. Ранените са двойно повече. Разрушени са над 12 000 сгради. Изсипаният над столицата 4350-тонен бомбен товар срива близо 1/4 от сградния й фонд. Материалните щети достигат астрономическата сума 24 млрд. лева.
Демократът Чърчил посреща данните от разрушителните бомбардировки над България с думите: “Отлично!”
Днес, когато в България откриват паметници на чужди войници, убивали българи, най-малкото което можем да направим е да почетем паметта на загиналите ни сънародници и българските летци-герои, жертвали живота си в името на Родината.

35-ТИ ПЕХОТЕН ВРАЧАНСКИ ПОЛК - "ЖЕЛЕЗНИЯТ ПОЛК"

***

Враца заема своето достойно място в националният пантеон на българите. Не едно и две са имената на паметните места на славата, където врачани са положили костите си пред олтара на отечеството. Достатъчно е да споменем: Лозенград, Селиолу, Люлебургас, Чаталджа, Дойран, Гевгели, Неготин, Връшка чука, Планиница, Прокупле, Добрич, Кубадин, Кара-Мурат, Бериш-Тепе, Баш-Кьой, Телица, Лункавица, Битоля, Малка Ниджа, Чеган, р. Серет, Охрид, Галичица, пл. Томорос, Преспа, Перистер... Едва ли ще се нмерият много подобни примери в българската бойна летопис. И всичките са свързани с историята на 35-ти пехотен врачански полк.
След освобождението на Враца, Рушидовият конак се преобразува в казарма и се напълва с доброволци от града, които образуват 8-ма врачанска дружина. Със заповед по „земската войска" № 45 тя се причислява във военния отдел в Плевен. През 1884 г. тя влиза в състава на 7-и полк и по-късно, през 1886 г. влиза в сформираната бригада. Осмата врачанска дружина взема участие в Сръбско-българската война. От града по-видни участници са Иван Д.Йоцов, хаджи Иван Х. Антонов, Ангел Печеняков, Васил Кънчев, Димитър Калдърмов и други.
През 1903 г. в Плевен от състава на 11-и пехотен резервен полк е формиран 35-ти пехотен Врачански полк.
Първото си знаме полкът получава на 5 октомври 1912 г. при с. Саранени. Същият ден е обявена войната на Турция и е поставено началото на Балканската войн. На 16 октомври 35-ти полк е при Люлебургас. Самият командир на 6-та дивизия, генерал Тенев, повежда врачани в боя и въпреки големите жертви, те прогонват неприятеля с което спечелват името си "железния врачански полк", защото когато други войскови части се огъват под напора на турските войски, врачанският полк разбива всеки опит на неприятеля за атака.
В Първата Балканската война полкът участва в боевете при Лозенград, Каваклий, Люлебургас, Тюркбей, Чаталджа, при атаката на Арнауткьойските височини, при Дойран и Струмица.

Знамето на 35-ти пехотен Врачански полк

Във Втората балканска война, води боеве при височините на десния бряг на р. Козлу дере и с. Костурно, при гр. Пехчево, с. Панчарево и в. 1490, при махалите Дубочица, Престова и вр. Крастов.
В началото на Първата световна война полкът се сражава при Неготин, Алексинац, Лебане, Прокупле. През 1916 г. е в Добруджа - около гр. Добрич, при завладяване на Кубадинската позиция, при Енгес. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик /дн. с. Победа/ с шест руско-румънски пехотни дружини. Дочувайки артилерийската канонада откъм позициите на варненци командирът на 35-ти Врачански полк Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да "отиде на изстрел". Той насочва основните сили на полка си към с. Ези бей /дн.с.Паскалево/, откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски и така разширява полесражението на запад и поема част от вражеския удар. Превземането на Тутракан на 6 септември 1916 г. от частите на Трета българска армия съществено променя ситуацията на Добруджанския фронт. След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на Зайончковский да прекрати боя и да се оттегли на север. При това положение той решава да атакува Добрич на 7 септември сутринта с 61-а руска дивизия и сръбската доброволческа дивизия. Военните критици твърдят, че Врачанският полк спасява положението в Добруджа, като задържа многократното числено преимущество на руско–румъно-сръбските дивизии до пристигането на конницата на генерал Колев. Тук загива ¾ от личния състав на полка. Тогава принц Борис нарича врачанци с прозвището “железния полк”. След Добрич полкът участва в боевете при Дурбалий, Каралий, Кубадин, Меджидие, Карол, Бериш теке, Бабадашкия балкан, Тепица, Лункавица, Исакча.
След тия славни боеве в Добруджа 35-ти пехотен врачански полк извършва истинско чудо, като прави преход над 3000 километра през Румъния, Унгария, Сърбия и в Македония увенча знамето си с подвизи и победа.. През 1917 г. полкът е на позиция при Охридското и Преспанското езера. Той е сред тези, които през 1918 г. остават в заложничество при гр. Кичево.
Политическите събития след Ньойския договор налагат на България тежки задължения — да разформирова голямата част от своята войска; 35-ти врачански полк попадна под тия тежки условия и е разформирован.
През 1928 г. полкът отново се формира в две дружини. С царска заповед от 6 май 1937 г., тоя геройски полк е възстановен в старите си казарми, на запад от града, с командир полковник Милко Ангелов, който участва още в световната война, в която се отличен с орден за храброст първа степен.Полкът е сред първите части, които получават нови формени бойни знамена на 3 октомври 1937 г. в с. Паламарца. Командирът, полк. М. Ангелов приема знамето от ръцете на царя, който казва: „... В диплите на това знаме са душите на героите..... Аз вярвам, че то ще води младите врачанци към подвизи, победи и слава като тази при Добрич... Днес вие се разделяте с полковите си светини-славните бойни знамена, под които служите сега и под които доблестно са изпълнявали дълга си към родината в мир и бран вашите деди бащи и братя. Покрити със слава и чест ние отнасяме тия скъпи светини в олтаря на българската прослава.... Пред вас са благословените от светата църква ваши нови знамена, които аз с вълнение ви предавам ... Под техните гънки сплотявайте сърцата и душите си в най чиста и възвишена обич към Родината... Пазете знамето си гордо и неопетнено и нека то бъде винаги вашата светла пътеводна звезда в преданата ви до саможертва служба на България, горда, мощна и благоденстваща да пребъде през вековете...”
На 22 септември 1940 г. българската армия е посрещната тържествено в селата и градовете на Добруджа, две десетилетия, след като тези земи са насилствено откъснати от българската държава. В радостната еуфория от освобождението се припомнят и подвизите на врачанци, бдинци и козлодуйци за Добрич и Добруджа. Изпращат се благодарствени телеграми до командирите на 35-ти и 36-ти полкове: “Днес всички добричани си припомнят тази дата”. Тогава се чуват и първите предложения за даване паметни български имена на селищата, които още са с турските, а други с румънски наименования. През 1942 г. село Чакърча е преименувано на Врачанци – в чест на 35-ти пехотен Врачански полк, сражавал се в Добруджа през Първата световна война.
През 1941 г.- 1942 г. полкът се установява в Прилеп и Парачин. Взима участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа през 1944 г. в състава на 6-а пехотна бдинска дивизия.
В чест на гордите врачански войни през 1931 г. е издигнат паметникът на загиналите във войните 1912-1918 г., известен като „Лъвчето”. Днес на картата на Враца има и друго което да напомня за стотиците загинали врачани по многобройните бойни полета. Това са улиците в града, които носят имената на забравените подвизи на 35-ти врачански полк – “Булаир”, “Тутракан”, “ Чеган”, Чаталджа”, Черна вода”, “ Черни дрин”, “Одрин”.
Във Враца са служили именити наши военни: генерал Жеков, генерал Маринов, полковник Кирков, генерал Кирил Ботев, генерал Найденов, генерал Климент Бояджиев, ген. Тошев.
Знамето на полка е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Вечна слава на героите!

ИВАНАКИ КЮРКЧИ – УЧАСТНИКЪТ ВЪВ ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

***

…Доде се зора зазори,
те ги петтина събраха:
Велчо ми, Велчо Жъмжия
и хаджи Юрдан Брадата,
Иванаки Вражалията,
Николи Гайтанджията,
Йоргито Арбанасчето.
Като слънцето изгрява,
карат ги, ша ги обесят…

/народна песен/

Паметникът на "Велчовата завера" във В. Търново

Иванаки Йонков Кюркчи е участник и един от главните ръководители на може би най-яркият порив на българите към национално освобождение през първата половина на XIX век – „Велчовата завера”.
Съществуват известни спорове относно рожденото място на Иванаки. Според някои учени той е родом от Ловеч или околните села. Преобладаващите мнения обаче са, че той е от Враца. Георги Раковски го нарича Юваница Врачалията. Това становище поддържа и проф. Николай Генчев в книгата си „Българско възраждане”. Имайки предвид, че в началото на XIX век, Враца е един от основните центрове на българската духовност, с положителност можем да кажем, че Иванаки Кюркчи е син именно на онази атмосфера, която облагородиха такива личности, като Софроний Врачански, Иван Замбин, Атанас Некович, Гавраил Бистричанин, Димитраки Хаджитошев, Константин Огнянович.
В началото на 30-те години на XIX век, Иванаки Кюркчи е първомайстор на кожухарския еснаф в Търново. Това го превръща в една от най-влиятелните фигури в старата българска столица, която макар и под робство, запазва борческия си дух и спомена за миналото величие.
След Руско-Турската война от 1828-1829 г. и особено с подписването на Ункяр-Искелесийския договор през 1833 г., надеждата за близко освобождение на България с помощта на Русия се засилват.
Основен двигател на тези стремежи става капитан Георги Мамарчев – българин на руска служба, участник във всички акции на Русия срещу Османската империя от началото на XIX век. След изтеглянето на руските войски от балканските райони, той е назначен за комендант на Силистренската крепост. В Силистра капитан Мамарчев и неговият приятел Васил хаджи Вълков замислили да организират бунт, за да предизвикат намесата на Русия.
Те установяват връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които Велчо Атанасов Джамджията(Балтаджията), Никола Гайтанджията - първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йонков Кюркчи от Враца - първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий – игумен на Плаковският манастир „Св. Пророк Илия”, известният майстор строител Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит – родом от Македония, натоварен от митрополит Иларион Критски да обучава търновските деца на гръцки език, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.

Плаковският манастир "Св. Пророк Илия" - главен щаб на "Велчовата завера"
През 1834 г. те започват подготовка за въстание. Организирана е съзаклятническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, както и други по-отдалечени райони, а Плаковския манастир станава щаб на бунтовническите кроежи. Според плана ударната сила на „Заверата” трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, който бил нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828—1829 г. След първия успех на въстанието бунтовниците трябвало веднага да блокират старопланинските проходи, за да не могат да преминат турските войски от Южна България. Важен момент във въстанието трябвало да бъде завземането от бунтовниците на старата българска столица Търново, да се побие българското знаме на хълма Царевец и се провъзгласи свободната българска държава начело с Велчо Атанасов, като княз или кмет на града. В случай на неуспех организаторите са вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите. Подготовката се изразява и в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиели се специални униформи, калпаци и знамена. Съзаклятниците провеждали и военни упражнения, строй, стрелба.
В самото навечерие на бунта, в началото на месец април 1835 г., еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов извършва предателство. Турските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За изтръгване на признания за заговора турците подложили на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина заговорници от смърт.
Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Отец Сергии загива при предварителните инквизиции. Мамарчов като руски поданик е заточен на остров Самос, където умира през 1846 г. Иванаки Кюркчи е изпратен във Видин по личното настояване на управителя на пашалъка Хюсейн паша, след което е обесен в Ловеч.Така геройски завършват живота си тези смели българи. Враца и врачани, отново дават своя дан пред олтара на свободата и 175 – те години, делящи ни от тези събития, не бива да заличат спомена за безсмъртният подвиг.

МУЗВЯТ В ЛОМ СЪХРАНЯВА УНИКАЛНА СНИМКА НА ПОЛК. БОРИС ДРАНГОВ

***

„Бъди възторжен идеалист, честен до самопожертване, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм!”

/полк. Борис Дрангов/

В музея на Лом се пази уникална снимка на полковник Борис Дрангов. Тя е от времето, когато изтъкнатия български революционер и военен служи във Втори конен полк в дунавския град. Това каза Спасена Делийска, директор на Историческия музей в Лом.
„През 1893 Борис Дрангов е преместен да служи във Втори конен полк в Лом. Именно тук Дрангов се запознава с бъдещата си съпруга Райна Денкова Попова, която е дъщеря на известен бунтовник, участник в национално-освободителните борби, в опълчението по време на Руско-турската война, в Илинденското въстание – Денко Попов. Райна Попова ражда на Борис Дрангов 5 деца. На 15 юли 1901 година в Лом е роден Кирил Дрангов.Семейството на Борис Дрангов живее в Лом до 1903 година, след което напуска града. След напускането си на Лом Борис Дрангов активно се включва в Илинденско-Преображенското въстание. Синът му Кирил Дрангов живее в родния град на баща си Скопие известно време – от 1941 до 1944 година. Той е един от изявените дейци на ВМРО и един от най-приближените и верни съратници на водача на ВМРО Иван Михайлов. След изтеглянето на българската войска от Скопие той се преселва в София, където на 8 юни под натиска на Народната милиция се самоубива”, обясни директорът на Историческия музей в Лом.