ПАРИТЕ ОТ АФЕРАТА „МИС СТОУН“ ПАЗЕНИ ВЪВ ВРАЦА. ВОЙВОДИТЕ НЕ ВЗЕМАТ НИТО СТОТИНКА

В една от най-популярните акции на Вътрешната македоно-одринска революционна организация - аферата „Мис Стоун“ има врачанска връзка. И то не само с присъствието на четници-врачани сред похитителите, но и с малкоизвестната история за пазените в града под Околчица пари от откупа за американската мисионерка.

В началото на 1901 г. разкритията около Солунската афера нанасят тежък удар на ВМОРО. Членовете на Централния комитет са арестувани и осъдени, а заедно с тях 101 революционни дейци са заточени в Бодрум кале/близо до днешния курорт Бодрум, Турция/ и в Акра/Израел/. Произнесени са дори три смъртни присъди.

Във връзка с възникналата ситуация, Задграничното представителство в София провежда съвещание, на което е решено да се извършат отвличания в Македония за набиране на средства за въоръжаване на четите и населението. Опитите обаче са неуспешни. Пропада и планът за отвличане на сина на известния политик Иван Евстратиев Гешов. Това поражда нова среща в Кюстендил между Гоце Делчев, Яне Сандански и Христо Чернопеев. Делчев е против дребните грабежи, които накърняват репутацията на организацията. Сандански предлага да се направи голям удар, като се отвлече княз Фердинанд I при неговото посещение на Рилския манастир. Делчев отхвърля този план, като смята, че акциите трябва да стават на османска територия. Така Сандански се насочва към идеята за отвличане на ръководителя на протестантската мисия в Солун доктор Джон Хенри Хаус.

С оглед плана, четата на Сандански пристига в Банско и е посрещната от местния деец на ВМОРО Йонко Вапцаров/баща на поета Никола Вапцаров/. Оказва се, че привличането на Хаус в Банско на този етап е невъзможно, но че в града ще дойде друг американски мисионер – Елън Стоун.

Отговорността за акцията поемат четите на Яне Сандански и Христо Чернопеев, към които се присъединява и Кръстьо Асенов от Сливен/племенник на Хаджи Димитър/.

Сандански пише в спомените си: „Стояхме два дни и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за момчета: Юруков (от Карлово) и Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева — Александър Дърводелски от Враца, Станиш от Кукушко и Александър Илиев.“

Интересни за нас са имената на Дърводелски и Илиев. За първия, Яне споменава, че е от Враца. Освен четник на Чернопеев, той е близък и със Сандански и Апостола Гоце Делчев, с когото поддържа кореспонденция. От града на ботевата слава е и Александър Илиев, който след акцията е избран за Петрички войвода на ВМОРО. През декември 1901г. е убит по нареждане на върховисткия войвода Дончо Златков.

От популярната снимка “Miss Stone’s Chapters” научаваме, че сред участниците в „Аферата“ е и друг врачанин – Кръстьо Българията. Снимката го е увековечила заедно с Яне Сандански и Христо Чернопеев. За Кръстьо е посочено: „четник по това време, по-късно - заместник ръководител“. 

Научавайки за наближаването на протестантската мисионерка Елън Стоун и спътниците и Катерина Ушева, съпрузите Катерина и Григори Цилка, няколко учителки и ученички, четниците се обличат в турски дрехи и говорят на турски, за да остане впечатлението, че отвличането е извършено от турци.

Акцията е осъществена късно следобед на 21 август (3 септември) 1901 г. Отвлечени са Елън Стоун и Катерина Цилка - взета за спътница на мис Стоун вместо планираната Катерина Ушева, която е болна.

На следващия ден в Банско Григори Цилка и останалите освободени спътници на мис Стоун известяват местната протестантска мисия за извършеното похищение, а по телеграфа и доктор Джон Хаус. Доктор Хаус от своя страна уведомява американския почетен консул в Солун, който информира за отвличането американския консул в Цариград Чарлс Мънроу Дикинсън.

Шест дена след отвличането Елън Стоун е накарана да напише писмо до протестантската мисия в Банско, с което информира, че за връщането и се иска откуп от 25 000 златни турски лири. За откупа трябва да се извести касиера в американския съвет в Цариград Уилям Пит. Писмото попада у турските власти и така първият опит за започване на преговори пропада. След това мис Стоун пише ново писмо, което този път адресира до доктор Хаскел, който е мисионер в Самоков. Това второ писмо е занесено лично от Кръстьо Асенов, който е подпомогнат от Гьорче Петров и Никола Малешевски. На 15 септември (28 септември) доктор Хаскел се среща в Цариград с Уилям Пит, Еди Пенсър – временен американски представител и генералният консул Дикенсън.

Освен получаването на откупа, като главен проблем за четата се явява пазенето на заложниците на безопасно място. През цялото време, те са преследвана от турски потери и от върховисти. Заради тези опасности похитителите трябва да се движат постоянно, но това става много трудно с отвлечените жени – мис Стоун е на 55 години, а Катерина Цилка е в напреднала бременност. Яне Сандански решава да потърсят убежище в родното му село Влахи, където Цилка да може да роди. По пътя обаче Цилка получава предродилни болки и четата се установява в Сърбиново. За помощ в раждането Сандански вика две баби. На 22 декември (2 януари) Цилка ражда момиченце, което е кръстено Елена (на мис Елън Стоун). Междувременно в Сърбиново идва турски аскер, което принуждава четата да напусне селото на третия ден след раждането. Тъй като Цилка не е в състояние да ходи или язди, пътува в специално направен сандък, дърпан от кон, с който да пристигне до Влахи.

След продължителни преговори в София и Самоков откупът/намален на 14 000 златни турски лири/, е получен от похитителите на 18 януари 1902 г. в Банско. Пленените жени са освободени на 2 февруари в Струмишко.

Акцията допринася за полуляризирането на ВМОРО далеч извън пределите на Османската империя. За това спомага и самата мис Стоун със публикуването на своите спомени и провежданите  беседи в Съединените щати, като защитава своите похитители – български революционери, тръгнали да се бият за една справедлива кауза, която за тях означава всичко.

Какво се случва с откупа?

Чернопеев се среща в София със Сандански и Асенов. Решават да разделят сумата у верни сподвижници и когато Гоце Делчев се прибере в България да му я предадат. 2 000 лири отиват в Пловдив у гимназиалния учител Михаил Бояджиев. 4 000 дали на съхранение у Димо Хаджидимов. Други 4 000 оставят у Узунов, телеграфист в София. Сетне, тримата войводи заминават със сутрешния влак за Враца. Там оставят останалите 4 000 лири у сестрата на Кръстьо, доктор Събка Асенова, по това време лекар в града. При нея живеела майка им. Макар, че не я бил виждал от дълго време, а много му се искало, войводата не се срещнал с нея, за да не я тревожи.

Участниците в „Аферата“ не взели за себе си и лира. Думите на Чернопеев, „не влачихме жени през планините, за да храним децата си“ обиколили вестниците в цяла Европа и Америка. На 14-те човека от четата си, Сандански раздал по 2 лири, а за подарък в Пловдив им купил по един нов револвер „Наган“. За себе си и Кръстьо – нито стотинка!

За пословичната им честност говори и Събка Асенова:

„Когато се взе откупа и пренесе в България, аз бях лекарка в град Враца. Един ден дойдоха у дома Яне Сандански, Христо Чернопеев и брат ми Кръстьо. Това беше през февруари 1902 година. Оставиха ми на съхранение 4 хил. лири от мис Стоуновите и си заминаха. Един бог знае какви страхове съм брала с тия пари. Какво можех да сторя, ако бях нападната от върховисти?

След известно време се върнаха да си ги приберат и започнаха да ги броят.

-             Хубава работа – казах силно огорчена. – Нямате, значи, доверие в мен. Аз не ги броих, когато ми ги дадохте, а сега вие ги броите.

Те разбраха и престанаха да броят. Прибраха парите и заминаха. А майка ми разказваше после, че преди да потеглят на път, Кръстьо поискал от нея 10-15 лева, защото нямал пари…“

Гоце Делчев получава парите и ги използва за освободителното дело – главно за закупуване на оръжие. Въпреки съпротивата на войводите участвали в Аферата да вземат каквито и да било пари, без тяхно знание, Гоце изпратил по нарочен човек по 5 лири на жената на Христо Чернопеев и на бащата на Сандански.

Роднините приели с голямо неудобство парите изпратени и то без знанието на двамата големи войводи.

Като описва гореспоменатия случай, честността и безкористността на войводите, в книгата си "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев", английска писателка Мерсия Макдермот заключава: "Такъв бил моралът на Вътрешната организация."

 

***

Сандански, Я. „Спомени“

Макдермот, М. "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев"

Стоун, Е. „Шест месеца сред разбойници“

Стойков, Г. „Мисия: свобода“

ПАМЕТНИКЪТ НА БОТЕВ ВЪВ ВРАЦА ДЕЛО НА „МАКЕДОНЕЦ“

Едва ли има българин, който от пръв поглед да не може да разпознае гр. Враца, зървайки снимка или кадри на монументалния паметник на Христо Ботев. Той отдавна се е превърнал във визитна картичка на града под Околчица. По-малко са тези, които знаят, че това е третия паметник на поета революционер на едноименния площад. Но за разлика от нерадостната съдба на първите два, сегашният се извисява гордо на мястото си от 1964 година насам, и никой досега не е дръзнал да оспори качествата му. Малцина обаче са хората които знаят, че авторът на паметника на войводата е „македонец“. Той е дело на талантливия скулптор Владимир Костов Гиновски.

Роден е на 4 юни 1927г. в село Галичник/най-западния дял на Македония, днес обезлюдено/, с нелеката мисия да оцелее като българин в условията на деспотичния режим на Александър Караджорджевич в Кралството на сърби, хървати и словенци. А всичко около него носи белезите на българщината. В края на XIX и началото на XX  век Галичник е голямо, чисто българско село. То е един от центровете на борбата с гърцизма, а по-късно и срещу сръбската пропаганда, неоспорим факт, засвидетелстван от местния възрожденец Кузман Макриев: „Да възкръсне Бог и да разточат ся врази его. Тако да погибнет гърците и сърбите от лица Божия, а българите да возвеселят ся. Работете, ратници, имайте кураж и във всичко ще успеете“.

Огромен е броят на мъжете от селото, които се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение/в състава на българската армия/ по време на войните за национално обединение.

Другият значим факт, който повлиява на младия Владимир е богатото културно наследство на родния му край. Тук е едно от най-важните български духовни средища - Бигорският манастир „Свети Йоан Предтеча“. Галичник е център на прочутата Дебърска художествена школа, известена по цялата българска земя с иконописците и резбарите си. Тази атмосфера определя и по-нататъшната съдба на младия българин. Произхождащ от зографския род Фръчковски, прадядо му – Магрия е известен резбар, а дядо му бил иконописец. За него Владимир казва: „Аз седях зад него и гледах как рисува лицата и ръцете, а дрехите, което е по-лесно, ги оставяше на вуйчо ми“.

Подобно на хиляди българи от Македония, семейството на Гиновски търси щастието си в свободна България. Една любопитна история от живота на малкия Владимир го насочва към скулптурата. 7 годишният малчуган прескача дувара на съседите и вижда красиви каменни фигури. Това е домът на известния скулптор Иван Лазаров. „Заловен на местопрестъплението“, Владимир позира на Лазаров за извайването от глина на детско лице. Пак случайност го среща с другия колос на скулптурата Андрей Николов. Негов роднина ремонтира и боядисва ателието на известният майстор. За компенсация поискал Николов да вземе за ученик Владимир. Съдбата си знае работата.

Избрал пътя на изкуство, Гиновски постъпва във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София. Под вещата ръка на професорите Андрей Николов, Марко Марков и Иван Лазаров, той завършва престижната школа със специалност скулптура през 1952г.

Седемте години в ателието на Андрей Николов/дн. „Червената къща“/ и контактът с културния елит на София раждат незабравимите му скулптурни портрети на Илия Бешков, Борис Ангелушев, Владимир Димитров – Майстора, Асен Златаров, Христо Смирненски и любимите му преподаватели.

Неговият творчески почерк обаче са над 50-те монументални паметника в страната и в чужбина, изработени преимуществено от бронз. Освен величествения образ на Христо Ботев във Враца, той е автор и на паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека в София, с копия в Рим и Мурманск; бюст-паметникът на Васил Левски в Борисовата градина и копията му в Унгария и САЩ; паметник на Апостола в Плевен; паметник на освободителят на Родопите полковник Серафимов в Смолян; паметник на легендарният водач на ВМРО Тодор Александров в Кюстендил; паметник на Елин Пелин в родното му село Байлово; скулптурен портрет на Борис Христов; бюст на Николай Гяуров.

За богатото си творческо наследство, през 1997 година е отличен с Награда за цялостно творчество на СБХ.

Може би е съдба връзката му с гения от Калофер - Гиновски дълги години живее на столичния бул. „Христо Ботев“. През последните си години работи основно в неповторимата атмосфера на Родопите в ателието си в град Ракитово.

Владимир Гиновски умира в София на 23 декември 2014 г.

На вниманието на тези, които настояват миналото да не пречи на отношенията ни със съседите от Скопие: утре и Гиновски може се осъзнае като „македонец“, както стотици личности от българската история.

184 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АПОСТОЛА. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

За първи път Васил Левски посещава Врачанския край на път за Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29. IV. - 5. V. 1872 г.). Както сам отбелязва в тефтерчето си на: „6 април тръгвам за във Влашко през Оряховската граница". Съпровождан от своя телохранител Гроздьо, Апостола минава през Караш, Струпец и Струпешки манастир, Курново, Стара село, Царевец и Долна Кремена.

След общото събрание на БРЦК в Букурещ Левски започва изграждането на окръжни центрове на комитетската мрежа в България. На 1 юли се връща отново през Оряхово и убедил се в сигурността на този път, Апостола се заема с организирането на нелегалния канал Оряхово – Бекет за прехвърляне на комитетски дейци и материали от Влашко в България и обратно.

Същевременно, на 10 юли във Враца, в дома на Мито Цветков е основан Врачанския частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов. Левски е добре запознат с дейността на врачанските революционери, което е видно от едно писмо от 17 юли 1872 г. с което им изпраща уставът, разписки и едно окръжно и им обещава да ги посети. "В името на всевишния, отговарят врачани, работата ни отива напред… премислихме до вашето дохождане да работиме полека, доде ни дадете нужните наставления". И наистина, до края на юли, врачанските съзаклятие работи „полека“, като неговите членове са едва петнадесетина.

На 28 август 1872 г. вечерта Апостола пристига във Враца и отсяда в хана на Стоян Огоеца. А на следващия ден, пее в църквата "Св. Възнесение" и свиква събрание на местния революционен комитет в подножието на водопада Скакля. По негово предложение комитетът е оглавен от Мито Анков, а група врачански дейци са натоварени с отговорната задача да посетят Рилския манастир,  което и правят на 19 октомври 1872 г., като посвещават монашеското братство в народното дело.

Врачанските съзаклятници в Рилския манастир

От Враца, придружен от Мито Анков, Левски извършва обиколка из Северозападна България до Берковица и Лом, а на връщане посещават селата Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик и Липница.

За тези събития Мито Анков разказва в мемоарната си книга „Спомени за размирните години”: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше само трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”. Илюстрация на опасната мисия на двамата революционери е сведението за посещението им в с. Лик, преоблечени като търговци на грозде и вино. Организирано е събрание и е учреден местен революционен комитет, като съзаклятническа клетва положили Цоло Пеловски, Георги Ивков, Нецо Гергов, Герго и Йончо Манчовски, Михаил Марков, Гото Мишов, Лало и Дуно Цановски и Тодор Брешковски. Пеловски е избран за временен председател, а за негов секретар и помощник бил утвърден Герго Манчовски. Верен на своята интуиция да не осъмва, там където е замръкнал след вечеря, Апостола и неговия спътник се прехвърлили в къщата на Нецо Гергов - Бояджията(1845 – 1927), която била снабдена с тайник, водещ през оджака към комина и оттам към задната половина на двора. Апостола останал в „тайната си квартира” още ден, за да обработи комитетската си архива. С помощта на  Дамян Пешков, чирак на Нецо Гергов, Левски напуска Лик и през м. Мъртвината заминава за с. Курново и от там минава в Орханийско.

Ханът в с. Курново, където е отсядал Левски

Броени дни след обиколката на Апостола във Врачанския край, на 22 септември е осъществен фаталният Арабаконашки обир. Авантюристичните действия на неговия пръв помощник Димитър Общи, довеждат до масови арести от турската полиция, разкрита е голяма част от комитетската мрежа. Левски е  заловен, съден и обесван на 18 февруари 1873г.

„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите“, заръчва на последователите си Апостолът.

Източници:

Ив. Унджиев, „Васил Левски. Биография“; М. Анков, „Спомени за размирните години”; Д. Йоцов, „Културно-политическа история на Враца“; Кр. Григоров, „Нецо Гергов – укривателят на Левски“

 

УНИКАЛНА ИЛЮСТРАЦИЯ СВЪРЗАНА С ВРАЦА И СЪЕДИНЕНИЕТО

По повод 6 септември и 131-та годишнина от съединението на Княжество България с Източна Румелия, Областният комитет на ВМРО-Враца представи уникална илюстрация, представяща записването на доброволци във Враца за Сръбско-Българската война в защита на Съединението.

Рисунката е на художника Шелмонски и е публикувана във френския седмичник „Льо Монд илюстре“ на 10 октомври 1885г. Илюстрацията е включена в издадения наскоро двутомник с автор Димитър Димитров, представящ отразяването на българските бойни подвизи в западния печат.

ГЕНО ДИМИТРОВ - ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА

Гено Димитров се ражда в китното балканско селце Струпец, близо до Роман в годината на освободителната руско-турска война 1877. Подобно на много други младежи в свободна България, след като завършва четвърто отделение се насочва към военната кариера. През 1899г. вече е старши подофицер в шеста батарея на Втори артилерийски полк, който е част от Шеста пехотна бдинска дивизия. В тези години, българската армия е обладана от висок птриотичен дух, а идеята за освобождението на „брата роб“ оттатък Рила и Пирин разпалва сърцата на младите военни. Съвсем естествено, Гено Димитров влиза в тайните подофицерски братства и посвещава живота си на борбата за освобождение на Македония и Одринско. В началото на 1902 година влиза в Македония като четник в четата на капитан Стефан Димитриев, а към края на годината е определен за щипски районен войвода. През същата година изпълнява смъртната присъда срещу поляка Кязим, извършил множество предателства серщу четата.
В началото на март 1903 година четите на Гено Димитров, Христо Съчанов и Стоян Бъчваров влизат в щипското село Карбинци. След предателство, властите научават за това и обсаждат селото с войска и башибозук. В тежко сражение на 14/27 нов стил/ март 1903 г. са убити всички четници, заедно с войводите им.
Смелият революционер Гено Димитров загива едва 26 годишен. Паметта му е увековечена от населението на Щипския край, където се пее народната песен „Излегол е Гено комита“. Святостта на подвига и делото на героя обаче, не са достатъчни за съвременните македонски научни и политически среди. Подобно на стотици други случаи, истината за него е потулена, песента е забранена, а днес той е обявен за македонски революционер.
Преди няколко години група родолюбци от градовете Враца и Щип, минаха по стъпките на Гено войвода, от родното му село Струпец, до Карбинци в Македония. Те подготвиха паметна плоча, предназначена да се постави на лобното му място. Текстът на плочата отрзява историческата истина, произхода на войводата, военният му чин в българската армия. Тя увековечава ликът му, по единствената запазена негова снимка с българска подофицерска униформа. Събитието беше отразено в медиите.

Оригиналът

Почти светкавично, властите в Карбинци изработиха нова плоча, която поставиха и откриха на мястото на гибелта на войводата. Подмяната е факт! Плочата външно изглежда като истинската. Тя е от черен мрамор, със образа на Димитров в левия край, а надписите са разположени по същия начин. В нея обаче, няма и дума за българския произход на комитата. Той е обявен за македонски революционер, а на место военната му униформа е изобразен с четническа.

Подмяната

Изводите са ясни! Дори и след повече от сто години, истината за българската същност на населението в Македония, за революционната организация и масовото участие на военни от свободна България в нея, създават страхове, граничещи с параноя в съседната нам Бивша югославска република Македония. И единственото им оръжие срещу истината, е лъжата.

КОЛЬО РАДЕВ - ЧЕРКЕЗА

Кольо Радев-Черкеза
(1850 - 1927)

Кольо Радев e роден през 1850 година в село Горни турчета /днес Бяла черква/, Великотърновско. Той е четвъртият син в семейството на Радю Рачев. Родът му произхожда от Вишовград, откъдето се преселва в Търновското село. През 60-те години на XIX век в Бяла Черква учител е даскал Бачо Киро Петров. Кольо Радев е измежду най-малките, но е един от най-добрите му ученици. За оформянето на възгледите на младежа, контактът с големия възрожденец има решаваща роля.

По време на Априлското въстание, братята му Петко и Тодор се записват в четата на Бачо Киро. Обсадени в Дряновския манастир от ордите на Фазлъ паша, те загиват геройски в неравната битка.

От свещеник Петко Франгов, също четник на Бачо Киро,  Кольо научава за гибелта на двамата си братя. Това се отразява тежко на семейството и той напуска училище. Започва работа в цигларницата на един грък, но буйният  му характер става причина да бъде изгонен от работа и да замине за Русчук. Там заедно с Георги Каназирски попада в дома на баба Тонка Обретенова. По-късно двамата се прехвърлят във Влашко и през март същата година работи в чифлика на Рафаил Атанасов, председател на революционния комитет в Галац. Чрез неговото посредничество той се записва в Ботевата чета и с още двама белочерковци се качва на кораба" Радецки" от пристанище Турну Магуреле. На 17 май слиза на козлодуйския бряг. Взема участие във всички сражения на четата по героичния и път от Козлодуй до Околчица.

След смъртта на Ботев и разпръсването на оцелелите бунтовници, Черкеза се скита из Балкана и накрая със съселянина си Димитър Генчев–Мичо водят престрелка с турска потеря, при която приятелят му загива. Заедно с още двама четници (Димитър Векилов от Копривщица и друг неизвестен от Свищов) се укриват известно време по кошарите. Арестувани са и са изпратени в София. После са освободени, но пътувайки за Търновско, за зла участ пак са заловени и закарани в Ловеч. Там са разпитвани и препратени към Търново. Имало е заповед по пътя да бъдат убити, но с хитрост успяват да се спасят.

Кольо дочаква амнистия  и на 1 август 1876 г. бива освободен. Преоблечен в шопски дрехи се прехвърля от Свищов през Зимнич в Румъния.

Включва се в Освободителната война като опълченец. Записан е като Никола Радев във Втора дружина –първа рота, на 22 май 1877 г. и е преводач в отряда на генерал Михайл Драгомиров. На 7-8 юли Кольо Радев влиза в старата българска столица Търново, вероятно с източната руска колона.

До 1880 г. живее в Бяла черква, като отглежда сирачетата на двамата си загинали братя. По късно се преселва в Павликени, където се занимава с керемидчийство. Записва се като доброволец в Сръбско–българската война. Според рапорт на командващия Втора доброволческа дружина, Черкеза е служил от 15 октомври до 21 декември 1885 г. и е участвал в похода до Пирот.

През 1898 г. става един от основателите на Поборническо–опълченското дружество в Бяла черква, което разгръща широка родолюбива дейност. През 1900 г. се преселва в Бяла Слатина. Занимава се с мелничарство, земеделие и градинарство. Най-голямото признание, което получава е почетното място на тържествата за петдесет годишнината от гибелта на Христо Ботев през 1926г.

Гробът на Кольо Радев в Бяла Слатина

Кольо Радев Рачев–Черкеза умира на 7 юни 1927 г. на 77 г. след операция в Александровската болница в София. Като революционер и заслужил гражданин е погребан в църковния двор на енорийския храм "Света Параскева" в Бяла Слатина.

“ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК” – 3

Св. великомъченик Николай Нови Софийски

„И така прочее многострадалният Николай умря с кончината на мъчението за Христа някъде около 45-тата си година на 17 ден на месец май в седмия час на деня четвъртък от седмицата в годината от сътворението на света 63-та, прибавена към седемхилядната (1555 г.). Тогава царуваше над измаилтяните Сюлейман, син Селимов”.

Матей Граматик

Св. Николай Софийски е роден в Янина (в Епир, сега в Гърция). Родителите му Мартин и Евфросиния са „боголюбиви и живеят праведен живот според християнската вяра. За това свидетелствува тяхната ръка, щедра за нуждаещите се, и скромността и изобилието на милосърдието, което те следваха”.

Най-напред Николай се научил да чете, а след това усвоил обущарския занаят. Умен и добър, красив и строен, след смъртта на родителите си трябвало да избяга от родния си град, защото турците не търпели християнин с такива добри качества и щели насила да го направят свой единоверец.

Дошъл в София, Николай бил благочестив и с честния си занаят на обущар прекарвал дните си. Започнал добре да печели, като не забравял обичая си да посещава бедни и затворници и да раздава милостиня. Гражданите на София го обикнали и го свързали със законен брак, за да го задържат при себе си завинаги. Но и тука турците му завидели и Николай трябвало отново да бяга, сега пък в Румъния, гдето го взел в своята гвардия влашкият войвода Мирчо. Обаче жестокото отношение на войводата към своя православен народ скоро го отблъснало, а любовта му към съпругата и децата му го заставила да се върне обратно в София.

Вече в София, турците твърдо решили да го присъединят към своята вяра. Поканили го на обед, подир който всички изпили по чаша турски шербет, но сложили в чашата му амфион. От това питие, Николай заспал дълбок сън. Тогава ходжата извършил над него обреда на мохамеданското обрезание. Като се събудил, той разбрал какво е станало и с плач се отправил за дома си.

Нещастният Николай не излязъл от дома си цяла година, докато най-после на празника Възнесение Господне ходжата го предупредил, че той занапред ще трябва да посещава тяхната джамия. Укрепен от молитвата, Николай твърдо му отговорил, че той за нищо на света не ще промени християнската вяра на своите родители. От това време започнал неговият мъченически подвиг.

Много мохамедани, които били крайно враждебно настроени срещу християнската вяра, настойчиво изискали от съдията смъртта на Николай. Нахвърлили се срещу него с ругатни и закани. Хвърлили го в затвора, където го подложили на страшни мъчения. „И какво ли не правят! Тези го влачат, онези му крещят, онези пък го блъскат; едни за косите, за ушите – други, биеха го с юмрук с все сила по лицето. И така насилствено го влачеха към мястото за съд и разкъсаха дрехите му на парчета”.

Извели го отново на съд, по време на който един озверен турчин ударил мъченика по главата с дърво, така че челюстите му се счупили и дясното му око излязло от очната кухина. „Не само това, но и хвърлил тоягата, веднага го хваща, поваля го на земята и го тъпчеше безжалостно, като го биеше дълго време с юмрук по главата и по устата. А едновременно го риташе с крака по гърба и по корема, та без малко вътрешностите му да се изсипят. Обзет от крайно неистовство, а още повече – обхванат от бяс, дишайки с яростен пламък, той с една ръка хвана здраво страдалеца за гърлото, а с другата ръка измъкна голям нож и щеше да заколи светеца пред всички, ако не беше възпрян от намиращите се там наоколо и те не бяха го изтръгнали от ръцете на кръвожадния убиец. Той, дръзна да стори това пред народа, понеже искаше да се покаже съвършен ревнител за своята вяра и докрай да повали мъченика. Тогава мнозина го похвалиха, а той, порочният, с удоволствие приемаше похвалите им и въздигаше рога на своята горделивост”.

На последното съдебно заседание съдията намерил, че Николай е невинен. Но фанатизираната тълпа не се подчинила на присъдата. „А те го грабнаха и го изведоха, влачейки го, на градския път, ритаха го с нозе, хвърляха камъни, удряха с дървета, а някои ръфаха плътта му със зъби. Дрехите му бяха съвсем разкъсани. Те го държаха пред себе си гол, както се казва. Светецът пък отговори: "Аз ви рекох, че съм изправен пред вас заради Христа...За мене, прочее, смърт е животът с вас, безчестниците, а истински живот – смъртта за Христа. Затова се погнусих от вашите измами и сякаш от някакъв огън побягнах и се притекох към Христа. Прочее не се бави, измисли по-бързо мъчение за мене. Готов съм и меч, и огън, и зверове, и всякакъв образ на смъртта да приема заради него. Друго от мене не ще чуеш!"

Мъченикът бил изведен вън от тогавашния град при "Трите кладенци" (Юч бунар) на 17 май 1555 година. „И понеже там имаше върби, привързват светеца. Някакъв поток бликаше по малко вода под нозете му. Мъченикът мъжествено се приготви за борба, дръзновен и непреклонен. Шепнейки и молейки се, той добави: "В Твоите ръце предавам духа си!" И докато молитвите му са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, както първомъченика Стефан. Един от убийците измъкна голям камък от потока, удари светеца с всичка сила по темето и така веднага уби мъченика, а себе си направи мъченикоубиец, от всички по-мерзък”.

Тялото му било пренесено на гробището наречено "Търницата" и изгорено, като турците разпалили голям огън, опънали ръцете и нозете на светеца, забили здраво в земята два кола и го поставили над огнената стихия. „Един от стоящите отпред с тях се затича, към дърветата, що бяха струпани там за изгарянето, измъкна отнякъде голямо дърво и с две ръце с все сила удари светеца в корема. И веднага всички вътрешности се изляха на огъня като вода. Така постепенно се стопиха светите мощи; и така после сложиха всред жарта останките и всичко изгоря без следи – дотолкова, че и костите станаха на прах. А останалата пепел разпръснаха по въздуха и в течащата наблизо вода на потока, според повелята на Корана, за да не остане никакъв спомен от него”.

От мощите му била намерена само една частица от теменната кост, която отхвръкнала настрани по време на убийството, и няколко обгорени костички, намерени отпосле в пепелта от кладата. По молба на Матей Граматик едно момче събрало частици от неговите мощи и благочестиви християни тайно ги погребали.

Скоро след кончината на св. Николай Нови Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца, положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата "Св. Архангел Михаил". По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм.

Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала "Три кладенци". В близост до него се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик. Издигнат е по проект на архитект Антон Торньов и е осветен на 3 декември 1900 г. от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм "Св. София".
В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица "Цар Симеон" 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден.

В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм "Св. София" подарило пазената там частица от светите му мощи на храм "Св. Николай Софийски".

Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите.

Цитатите са от дякон Матей Граматик. Той е софийски книжовник, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт. Написва служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в библиотеката на храма "Св. Мъченик Николай Нови Софийски" в София.