През месец май 2010 г. се навършват 170 години от рождението на екзарх Йосиф – светило на българската духовност, покровител на църковното и училищното дело в поробените Македония и Одринско.Екзарх Йосиф I(Лазар Йовчев) е роден е на 05 май 1840 г. в гр. Калофер. Макар и фигура от национално значение, малцина знаят, че потеклото му е от село Бреница (преди Врачанска, сега Плевенска област). Родът му по бащина линия произхожда от Бреница, като в началото на XIX век дядо му с преселва в Калофер.
Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Началното си образование получава в Калоферското училище при даскал Ботьо Петков, където изучава френски, руски и гръцки език, а впоследствие за кратко става и помощник-учител.
През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. с помощта на Христо Тъпчилещов е приет във Френското мисионерско училище в Бебек.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където следва първоначално във философско-литературния факултет, а след това в правния факултет на Сорбоната в Париж. Тук се запознава с големия писател Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започва работа като чиновник в Търговския съд. По-късно става редактор на списание „Читалище”, както и член на управителния комитет на Македонската дружина.
През 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия, а малко по-късно е ръкоположен за йеродякон от екзарх Антим I. Възведен е в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Българската екзархия.На 02.02.1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е хиротонисан за Ловчански митрополит.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I прави всичко възможно, за да бъдат запознати чуждите дипломати в Цариград с извършените от турците жестокости при потушаването на въстанието. По настояване на Високата порта, той е освободен от поста екзарх и е изпратен на заточение в Анкара. На 24.04.1877 г. митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След Освобождението на България, с цел да се запази духовното единство на нацията, центърът на Екзархията остава в Цариград. Екзарх Йосиф полага големи грижи за развитието на училищното и църковното дело в Тракия и Македония. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война в Македония и Одринско в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити и още 9 епархии, управлявани от “екзархийски наместници”, около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Освен това Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.
Желязната църква Св. Стефан в Истанбул
Длъжността на духовен глава на българите и пребиваването в Цариград не позволяват на екзарх Йосиф да подпомага освободителното движение в земите останали под османска власт. Въпреки това, опора в Екзархията намират почти всички ръководители на ВМОРО - Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, които работят като учители, а Христо Матов и Иван Гарванов, дори са директори на екзархийските училища в Скопие и Солун.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира съкрушен в София.
Като мъдър и прозорлив дипломат, той успява да уреди в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, чиято задача е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Екзарх Йосиф поддържа връзки с Врачански митрополит Константин. Двамата духовни водачи са съграждани и познанството им датира още от Калофер. И двамата са възпитаници на даскал Ботьо Петков. Именно при предстоятелството на екзарх Йосиф, през 1884 г. епископ Константин е избран за Врачански митрополит. В Държавния архив се пази изложение от Митрополит Константин до Екзарх Йосиф, относно поставянето му под домашен арест поради конфликт с местната управа, възникнал през 1890 г. при откриване паметника на Хр. Ботев.
На 8 септември 1898 г. в Цариград, екзарх Йосиф I извършва тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан", наричана още "Желязната църква".В присъствието на много гости от Княжество България, Македония и Тракия, в тържествената служба наред с други митрополити, участие взема и Константин Врачански.
Известни със своята благотворителна дейност, през 1908 г. двамата духовници стават почетни членове на създадената в София Калоферска дружба, целяща да се грижи за „материално и морално поддигане на Калофер”.
Съдбата се оказва по-благосклонна към Врачанския митрополит – той умира през есента на 1912 г. в апогея на гръмките български победи в Балканската война. Екзарх Йосиф доживява да види националния погром. Той прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Умира на 20 юни 1915 година и е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
След неговата смърт нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.
Няма коментари:
Публикуване на коментар