ПРИНОСЪТ НА ОСЕТИНЦИТЕ КЪМ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Редом с  русите, украйнците, белорусите, финландците и многото други народи в състава на Руската империя, дали приноса си за освобождението на България, своето достойно място заема и един малък, днес разпокъсан народ - осетинците. В състава на Владикавказкият Казашки полк от I-а бригада на Кавказката Казашка дивизия, те участват в редица битки, командвани от прославени пълководци като генерал-майор Михаил Скобелев, генерал-лейтенант Йосиф Гурко, генерал-майор Николай Столетов и генерал-лейтенант Фьодор Радецки. Състава на Владикавказкия полк е малко повече от 300 души. Мястото на убитите и ранените се попълвало постоянно с подкрепления от Осетия. Непосредствено участие във военните действия вземат ок. 2 000 осетинци.

Осетинци в състава на руската армия по време на руско-турската война 1877-1878г.

Много осетинци се включват като доброволци, включително бащи и синове, чичовци и племенници, родни братя. Особено се отличават 70-годишният Генардуко Есенов, 60-годишният Генардуко Абисалов, 50-годишният Дударов. Осетинските войници в състава на Руската армия показват чудеса на мъжество и героизъм. Те участват във почти всички сражения на Балканите, покривайки се с безсмъртна слава в боевете за Ловеч, Плевен, Шипка, Правец, Горен Богров, Пловдив  и други градове на България. Отрядът на славния капитан Петко Войвода се сражава заедно с Владикавказкия полк.

За бойни качества, проявени на Балканския военен театър, Осетинският дивизион е получил Георгиевското знаме. Не напразно генерал-майор Михаил Скобелев изпраща писмо до Руския император Александър II и изисква : “Изпратете повече осетинци!”.

400 осетинци са удостоени с Войнишки орден „Свети Георги“, I, II, III и IV ст. Много от тях са били наградени и с други бойни награди на руската армия.

Отделни осетинци воюват и в редиците на Българското опълчение. Най-известният от тях е Николай (Дудар) Караев.
Дудар Караев участва в сръбско-турската война през 1876 година, бил е в Босна, Херцеговина и добре познава много български патриоти. Той имал близки отношения с капитан Петко-Войвода. За това свидетелства капитан Джорджаде в своя статия за Петко Киряков и за осетинеца Дудар, който ги запознал.

По време на руско-турската война той е ординарец на командира на III-та дружина на българското опълчение подполковник Павел Калитин. Именно на III-та дружина е връчено прославеното Самарско знаме, а според съвременници на войната “3-та дружина била призната за най-добра и образцова, най-храбрата сред другите дружини”.

Дудар Караев участва в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и други градове на България.

Отбраната на Стара Загора се ръководи от полковник Депрерадович, а османския удар поема дружината на подполковник Калитин. III-а Опълченска дружина е принудена да се оттегли и води героичен бой за спасяване на Самарското знаме , при който загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и подполковник Павел Калитин. В боя при Ески-Загра(Стара Загора) Дудар дава своя кон на тежко ранения си ротен командир и продължава да се сражава. Запазена е литография, където е запечатан този факт, когато падащия от коня Калитин се подкрепя от Дудар Караев. Противникът се опитва да го плени, но той не се уплашва, проявява голямо хладнокръвие и смелост, и с шашката и кинжала си унищожава шест вражески войници.

Самарското знаме е изнесено от бойното поле след страховит ръкопашен бой от стихийно формирана Знаменна група в състав унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкин, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Н. Кръстев и осетинеца Караев.

Дудар Караев се отличава особено в боевете на Шипченския проход. Заедно с доброволци той изтласква врага от дола, където се намирал източникът, снабдяващ с вода защитниците на Шипка. Участникът в боевете на Шипка генерал Ф. Депредарович в своята книга “Из спомените за руско-турската война 1877-1878”, пише, че в “Шипченския бой видял един осетински герой, никога не е виждал такъв, когото обичат всички”.

В един от боевете на 11 август Дудар Караев е ранен, но останал в строя. Едва след второто раняване бил изпратен в болница. След като оздравява Дудар отново се връща в армията.

Неговият син Георги Караев е един от основателите на обществото за съветско-българска дружба, създадено в Москва през 1958 година. В Ленинград e образувано отделение на това общество, a той става негов председател.
Като подарък за Националния музей на българо-съветската дружба генерал-майор Георги Николаевич Караев предава ценни семейни реликви – пистолет и кинжал на своя баща Николай (Дудар) Караев. Пистолетът, бил взет при схватка с турски войник, когато на Дудар се наложило да защити от насилие една българска селянка и малолетното й дете.

Кадровият офицер Асламурза Есиев, едва узнал за обявяването на войната иска позволение от царя да му се разреши да събере отряд доброволци и да се отправи на фронта. Получавайки разрешението, Есиев формира Осетински конен дивизион от доброволци, снабдили се със собствени коне, снаряжение и въоръжение.  

Есиев участва в най-тежките сражения и по чудо остава невредим. Награден е с три ордена. Достига до чин подполковник.

Генерал-лейтенант Джамболат Константинович Абадзиев е руски офицер от осетински произход.

Роден е на 3 декември 1857 г. в с. Кадгарон, Северна Осетия (Русия). Семейството е на православен осетинец от Терската казашка войска. Ориентира се към военното поприще. През 1876 г. постъпва на служба в Руската армия като обикновен казак.

 В началото на войната е назначен за личен ординарец на генерал-майор Михаил Скобелев. Участва практически във всички сражения на колоната на ген. Скобелев. Бие се храбро при Плевен, Химитлийския проход, Шейново. Отличава се в битката при Ловеч. Участва в овладяването на височината Стратеш, уличните боеве в града, като водач на щурмовите колони и престрелката при Плевенското шосе. С колоната достига до Сан Стефано. За храброст в боя е награден 3 пъти с войнишкия Георгиевски кръст и е произведен в офицерско звание прапоршчик.

Абациев е награжден с българските ордени „Свети Александър“ III ст. (1896) и „За храброст“ (1903).Един от осетинците отличени с най-високият орден на Русия Свети Георги е Инал Кусов. За отнемането на две турски знамена са отличени Гуда Бекузаров и Беслан Сокаев, като Бекузаров получава Георгиевски кръст лично от царя.

Безстрашно се бие срещу турците още един офицер-осетинец - Данилбек Цаликов.

При Плевен се отличава поручик Идрис Шананев. Ген. Скобелев му възлага най-сложните, опасни и отговорни задачи. За проявена храброст е повишен в чин и е назначен за командир на IV-та сотня на Владикавказкия полк.

Техните доблестни подвизи са достойно оценени в България, където и досега могат да се видят паметници на осетинците, дали живота си за свободата на България.  Сред тях се извисява монументът на легендарния връх Шипка. Върху паметника стоят имената на 2000 загинали войници и офицери от Русия. Сред тях 166 са осетинци.  

145 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА НИКОЛА ВОЙВОДОВ

Никола Войводов (1842-1867)

Никола Войводов и
                Цвятко Павлович 

Тук в пантеона скромен вратчански

и ти заемаш място достойно,

и ти роден си в градът балкански,

повел тъй чета под знаме бойно,

духът ти мощен – дух исполински,

всичко подтиква в живот свободен,

видът ти строен – ангел същински,

ти сякаш беше от малък роден

да бъдеш храбър войвода тука.

Ти беше бодър, винаги, всегде,

незнаещ мъка, незнаещ скука

и ако дойдат спънки от негде

ти ги посрещаш с гърди открити.

В едно със Цветко другари бяхте,

волеви, умни и упорити.

В битката също ведно паднахте,

като гиганти много достойно –

двамата срещу хиляди души

се бихте храбро под знаме бойно,

за свободата мила и ценна

на таз родина наша свещена.

Димитър Бучински, стихосбирка „Светулки в мрака”, подзаглавие „Пантеон на врачанските дейци в миналото”, 1943 г.

По информация на Калина Тодорова  - отдел „Краезнание” – Регионална библиотека „Христо Ботев”

РАЗМИРНИТЕ ГОДИНИ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА МИТО АНКОВ

Мито Иванов Анков е роден в гр. Враца през 1848 г. Той е най-малкият от тримата сина на Иванчо Анков – заможен търговец, обществен деец, участник в църковните борби през Възраждането. Сестра му Екатерина се омъжва за защитника на ботевите четници пред Извънредния турски съд в Русе Илия Цанов.

Мито Анков завършва четирикласното училище във Враца, най-високата образователна степен по това време в града, след което се приобщава към търговските дела на семейството – търговията с вълна и кожи.

През 1869 г., заедно с учителя Симеон Подбалкански, Николчо Кръстеняков, Кръстьо Новкиришки и други родолюбиви граждани, Анков е сред учредителите на читалището във Враца. То се е помещавало, заедно с Общината във Владиковия конак (на мястото на днешното училище „Козма Тричков”). Учредителите се заемат с материалното укрепване на читалището, абонират го за всички вестници и списания и полагат големи грижи за привличането на врачанската младеж към просветното движение.

Скоро Мито Анков се включва в и национално-освободителната борба. На 1 юли 1872 г. при една от обиколките си по търговски дела в Орханийско, заедно с Кръстьо Бързаков е посветен в революционните идеи от Димитър Общи. На 10 юли Анков свиква приятели в дома на Мито Цветков Бакалбашийски, за да положат основите на революционния комитет във Враца. Сред основателите са Кръстьо Бързаков, Кръстьо Новкиришки, Мицо Хаджимицов, Мито Цветков, Тодор Балабанов, Тодорин Ванов, Стефанаки Савов, Цено Ангелов, Саво Петров и Николчо Печеняков. Съзаклятниците полагат клетва на живот и смърт. За председател е избран Кръстьо Новкиришки, Мито Анков става подпредседател, Мито Цветков – касиер, секретар е Стефанаки Савов, а членове Тодорин Ванов и Цено Ангелов. Прави се поименна книга на членовете и касова книга на сумите внесени от тях. Комитетът е кръстен Аврамчо Давичонов и е подчинен на комитетът в с. Голям Извор от където получават няколко броя от Каравеловия вестник „Свобода”. За кратко време комитетът нараства на над петдесет членове.

След общото събрание на БРЦК в Букурещ през м. май 1872 г. Левски започва изграждането на окръжни центрове на комитетската мрежа в България. Едновременно с това, той урежда нелегалният канал Оряхово – Бекет. На 28 август Апостола пристига във Враца. На следващия ден свиква събрание на местния революционен комитет в подножието на водопада Скакля. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилският манастир и го посвещава в народното дело.

От Враца, придружен от Мито Анков, Левски извършва обиколка из Северозападна България до Берковица и Лом, а на връщане посещават селата Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик и Липница.

с. Вълчедръм, къщата където Васил Левски и Мито Анков пренощуват през 1872г.

За тези събития Мито Анков разказва в мемоарната си книга „Спомени за размирните години”: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше сам трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”.Илюстрация на опасната мисия на двамата революционери е сведението за посещението им в с. Лик, където преоблечени като търговци на грозде и вино отсядат в къщата на Нецо Гергов Бояджията. След вечерята Левски казал: „Трябва с моя другар да отидем на друго място за пренощуване, защото там, където замръкваме, не трябва да осъмваме.”

След гибелта на Левски през 1873 г. Вътрешната революционна организация изпада в остра криза. Врачанският революционен комитет преустановява дейността си до есента на 1875 г. На 21 октомври той е възстановен благодарение активната намеса на Стоян Заимов, който става негов почетен председател. За подпредседател е избрана Мито Aнков, касиер е Ангел Йоцов, Стефанаки Савов – секретар и членове: Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Привлечена е и Йота Ангелакова, на която е поверено да развие революционната дейност сред жените във Враца.

По време на подготовката на Априлското въстание Мито Анков наред с главния апостол Заимов стои в центъра на разгърналата се широкомащабна дейност в Трети революционен окръг. Като основен проблем се очертава набавянето на оръжие. Парите, събрани от врачанските дейци са дадени на “специални” и “високо доверени хора”, които обещали да закупят и изпратят “стоката” по кораб от Бекет до Оряхово, но макар че определеното за въстанието време наближавало, не било получено абсолютно нищо. Самият Анков пише, че след като в продължение на дълго време и всеки ден са очаквали оръжието, накрая загубили надежда и в самото навечерие на въстанието не са разполагали с нито едно свястно оръжие.

Очаквайки скорошният сигнал за въстание, врачани разпределят града на участъци, изработва се правилник за организацията на четите и се определят техните предводители – Мито Анков и Саво Петров, които назначават десетници, куриери и полиция.

Стъпвайки на Козлодуйският бряг на 17 май 1876г. Хр. Ботев и неговите четниците се сблъскват с тъжната действителност. В повечето селища, наплашеното население се изпокрива и не оказва никаква подкрепа. От Веслец, войводата изпраща по куриери две писма до Враца, на не получава желаната помощ.

На 19 срещу 20 май четата на Мито Анков се събира в църквата “Св. Възнесение” чакайки при тях да дойде и втората чета, с която заедно да тръгнат към Веслец и да се присъединят към Ботев. Втората чета не се появява, което дава основание на четниците от първата чета да отложат излизането си за другата нощ. На следващият ден, обаче във Враца пристига силен турски гарнизон, извършени са големи жестокости, жертва на които стават около четиридесет българи. Това парализира всякакви понататъшни действия.

След разгрома на Ботевата чета Мито Анков, както и главният апостол Стоян Заимов, учителите Христо Даскалов, Иван Кирачков и всички заподозрени в революционна дейност – общо 150 души са арестувани. Заловените четници са подкарани за Видин. По пътя умират Цветко Кръстев, Кръстю Беремлийски, Андрю Мурджата, а Петраки Калинин е убит.Заедно със своите съратници, Мито Анков е осъден и лежи във видинския и русенския затвори. Оправдан е по „милостта на падишаха” и вследствие на блестящата защита на Илия Цанов.

През март 1877 г. заедно с Григорий Найденов преминават Дунава и емигрира в Румъния. На 1 май двамата се записват доброволци в сформиращото се в Плоещ Българско опълчение и заедно с Иванчо Цветков, Коста и Иванчо Бошнякови си купуват коне със собствени средства и основават първата българска конна сотня.За проявената храброст в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и другаде Мито Анков е награден от руското командване с 2 Георгиевски кръста и получава звание унтерфицер. На него принадлежат думите, че българинът „макар и да е живял 500 години под тежко робство, не е изгубил прадедския си юнашки дух”.

През 1879 г. Мито Анков става помощник кмет в Общината във Враца. Известно време е и финансов секретар. В последствие става околийски началник в Оряхово, а по-късно и в Попово. Воден от търговските си дела, Мито Анков се установява завинаги в Оряхово, където е сред учредителите на местното поборнико-опълченско дружество и пръв негов председател. През 1896 г. е избран за кмет. През неговия мандат градът се благоустроява и утвърждава като втория по големина център във Врачански окръг.

На 18 юни 1909 г. Мито Анков завършва земния си път. Погребан е с почести като „истински поборник-опълченец” в двора на църквата „Св. Георги” в Оряхово.

През 1936г. е издаден мемоарният му сборник “Спомени за размирните години – 1872-1878”, който хвърля нова светлина върху борбите и приносът на врачани за националното освобождение на България.