КРЪСТЮ БЕЛЯКОВ И БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

***

"Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

/"Опълченците на Шипка" Иван Вазов/

Кръстьо Първанов Беляков е роден през 1854 година в село Мало Пещене, Врачанско. Той е от родът на Белкашете, произхождащ от село Голямо Пещене. Поради непосилните данъци, включително и кръвният данък, наложени от турската власт на голямопещенци в края на XVI век, няколко големи рода се преселват в селата Баница и Мало Пещене. Сред тях е и родът на Белкашете, известен в двете села като Беляците.

В навечерието на руско-турската война 1877-1878 г., Кръстю Беляков се записва като доброволец в българското опълчение, командвано от генерал Столетов. Известно е, че именно опълчението участва в най-тежките сражения при Стара Загора и Шипка и спомага за успешният финал на освободителната война.

След освобождението на България, в началото на XX век Кръстю Беляков се преселва заедно с братята си в град Оряхово. Там той продължава обществената си дейност. През 1906 година, започва строителството на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. За целта е сформирана специална комисия с председател свещеник Христо Томов. Наред с други известни личности от града, като член на комисията участва и Кръстю Беляков.

Известният опълченец умира през 1927 година в Оряхово. Днес в родното му село Мало Пещене се извисява великолепен бюст-паметник, увековечаващ делото на Кръстю Беляков.

УНИКАЛНА СНИМКА ОТ С. ГОРНО ПЕЩЕНЕ

Представяме уникална снимка от село Горно Пещене, Врачанско, направена по време на панихидата за падналите герои след освещаване на войнишкият паметник на 1 януари 1925 г.

Паметникът е от бял камък с височина 4 метра. Направен е по инициатива на жителите на селото от Вуто Николчов.

Издигнат е в памет на загиналите горнопещенци във войните 1912-1918 година. Изброени са имената на младши подофицер Христо Петров и редниците Димитър Нечов, Начо Иванов, Доно Петров, Петър Петков, Христо Митов, Вълко Вълчанов, Цено Вълчов, Тодор Николчов, Петър Коцов и Цоно Янчов, загинали във Балканската и Междусъюзническата война; жертвите на Първата световна война Христо Минков, Иванчо Кръстев, Васил Стоянов, Иван Дилин, Младен Томов, Цветко Колов, Иван Тошов, Васил Иванов, Георги Тодоров, Крум Николов и Стоян Милов; а по-късно е добавено и името на загиналият във Втората световна война редник Марин Иванов Говедарски през 1944г.

Войнишкият паметник се намира в парка в центъра на селото.

ПОРУЧИК КРЪСТЮ ЧЕРНЕВ

***

Той не бе способен да рече на войниците си: „Вървете напред”, а винаги „Следвайте ме”!

Роден в с. Долна Вареница /Фердинандска околия/, поручик Кръстю Чернев е командир на 6-та рота от 35-ти пехотен Врачански полк.

По време на Първата световна война, полкът, в състава на Първа българска армия участва в Моравската операция, провела се през октомври 1915г., която получава задачата да атакува сръбските позиции от Дунав до Босилеград. С оглед на настъплението към гр. Неготин, 2-ра бригада от 6-та пехотна дивизия преминава р. Тимок. Реката приижда и залива целият район, като откъсва 35-ти и 36-ти пехотни полкове. Цели три дни българските войни прекарват до кръста във водата, без храна и снабдяване. Въпреки това успяват да отхвърлят неприятеля.

На 11 октомври на вр. Алия започва подготовка за атака.

Един взвод тръгва на разузнаване. Повежда го лично командирът на 2-ра рота от 35-ти пехотен Врачански полк поручик Кръстю Чернев. Когато се изправя пред сръбските окопи, Чернев посяга към пистолет си, но той, ръждясал от влагата става неизползваем. Тогава смелият поручик хвърля шинела си, изтръгва кол от намиращото се там лозе и с призива: „Подире ми, момчета”, скача в окопа и започва неравен бой срещу противника. Последвали примера на своя командир, шепата юнаци обръщат в бягство многократно превишаващите ги сръбски войски и превземат позицията. На 13 октомври пада Неготин.

СТЕФАНАКИ САВОВ – СЕКРЕТАР НА ВРАЧАНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ, БОТЕВ ЧЕТНИК, ДЕЕЦ НА МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

Стефанаки Савов(Стефан Христов Савов) е роден на 10.01.1854 г. в гр. Враца. Той е от известният Савов род, като негови първи братовчеди са революционерите Саво Петров и Мито Ангелаков. Баща му Христо Савов е търговец и съдържател на най-известният в

града хан по това време, който в последствие става средище на врачанските съзаклятници. В

него отсядат Г. Бенковски, П. Волов, Н. Обретенов и други

комитетски хора идващи във Враца.

Стефанаки учи във Възнесенското училище, но поради ранната смърт на баща си е принуден да изостави учението да се заеме с търговия на кожи, вълна и добитък.

На 10 юли 1872 г. в дома на Мито Цветков е основан Врачанският частен революционен комитет. Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Савов. На 28 август във Враца пристига Васил Левски. На следващия ден свиква събрание в местността Скакля. По негово предложение комитетът се оглавява от Мито Анков, а представителна група от врачански дейци посещава Рилския манастир и го посвещава в народното дело. След гибелта на Апостола революционната дейност във Враца запада. През това време, Стефанаки изучава турските гражданските и търговските закони и придобива права на адвокат.

При възобновяването на местния комитет на 21 октомври 1875г. с председател Стоян Заимова, на Стефанаки Савов от

ново е поверена длъжността на секретар. Заедно със Саво Петров успяват да привлекат леля си Йота Ангелакова, а чрез нея и други жени към революционната дейност.

През март 1876г. комитетът във Враца насочва усилията си към подготовка на въстанието. В спомените си Стефанаки, дава подробности за подготовката: „Купи се пастърма от Младен Скачоков и от един турчин – хаджи Арап, на версия, които Мито Цветков закара и продаде в Румъния и внесъл парите в Централния комитет за купуване на оръжие”. Липсата на достатъчно ор

ъжие принуждава комитетът да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и се включват в Ботевата чета. Савов разказва за тези събития: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.

Савов участва във всички сражения от Козлодуй до Врачанския балкан. След смъртта на войводата и разпръсването на четата, той се присъединява към отделението предвождано от Димитър Икономов, което се сражение с турците край с. Люти брод. На 28 май край с. Литаково при изгладнелите бойци пристига местният турчин Молла Махмуд, който им предлага да се предадат, като им гарантира живота. Войници от редовната турска войска ги отвеждат в Орхание.

Заловен от турците, Стефанаки Савов преминава през Софийския и Берковския затвор. Осъден е на смърт, но в последния момент присъдата е заменена с доживотен затвор и той е хвърлен е във Видинския затвор, където дочаква Освобождението.

В свободна България, той става известен адвокат във родния си град. Занимава се с обществена, културно-просветна и дарителска дейност. Допринася за създаването на ученолюбивото дружество “Развитие”(читалище „Развитие”), на което е дългогодишен председател. Един от радетелите за Ботевите чествания във Враца. Организира първият молебен на „Милин камък” през 1885 г. Участва в комисиите по установяване лобното място на войводата и откриването на първият паметник на Христо Ботев във Враца през 1891 г.

Като изтъкнат русофил, Стефанаки Савов е водач на Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков във Врачанският край. В периода 1884-1913 е избиран 10 пъти за народен представител.

Наред с това Стефанаки Савов не остава безучастен към съдбата на онези българи, които все още са под турска власт. Той се включва във Врачанското македонско дружество. Като такъв, през 1895 година е делегат на Втория конгрес на Македонската организация, провел се в София от 3 до 16 декември. Недопускането на конгреса на делегати от Революционните комитети в Македония и офицерите, взели участие в Четническата акция предизвиква разцепление. От една страна са представителите на русофилската опозиция в България(сред които и Стефанаки Савов), а от друга Наум Тюфекчиев и военните, осъществили Четническата акция и настояващи за незабавни нови революционни действия.

Конгресът изпраща телеграма на граф Николай Игнатиев с която се подчертава предаността към Санстефанския идеал. Приемат се Статути на македонските дружества: целта е - автономия за Македония и Одринско чрез легални политически средства и „прилагание мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата“, които в тайните протоколи са наречени „терор и въстание“.

Комитетът се преименува на Върховен македонски комитет и е избран нов състав с председател запасния генерал Данаил Николаев, подпредседател Йосиф Ковачев и личности като Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Димитър Матов, Алеко Константинов.

Стефанаки Савов преживява крушенията във войните за национално обединение. Умира 2.12.1930 г. и е погребан в двора на църквата „Св. Николай”. Обявен е за почетен гражданин на Враца.

САВО ПЕТРОВ САВОВ

Сава (Саво) Петров е роден през 1837 г. във Враца в семейството на Гена Савова и Петър Бояджиев. Според семейното родословие се е занимавал със земеделие и търговия. Женен е за Ценка Хаджимицова, сестра на известния съзаклятник Мито Хаджимицов. Младото семейство има дъщеря - Катерина.
Неговото име е засвидетелствано в дарителския списък на издадената от Кръстьо Пишурка в Белград през 1857 г. книга „Аделаида Алпийската пастирка”, сигурен знак за неговата начетеност и просветеност.
Много вероятно е, Саво Петров да е бил ученик на Кръстьо Пишурка, който учителства в родния си град до 1848 г. и провежда първият публичен училищен изпит във Враца.
Саво Петров, поборникът Мито Ангелаков и Стефанаки Савов произхождат от Савовия род и са първи братовчеди. Тези млади и заможни мъже посвещават живота си на освободителната борба.
Сава Петров е сред основателите и най-дейни членове на врачанското читалище, чиято „тайна цел” е „революционна”, защото те са едновременно и съучастници в местния революционния комитет.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Той участва и в прословутата сделка с лой и пастърма на врачанските съзаклятници за набавяне на средства за закупуване на оръжие за Априлското въстание.
Когато в началото на м. май 1876 г. в града пристига известие за предстоящото преминаване на Ботевата чета, Врачанският окръжен революционен комитет решава, че поради липса на оръжие не може да въстане и четата трябва да отложи прехвърлянето си. Комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Проводени към Влашко с допълнително събрани средства за оръжие, двамата революционери разбират, че четата вече е поела към България и отлагане няма да има. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагането е невъзможно и те ще продължат с четата. За тези събития свидетелства Стефанаки Савов: „В понеделник (17 май 1876 г., ст.ст.) аз със Саво Петров се качихме на парахода („Радецки“), гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева…“.
Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък. На 18/30 май 1876 г., призори, четата наближава с. Баница, където е пресрещната от многократно надвишаващ я по численост и въоръжение неприятел - конни черкезки групи и башибозуци. Пламва продължителен и ожесточен бой. В най-кръвопролитното сражение на Ботевата чета, благодарение на стратегическото си предимство, тя успява да се запази като цяло, но с цената на десетки жертви, между които са знаменосецът ù Никола Христов Симов - Куруто, , Атанас Горов от Пещера, Сава Петров от Враца и мн. др.Един от деветимата врачани участници в Ботевата чета, Саво Петров отдава живота си за свободата на България.

ПОРУЧИК АНГЕЛ ЯНЧЕВ

"... Враца, Ерусалимът на българщината..."

Преди две години, Враца подписа споразумение за побратимяване с гр. Кичево (Република Македония). Проведоха се двустранни срещи, размениха се визити и всичко, като че ли приключи до тук. Малцина знаят, че този град е неразривно свързан с миналото на България, но и на гр. Враца и врачанско. Тук се намира манастирът „Св. Богородица Пречиста” - един от центровете на училищния и църковния живот през Възраждането. В него са работили големите български книжовници Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. След войните за национално обединение много жители на Кичевско се изселват в град Мездра, България, където основават културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода на ВМОРО Йордан Пиперката. През 1918 г. тук се разиграват и едни от най драматичните събития в новата ни история.
На 29-ти септември, България и Антантата сключват т.н. Солунско примирие, с което се изважда страната ни от Първата Световна Война. Като част от това примирие е и условието три български пехотни дивизии да останат в плен на англо-френските войски. Сред предадените в плен войскови части при гр. Кичево е и 35-ти Врачански полк. Френското командване издава заповед всички бойни знамена да бъдат предадени.
Щом научава за заповедта командирът на врачанци полк. Иван Башавлиев, строява полка и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от това да се предаде свещеното знаме на врага. След което, заповядва на командирът на 12-та рота, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, който е и знаменосец на полка да изгори знамето. Поручикът вместо знамето изгаря неговата калъфка, скрива истината, а полковата светиня препасва около кръста си. Така, с риск за живота си, пази знамето в продължение на 9 месеца. Военновремевите закони по това време са безмилостни и еднозначни – укриването на бойно знаме се наказва със смърт. Сред близо 1000-та пленени врачански войници, нито един не предава поручика. След връщането си от плен поручик Янчев тържествено го връчва на 35-ти пехотен полк.
Знамето е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Запасният поручик Ангел Янчев е награден със знака „За спасяване на знаме”.В словото си, пред полка, той прави знаменателната констатация "... Враца, Ерусалимът на българщината..."

ВРАЦА ПОМНИ ЖЕРТВИТЕ НА АНГЛО-АМЕРИКАНСКИТЕ БОМБАРДИРОВКИ

***

На 20 декември се навършват 67 години от подвига на капитан Димитър Списаревски – летец-изтребител, извършил първият въздушен таран в историята на българската авиация, загинал в небето над София. Примерът му е последван от поручик Неделчо Бончев, Мито Дисов и др. български герои, защитници на националната ни независимост.
Наскоро посланикът на САЩ Дж. Уорлик, откри в София паметник на загиналите американски летци. А имената на българските летци, тънат в забвение.
Враца е кръвно свързана с тези събития. Тя е един от най-сериозно пострадалите градове от англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. предизвиква бързата реакция на антихитлеристките държави. Още в началото на април югославската, а след това и британската авиация извършват бомбардировки над столицата, но за щастие те са само с материални щети и без човешки жертви.
На 13 декември под натиска на съюзниците си, българското Народно събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ. Войната скоро се превръща в жестока реалност.
Британският премиер Уинстън Чърчил заявява: „За да падне България трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.”
Първото тежко въздушно нападение срещу българската столица е извършено на 14 ноември 1943 г. от 91 бомбардировача B-25 “Митчел”. Те хвърлят бомби с общо тегло 141 т. Разрушени са 47 сгради и постройки, а необитаеми стават 129. Убити са 59 граждански и военни лица, а ранени – 128.
В мразовитият 10 януари 1944 г., около 12,30 ч. на обед формация от около 200 американски бомбардировачи В-17 и В-24 е на подстъпите към София. Съпровождат ги не по-малко от 100 двукорпусни изтребителя Р-38 “Лайтнинг”. Бомбардировачите нанасят удар по София в 12,35 ч., а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача “Лелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично - 427.
На 24 януари 1944 г. 300 американски тежки бомбардировачи трябва да бомбардират София.Но в този ден природата е на страната на софиянци. Цялото Софийско поле е потънало в дебел слой мъгла. Самолетите на 15-а въздушна армия на САЩ не разполагат с уреди за сляпо бомбардиране, каквито имат нощните бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили. И след като се въртят над Витоша в продължение на 45 минути, бомбардировачите поемат в различни посоки.
Съдбата спасила софиянци, обаче се оказва неблагосклонна към други българи. Една група самолети бомбардира град Скопие, тогава на територията на Царство България. Друга формация от 84 бомбардировача удря Враца. Загиват 124 и са ранени 250 врачани. Изтребители слизат ниско и обстрелват града. Мирното население е разстрелвано от упор с бордните картечници и оръдия. Бомбардирани са също селата Кунино и Беглеж и други селища в Северна България. Общо в този ден над страната са пуснати около 800 бомби и са разрушени 234 сгради.
След трагедията „Н.В. Царица Йоана изпраща на кмета на град Враца, от страна на Н.В. Царя сумата от 20 000 лева за подпомагане на бедните семейства в града, пострадали от бомбардировките”.
Известното затишие е прекъснато на 16 и 30 март с удари насочени предимно към София.
Зловещата равносметка на операция “Point Blank” (прицел от упор): София е бомбардирана 11 пъти, както и Варца, Дупница и още 18 селища.Хвърлени са 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Част от тях са със закъснител, за да избухнат по-късно, когато хората са напуснали скривалищата.Използвани са и бомби във вид на играчки и писалки, предназначени да убиват и осакатяват деца.
Загиват над 2477 души, 99 на сто от които са цивилни граждани, жени и деца. Ранените са двойно повече. Разрушени са над 12 000 сгради. Изсипаният над столицата 4350-тонен бомбен товар срива близо 1/4 от сградния й фонд. Материалните щети достигат астрономическата сума 24 млрд. лева.
Демократът Чърчил посреща данните от разрушителните бомбардировки над България с думите: “Отлично!”
Днес, когато в България откриват паметници на чужди войници, убивали българи, най-малкото което можем да направим е да почетем паметта на загиналите ни сънародници и българските летци-герои, жертвали живота си в името на Родината.