четвъртък, 4 февруари 2010 г.

РАДАН ВОЙВОДА - ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА ВРАТИЦА

Част III
ЛЕГЕНДАТА

Пътнико, когато минеш кемерския мост знай, че стъпваш на свята земя! Поклони се и хвърли едно цвете, където и да е - на пътя или в реката! Врачанино, помни, че Вратица е свидна! Там високо горе в синьото небе, още витае духа на Радан, който бди над своята твърдина.
***
Било в 1396 година - последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан Войвода организирал отбраната и заедно с войската си останали между последните защитници на крепостта. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени... Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган... А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка - Елица. И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде!
Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Градът обаче трябвало да отстъпи пред численото надмощие на завоевателите. В своето озлобление османските орди го сринали из основи. Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите ...
"Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"... И решил!
Изкачили се баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания. Нямало никакво време ... С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница...
А Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя... И кротко се свлекла до нозете му... Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето...Сега за него вече било по-лесно... И посегнал повторно към сабята си... "Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица.

2 коментара:

Анонимен каза...

Супер е това трябва да си спомним какви сме били,каква българия сме имали и каква може да имаме :)

Kalin Velchev каза...

Невероятно е, колко малко знаят хората за историята на нашия град. Вероятно си мислят, че както сега нищо не се случва, не се е случвало и преди векове и хилядолетия. Наистина ли сме толкова безразлични към себе си?