35-ТИ ПЕХОТЕН ВРАЧАНСКИ ПОЛК - "ЖЕЛЕЗНИЯТ ПОЛК"

***

Враца заема своето достойно място в националният пантеон на българите. Не едно и две са имената на паметните места на славата, където врачани са положили костите си пред олтара на отечеството. Достатъчно е да споменем: Лозенград, Селиолу, Люлебургас, Чаталджа, Дойран, Гевгели, Неготин, Връшка чука, Планиница, Прокупле, Добрич, Кубадин, Кара-Мурат, Бериш-Тепе, Баш-Кьой, Телица, Лункавица, Битоля, Малка Ниджа, Чеган, р. Серет, Охрид, Галичица, пл. Томорос, Преспа, Перистер... Едва ли ще се нмерият много подобни примери в българската бойна летопис. И всичките са свързани с историята на 35-ти пехотен врачански полк.
След освобождението на Враца, Рушидовият конак се преобразува в казарма и се напълва с доброволци от града, които образуват 8-ма врачанска дружина. Със заповед по „земската войска" № 45 тя се причислява във военния отдел в Плевен. През 1884 г. тя влиза в състава на 7-и полк и по-късно, през 1886 г. влиза в сформираната бригада. Осмата врачанска дружина взема участие в Сръбско-българската война. От града по-видни участници са Иван Д.Йоцов, хаджи Иван Х. Антонов, Ангел Печеняков, Васил Кънчев, Димитър Калдърмов и други.
През 1903 г. в Плевен от състава на 11-и пехотен резервен полк е формиран 35-ти пехотен Врачански полк.
Първото си знаме полкът получава на 5 октомври 1912 г. при с. Саранени. Същият ден е обявена войната на Турция и е поставено началото на Балканската войн. На 16 октомври 35-ти полк е при Люлебургас. Самият командир на 6-та дивизия, генерал Тенев, повежда врачани в боя и въпреки големите жертви, те прогонват неприятеля с което спечелват името си "железния врачански полк", защото когато други войскови части се огъват под напора на турските войски, врачанският полк разбива всеки опит на неприятеля за атака.
В Първата Балканската война полкът участва в боевете при Лозенград, Каваклий, Люлебургас, Тюркбей, Чаталджа, при атаката на Арнауткьойските височини, при Дойран и Струмица.

Знамето на 35-ти пехотен Врачански полк

Във Втората балканска война, води боеве при височините на десния бряг на р. Козлу дере и с. Костурно, при гр. Пехчево, с. Панчарево и в. 1490, при махалите Дубочица, Престова и вр. Крастов.
В началото на Първата световна война полкът се сражава при Неготин, Алексинац, Лебане, Прокупле. През 1916 г. е в Добруджа - около гр. Добрич, при завладяване на Кубадинската позиция, при Енгес. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик /дн. с. Победа/ с шест руско-румънски пехотни дружини. Дочувайки артилерийската канонада откъм позициите на варненци командирът на 35-ти Врачански полк Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да "отиде на изстрел". Той насочва основните сили на полка си към с. Ези бей /дн.с.Паскалево/, откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски и така разширява полесражението на запад и поема част от вражеския удар. Превземането на Тутракан на 6 септември 1916 г. от частите на Трета българска армия съществено променя ситуацията на Добруджанския фронт. След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на Зайончковский да прекрати боя и да се оттегли на север. При това положение той решава да атакува Добрич на 7 септември сутринта с 61-а руска дивизия и сръбската доброволческа дивизия. Военните критици твърдят, че Врачанският полк спасява положението в Добруджа, като задържа многократното числено преимущество на руско–румъно-сръбските дивизии до пристигането на конницата на генерал Колев. Тук загива ¾ от личния състав на полка. Тогава принц Борис нарича врачанци с прозвището “железния полк”. След Добрич полкът участва в боевете при Дурбалий, Каралий, Кубадин, Меджидие, Карол, Бериш теке, Бабадашкия балкан, Тепица, Лункавица, Исакча.
След тия славни боеве в Добруджа 35-ти пехотен врачански полк извършва истинско чудо, като прави преход над 3000 километра през Румъния, Унгария, Сърбия и в Македония увенча знамето си с подвизи и победа.. През 1917 г. полкът е на позиция при Охридското и Преспанското езера. Той е сред тези, които през 1918 г. остават в заложничество при гр. Кичево.
Политическите събития след Ньойския договор налагат на България тежки задължения — да разформирова голямата част от своята войска; 35-ти врачански полк попадна под тия тежки условия и е разформирован.
През 1928 г. полкът отново се формира в две дружини. С царска заповед от 6 май 1937 г., тоя геройски полк е възстановен в старите си казарми, на запад от града, с командир полковник Милко Ангелов, който участва още в световната война, в която се отличен с орден за храброст първа степен.Полкът е сред първите части, които получават нови формени бойни знамена на 3 октомври 1937 г. в с. Паламарца. Командирът, полк. М. Ангелов приема знамето от ръцете на царя, който казва: „... В диплите на това знаме са душите на героите..... Аз вярвам, че то ще води младите врачанци към подвизи, победи и слава като тази при Добрич... Днес вие се разделяте с полковите си светини-славните бойни знамена, под които служите сега и под които доблестно са изпълнявали дълга си към родината в мир и бран вашите деди бащи и братя. Покрити със слава и чест ние отнасяме тия скъпи светини в олтаря на българската прослава.... Пред вас са благословените от светата църква ваши нови знамена, които аз с вълнение ви предавам ... Под техните гънки сплотявайте сърцата и душите си в най чиста и възвишена обич към Родината... Пазете знамето си гордо и неопетнено и нека то бъде винаги вашата светла пътеводна звезда в преданата ви до саможертва служба на България, горда, мощна и благоденстваща да пребъде през вековете...”
На 22 септември 1940 г. българската армия е посрещната тържествено в селата и градовете на Добруджа, две десетилетия, след като тези земи са насилствено откъснати от българската държава. В радостната еуфория от освобождението се припомнят и подвизите на врачанци, бдинци и козлодуйци за Добрич и Добруджа. Изпращат се благодарствени телеграми до командирите на 35-ти и 36-ти полкове: “Днес всички добричани си припомнят тази дата”. Тогава се чуват и първите предложения за даване паметни български имена на селищата, които още са с турските, а други с румънски наименования. През 1942 г. село Чакърча е преименувано на Врачанци – в чест на 35-ти пехотен Врачански полк, сражавал се в Добруджа през Първата световна война.
През 1941 г.- 1942 г. полкът се установява в Прилеп и Парачин. Взима участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа през 1944 г. в състава на 6-а пехотна бдинска дивизия.
В чест на гордите врачански войни през 1931 г. е издигнат паметникът на загиналите във войните 1912-1918 г., известен като „Лъвчето”. Днес на картата на Враца има и друго което да напомня за стотиците загинали врачани по многобройните бойни полета. Това са улиците в града, които носят имената на забравените подвизи на 35-ти врачански полк – “Булаир”, “Тутракан”, “ Чеган”, Чаталджа”, Черна вода”, “ Черни дрин”, “Одрин”.
Във Враца са служили именити наши военни: генерал Жеков, генерал Маринов, полковник Кирков, генерал Кирил Ботев, генерал Найденов, генерал Климент Бояджиев, ген. Тошев.
Знамето на полка е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г.
Вечна слава на героите!

ИВАНАКИ КЮРКЧИ – УЧАСТНИКЪТ ВЪВ ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

***

…Доде се зора зазори,
те ги петтина събраха:
Велчо ми, Велчо Жъмжия
и хаджи Юрдан Брадата,
Иванаки Вражалията,
Николи Гайтанджията,
Йоргито Арбанасчето.
Като слънцето изгрява,
карат ги, ша ги обесят…

/народна песен/

Паметникът на "Велчовата завера" във В. Търново

Иванаки Йонков Кюркчи е участник и един от главните ръководители на може би най-яркият порив на българите към национално освобождение през първата половина на XIX век – „Велчовата завера”.
Съществуват известни спорове относно рожденото място на Иванаки. Според някои учени той е родом от Ловеч или околните села. Преобладаващите мнения обаче са, че той е от Враца. Георги Раковски го нарича Юваница Врачалията. Това становище поддържа и проф. Николай Генчев в книгата си „Българско възраждане”. Имайки предвид, че в началото на XIX век, Враца е един от основните центрове на българската духовност, с положителност можем да кажем, че Иванаки Кюркчи е син именно на онази атмосфера, която облагородиха такива личности, като Софроний Врачански, Иван Замбин, Атанас Некович, Гавраил Бистричанин, Димитраки Хаджитошев, Константин Огнянович.
В началото на 30-те години на XIX век, Иванаки Кюркчи е първомайстор на кожухарския еснаф в Търново. Това го превръща в една от най-влиятелните фигури в старата българска столица, която макар и под робство, запазва борческия си дух и спомена за миналото величие.
След Руско-Турската война от 1828-1829 г. и особено с подписването на Ункяр-Искелесийския договор през 1833 г., надеждата за близко освобождение на България с помощта на Русия се засилват.
Основен двигател на тези стремежи става капитан Георги Мамарчев – българин на руска служба, участник във всички акции на Русия срещу Османската империя от началото на XIX век. След изтеглянето на руските войски от балканските райони, той е назначен за комендант на Силистренската крепост. В Силистра капитан Мамарчев и неговият приятел Васил хаджи Вълков замислили да организират бунт, за да предизвикат намесата на Русия.
Те установяват връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които Велчо Атанасов Джамджията(Балтаджията), Никола Гайтанджията - първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йонков Кюркчи от Враца - първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий – игумен на Плаковският манастир „Св. Пророк Илия”, известният майстор строител Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит – родом от Македония, натоварен от митрополит Иларион Критски да обучава търновските деца на гръцки език, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.

Плаковският манастир "Св. Пророк Илия" - главен щаб на "Велчовата завера"
През 1834 г. те започват подготовка за въстание. Организирана е съзаклятническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, както и други по-отдалечени райони, а Плаковския манастир станава щаб на бунтовническите кроежи. Според плана ударната сила на „Заверата” трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, който бил нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828—1829 г. След първия успех на въстанието бунтовниците трябвало веднага да блокират старопланинските проходи, за да не могат да преминат турските войски от Южна България. Важен момент във въстанието трябвало да бъде завземането от бунтовниците на старата българска столица Търново, да се побие българското знаме на хълма Царевец и се провъзгласи свободната българска държава начело с Велчо Атанасов, като княз или кмет на града. В случай на неуспех организаторите са вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите. Подготовката се изразява и в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиели се специални униформи, калпаци и знамена. Съзаклятниците провеждали и военни упражнения, строй, стрелба.
В самото навечерие на бунта, в началото на месец април 1835 г., еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов извършва предателство. Турските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За изтръгване на признания за заговора турците подложили на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина заговорници от смърт.
Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Отец Сергии загива при предварителните инквизиции. Мамарчов като руски поданик е заточен на остров Самос, където умира през 1846 г. Иванаки Кюркчи е изпратен във Видин по личното настояване на управителя на пашалъка Хюсейн паша, след което е обесен в Ловеч.Така геройски завършват живота си тези смели българи. Враца и врачани, отново дават своя дан пред олтара на свободата и 175 – те години, делящи ни от тези събития, не бива да заличат спомена за безсмъртният подвиг.

МУЗВЯТ В ЛОМ СЪХРАНЯВА УНИКАЛНА СНИМКА НА ПОЛК. БОРИС ДРАНГОВ

***

„Бъди възторжен идеалист, честен до самопожертване, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм!”

/полк. Борис Дрангов/

В музея на Лом се пази уникална снимка на полковник Борис Дрангов. Тя е от времето, когато изтъкнатия български революционер и военен служи във Втори конен полк в дунавския град. Това каза Спасена Делийска, директор на Историческия музей в Лом.
„През 1893 Борис Дрангов е преместен да служи във Втори конен полк в Лом. Именно тук Дрангов се запознава с бъдещата си съпруга Райна Денкова Попова, която е дъщеря на известен бунтовник, участник в национално-освободителните борби, в опълчението по време на Руско-турската война, в Илинденското въстание – Денко Попов. Райна Попова ражда на Борис Дрангов 5 деца. На 15 юли 1901 година в Лом е роден Кирил Дрангов.Семейството на Борис Дрангов живее в Лом до 1903 година, след което напуска града. След напускането си на Лом Борис Дрангов активно се включва в Илинденско-Преображенското въстание. Синът му Кирил Дрангов живее в родния град на баща си Скопие известно време – от 1941 до 1944 година. Той е един от изявените дейци на ВМРО и един от най-приближените и верни съратници на водача на ВМРО Иван Михайлов. След изтеглянето на българската войска от Скопие той се преселва в София, където на 8 юни под натиска на Народната милиция се самоубива”, обясни директорът на Историческия музей в Лом.

ИВАН ЗАМБИН - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТ

***

Иван Атанасович Замбин е роден през 1775 г. в гр.Враца. Потомък на знатен врачански род, той знае и ползва руски, гръцки, турски и влашки език. Иван Замбин се прочува с теменуженото врачанско вино, с фината си коприна, собствено производство, и бижутерийните си ателиета.От запазената кореспонденция на Иван Замбин става ясно, че той ратува за общобалканско освободително движение при близката подкрепа на Русия. Това го сближава със Софроний, който поради анархията във Врачанска епархия се преминава във Влашко, в град Крайова. Там заедно със седмина врачански първенци, идва до идеята да потърси чрез депутация покровителството на руския император над българския народ.Премествайки се в Букурещ, Софроний среща подкрепата на местния духовен и политически елит и лично на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Той заедно с живеещи тук българи/сред които и врачанинът Гаврил Петров – Бистричанин, игумен на манастира “Св. Иван” и съмишленик на Димитраки Хаджитошев в църковните борби/ сформират т. нар. „Тайно общество“ – първата българска политическа организация, поставила си за цел да търси пътища и средства за освобождаването на поробена България.

Kъщата на Иван Замбин във Враца

Сведенията за политическата дейност на Обществото са от 1804 год. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас Николаев(Некович) от Тетевен/след опожаряването му от кърджалиите се преселва във Враца през 1800 г./ на дипломатическа мисия в Петербург. Те минават през Влашко и в Букурещ се срещат със Софроний Врачански. Първоначално българските пратеници не са приети официално, тъй като нямали съответните пълномощия. Те осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. По-късно Атанас Николаев се връща в Букурещ и с помощта на Софроний Врачански подготвя необходимото пълномощно за Замбин. Именно Софроний, на 10 януари 1808 г. изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург и се обръща към министъра на външните работи на Русия, за да потвърди, че Иван Замбин и Атанас Некович „са избрани от всеобщия съвет на нашия род за общонародна полза и толкова трудности понесоха и жертвуваха живота си в опасни случаи, за да намерят средства за спасението на своето отечество“. На 26 февруари 1808 г. Замбин представя в Министерството на външните работи на Русия „верующо писмо“ подписано от Софроний Врачански, според което, той може да действа пред официалните руски власти "от името на всичките му съотечественици" и „грамоти за общополезни работи“, докладвани лично на руския император. Чрез депозирана молба до руския император те поискват покровителството му над българите. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство. Общославянското единство е най-ефектната инициатива в политическо отношение, която поставя под въпрос продължителността на османското господство на Балканите. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. Дипломатическата мисия „Замбин-Некович“ е първият опит да се спечели Русия в полза на българската освободителна кауза. През октомври 1808 г. след тежко боледуване Иван Замбин умира в Петербург. Остават неговите думи: Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия [Тракия] и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската [т.е. православната] църква. Това е истинската причина, която ги кара да вдигат разни бунтове, да се отдават на грабежи, насилие и тиранство, като по такъв начин принуждават [християните] да сменят религията си и така завинаги да утвърдят безопасността на османската порта.*

*Прошение на Ив. Замбин, изпратено на Софроний Врачански за препис и върнато обратно на Замбин в Петербург, 10 януари 1808 г.

183 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ДИМИТРАКИ ХАДЖИТОШЕВ

***

На 24 юни 2010 г. се навършиха 183 години от гибелта на Димитраки Хаджитошев – виден възрожденски деец, радетел за независима българска църква, светско образование и национално освобождение.
Димитраки Хаджитошев е роден в гр. Враца в семейството на Хаджи Тошо Ценов - едър търговец и общественик. Димитраки получава високо за времето си образование в родния си град и в чужбина, а после помага на баща си. Развива търговски връзки с почти всички български земи, а също така с Румъния, Сърбия, Австрия, Италия, Русия.
В началото на ХІХ век Димитраки Хаджитошев е най-авторитетният първенец не само на Враца, а и на голяма част от Северозападна България. Участва активно в общинските дела и в управлението на града. Става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на най-големите български манастири – Рилския, Хилендарския, Зографския, а така също и на няколко черкви. Полага особени грижи за развитието на стопанския живот на града и областта. Особени заслуги има за подпомагането на просветата и здравеопазването, като инициира откриването през 1822 г. на първото светско училище във Враца. Димитраки Хаджитошев оглавява разгорялата се в началото на ХIХ в. борба за самостоятелна българска църква, прераснала във всенародно движение и завършила с учредяването на Българската екзархия. Този неустрашим българин се изправя срещу гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново и врачанския епископ Методий, когото иска да замени с българският владика Гавраил Бистричанин.

Къщата на Хаджитошеви във Враца

Повлияни от делото на Софроний Врачански, пред Димитраки Хаджитошев и неговите сподвижници, се открива перспективата и за политическо освобождение по време на водените по това време руско-турски войни. Той е сред инициаторите за изпращането в 1804 г. на първата през Възраждането българска дипломатическа мисия „Замбин-Некович“ в Русия, имаща за цел да облекчи съдбата на българския народ и проправи пътя за неговото освобождаване от османско владичество. По време на Руско-турската война (1806 - 1812 г.) Димитраки Хаджитошев се свързва с руското командване отвъд Дунава за преминаването им в българско, за осигуряване на важни сведения за разположението на турските войски. В навечерието на Руско-турската война 1828-1829 г. подготвя населението за подпомагане на руските войски за освобождението на България. Той строи в чифлика си край с. Кунино кула с бойници, видня за производство на метал и оръжейна. Тези му приготовления не остават скрити от турските власти. Това довежда до арестуването му под влиянието на гръцките владици и през 1827 г. султанът издава ферман за обезглавяването на смелия и родолюбив врачанин. На 24 април 1827 година Димитраки Хаджитошев е посечен край Видин.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ I

***

През месец май 2010 г. се навършват 170 години от рождението на екзарх Йосиф – светило на българската духовност, покровител на църковното и училищното дело в поробените Македония и Одринско.
Екзарх Йосиф I(Лазар Йовчев) е роден е на 05 май 1840 г. в гр. Калофер. Макар и фигура от национално значение, малцина знаят, че потеклото му е от село Бреница (преди Врачанска, сега Плевенска област). Родът му по бащина линия произхожда от Бреница, като в началото на XIX век дядо му с преселва в Калофер.
Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Началното си образование получава в Калоферското училище при даскал Ботьо Петков, където изучава френс­ки, руски и гръцки език, а впоследствие за кратко става и помощник-учител.
През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. с помощта на Христо Тъпчилещов е приет във Френ­ското мисионерско училище в Бебек.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където следва първоначално във философско-литературния факултет, а след това в прав­ния факултет на Сорбоната в Париж. Тук се запознава с големия писател Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започ­ва работа като чиновник в Търговския съд. По-късно става редактор на списание „Читалище”, както и член на управителния комитет на Македонската дружина.
През 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия, а малко по-късно е ръкоположен за йеродякон от екзарх Антим I. Възведен е в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Бъл­гарската екзархия.На 02.02.1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е хиротонисан за Ловчански митрополит.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I прави всичко възможно, за да бъдат запознати чуждите дипломати в Цариград с извършените от турците жестокости при потушаването на въстанието. По настояване на Високата порта, той е освободен от поста екзарх и е изпратен на заточение в Анкара. На 24.04.1877 г. митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След Освобождението на България, с цел да се запази духовното единство на нацията, центърът на Екзархията остава в Цариград. Екзарх Йосиф полага големи грижи за развитието на училищното и църковното дело в Тракия и Македония. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война в Македония и Одринско в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити и още 9 епархии, управлявани от “екзархийски наместници”, около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Освен това Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Желязната църква Св. Стефан в Истанбул

Длъжността на духовен глава на българите и пребиваването в Цариград не позволяват на екзарх Йосиф да подпомага освободителното движение в земите останали под османска власт. Въпреки това, опора в Екзархията намират почти всички ръководители на ВМОРО - Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, които работят като учители, а Христо Матов и Иван Гарванов, дори са директори на екзархийските училища в Скопие и Солун.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира съкрушен в София.
Като мъдър и прозорлив дипломат, той успява да уреди в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, чиято задача е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Екзарх Йосиф поддържа връзки с Врачански митрополит Константин. Двамата духовни водачи са съграждани и познанството им датира още от Калофер. И двамата са възпитаници на даскал Ботьо Петков. Именно при предстоятелството на екзарх Йосиф, през 1884 г. епископ Константин е избран за Врачански митрополит. В Държавния архив се пази изложение от Митрополит Константин до Екзарх Йосиф, относно поставянето му под домашен арест поради конфликт с местната управа, възникнал през 1890 г. при откриване паметника на Хр. Ботев.
На 8 септември 1898 г. в Цариград, екзарх Йосиф I извършва тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан", наричана още "Желязната църква".В присъствието на много гости от Княжество България, Македония и Тракия, в тържествената служба наред с други митрополити, участие взема и Константин Врачански.
Известни със своята благотворителна дейност, през 1908 г. двамата духовници стават почетни членове на създадената в София Калоферска дружба, целяща да се грижи за „материално и морално поддигане на Калофер”.
Съдбата се оказва по-благосклонна към Врачанския митрополит – той умира през есента на 1912 г. в апогея на гръмките български победи в Балканската война. Екзарх Йосиф доживява да види националния погром. Той прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. Умира на 20 юни 1915 година и е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
След неговата смърт нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ

***

На 4 май 2010 г. се навършиха 107 години от гибелта на големият български революционер Гоце Делчев. Подобно на Левски, без да е заемал председателското място във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с безспорните си качества, Гоце се наложи като всепризнат лидер на останалите в пределите на Османската империя българи. Организатор на четническия институт, той подготвя една многохилядна революционна армия, изнесла на гърба си тежките борби с турските, сръбските и гръцките поробители. Сам подготвен в софийското военно училище, Гоце Делчев съзнава необходимостта от приобщаването към освободителното движение на българските военни.
Всеобхватната му дейност не подминава и Врачанския край. Гоце води кореспонденция и подържа тесни връзки с революционни дейци от Враца.
В края на 90-те години на XIX век, Гоце Делчев изпраща в Македония първите трима български военни Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев. Борис Сарафов подготвя втора група, които в началото на 1900 г. заминават като войводи на Вътрешната организация. Между тях е и фелдфебел Кръстю Българията от Враца. Известно време той четник на Михаил Апостолов - Попето, a до края на 1902 година, Тиквешки войвода на ВМОРО.

Сборната чета на дейците от Серския революционен окръг в планина Али ботуш. В съответствие с високия си морал да не се самоизтъкват ръководителитена Организацията са застанали в последните редици. Сред революцинерите са Гоце Делчев, с бял арнаутски фес, до него е Яворов с комитска брада. Вляво от тях, пак на последната редица са Яне Сандански и Кръстьо Българията. На снимката са още Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Йонко Вапцаров и други.

През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Между тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Участва в отвличането на мис Стоун, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война. Умира от холера по време на Междусъюзническата война през 1913 г. при Демирхисар.
Още по-сърдечни са отношенията между Делчев и Александър Илиев. Александър Илиев, известен като "Чаушът" е роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца. Завършва гимназия в София през 1898 г. Още в гимназията той се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. Подобно на големия апостол, Илиев е с полузавършено университетско образование. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов-племенника на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели. Илиев участва в аферата „Мис Стоун”, става Петрички войвода. Убит през 1901 г. от предателска ръка.
Гоце Делчев поддържа кореспонденция с Александър Дърводелски от Враца, участник в четата на Яне Сандански, която пленява мис Стон. В едно от писмата си го съветва:

Драгий Санде,
Писмото ти получих и от него разбрах, че и ти имаш болестта, която яде всинца ни. Ако тя е усилена, вземи всичките мерки да я превараш. Ако се нуждаеш от парична помощ, обръщай се към нашите делегати Стефанов Димитър или Дели Иванов — кафенета „Македония” или „Братя Миладинови”. Изпрати веднага писмото от върховистите на мой адрес — хотел „Батемберг”.
С братски поздрав Гоце
София 19 21/V 02
По това време във Враца пребивават и не малко преселници от Македония. Такъв е Никола Александров. Родом от Серес, преселил във Враца, където се занимава с бръснарство. През 1902 г. той участва в четата на Яне Сандански. След завръщането си във Враца (поради болест) Александров продължава да подпомага дейността на организацията и поддържал връзки с Гоце Делчев, Яне Сандански и други видни македонски дейци.
В писмо до него, Г. Делчев настоява, че са нужни манлихерови патрони — да събере колкото се може повече и да ги изпрати веднага. Да прати сметката за купените материали.
Драгий Никола,
Всичкият зор ни е за манлихеровите патрони, ето защо гледи колкото се може повече да събереш и веднага да ги изпратиш. Мартиновите патрони, ако са добри, недей ги взима по-скъпо от 7 стотинки. Каквито материали имаш събрани, прати ги до братя х. Йовкови, хотел „Китанчев”, а ведно с тех прати и мен едно писмо, за да бъда известен кога ще пристигнат.
Скоро Димитър Стефанов ще доде при теб и ако требват пари, ще ти даде. Той е делегат на Вътрешн[ата] организация. Прати и равносметка за купените досега материали. Прати нам карабината, която си купил за Лимончев. Той я отстъпва. Оная, за която искат 100 лева, недей я купува, защото е доста скъпа. Всички гюрултии за некакво въстание в Македония е лъжа. Обаче дали не ще бъде изнасилено от тука вътрешното население, не знам. Откъде има Гладнишки манлихерка, тоже не знам. Зная само, че той не искаше да даде дрехите, дадени от нас.
Сърдечен поздрав Г. Делчев
София 21/IX 1902
П. П. Поздрави Дърводелски. Побързи с изпращането [на] материалите и сметката.
В писмото се споменава и врачанинът Александър Гладнишки, също македонски революционен деец.
В друго писмо до Никола Александров, Гоце споменава Н. Мисканов. Той е родом от гр. Велес, а в началото на XX век е учител по френски език във Враца.
София 3/Х 1902
Драгий Никола,
Когато се срещна[х] с г-н Мисканов, изпратените от теб материали още не беха получени; още повече, че аз ги чакам по некой пътник. На другия ден обаче донесоха известие от станцията и ние ги прибрахме. Писмото и сметката ти получих. Понеже в едно от писмата си ми съобщаваше, че щел си да додеш тук, и понеже предполагах Стефанов да доде в Враца, затова и не ти пратих пари. Сега ще чакам да ми отговориш ще ли додеш тука или не, та ако не додиш, да пратя още пари, за да купуваш пак такава стока. Разписка ще изпратят по-после. Пиши ми каква е цената и на патроните, които са ти ги продавали.
С поздрав Г. Делчев
От посочените данни става ясно, че Враца заема важно място в борбите за национално освобождение и обединение. Много са врачаните и свързалите живота си с града под Балкана, които не са жалели сили и средства в преследване на българските идеали. Тяхната роля и място са осветени от името на големия българин, апостолът на Македония Гоце Делчев.