неделя, 31 януари 2010 г.

ПРОФ. ДИМИТЪР ЙОЦОВ - ЖИВОТ В ИМЕТО НА ОТЕЧЕСТВОТО

***
Проф. Димитър Йоцов е историк, дипломат и политик. Известен е с ценните си исторически трудове върху българската история в периода на Възраждането и Освобождението, отпечатани на френски, немски, италиански, английски, холандски и др. езици, с което има значителен принос за популяризиране на българската национална история и кауза сред европейската общественост.
Димитър Ангелов Йоцов е роден през 1875 г. във Враца в заможното семейство на Йонка и хаджи Ангел Йоцови. Баща му е член на първото привременно управително тяло на Враца при Временното руско управление след Освобождението, а по-късно съдия в Окръжния съд, мирови съдия и адвокат, народен представител, виден общественик.
Димитър Йоцов завършва основно образование във Враца, гимназиално – в Русе, а през 1895 г. постъпва във Висшата политическа школа в Париж. Изучава история и дипломация в Сорбоната. През този период прави превод на френски език на романа „Под игото” на Иван Вазов.
Завръщайки се в България Димитър Йоцов работи в редакционния комитет на списание „Летописи”, заедно с Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Михалаки Георгиев.По-късно започва работа в Министерството на външните работи. Конфликт между него и главния секретар на министерството стига до дуел и предизвиква намесата на Борис Сарафов, по това време председател на Върховния Македоно-Одрински комитет.
Сарафов, знаейки за разработката на Йоцов във Франция „Етнографията на Македония” и успеха и сред френските интелектуални среди, му поверява тайна мисия. От тук на сетне Димитър Йоцов свързва живота си с борбата за освобождението на поробените ни сънародници от Македония и Одринско. През август 1899 г. младият врачанин работи успешно за националната кауза в Куманово, Скопие и Тетово.
ВМОРО го изпраща с тайна мисия в Битоля, където полицията на султан Абдул Хамид се опитва да го арестува, но българският дипломатически агент Тодор Пейов го спасява. По-късно поемайки длъжността секретар в Екзархията в Цариград и става личен сътрудник на Екзарх Йосиф.
През 1908 г. в София, заедно с други интелектуалци, основава вестник „Балканска трибуна”.
През 1909 г. заминава за Русия, за да проучи личните архиви на граф Игнатиев. Става известен с научните си трудове, между които е „Граф Игнатиев и нашето Освобождение”. Подпредседател е на комитета „Народен бранител” и е един от основателите на дружеството на българските публицисти и писатели.
През 1911-1912 г. е врачански народен представител в Петото велико народно събрание.
От 1912 г. започва дипломатическата му кариера. Заема длъжността генерален консул на Царство България в Италия, Гърция и Германия.
В Италия издейства помощи за българските ранени войници през Балканската война, за което е награден с Дружествен кръст.
В Гърция по време на Първата световна война изпълнява опасна мисия, като прониква през фронта на французи и англичани и се добира до Солун по време на боевете при Дойранското езеро. Достига до Атина. След трагични приключения, преминава Преспанското езеро и се озовава в щаба на Първа българска армия в Битоля, от където изпраща шифрована информация за състоянието в гръцката столица. За тази си мисия на военен куриер е награден с Великия офицерски орден, втора степен.
След мисия в Швейцария с тайни преговори за сепаративен мир, през 1917 г. Димитър Йоцов като генерален консул, акредитиран при хамбургския сенат, разкрива пред българското правителство поверителни разпоредби на Германската главна квартира за участта на Добруджа и подготвителните етапи на германската експанзия на Балканите. Взима участие и в Брест-Литовските преговори за мир.
Породената от загубата във войната национална катастрофа и промяната на режима в България слагат край на политическата му кариера. През 1919 г. Димитър Йоцов се установява да живее със семейството си в Берлин, където продължава научната си работа.
Той не забравя и родния си град, като в продължение на 15 години работи по написването на двутомната “Културно-политическа история на Враца”.
По време на Втората световна война Димитър Йоцов се завръща в България и заема длъжността хонорован професор по политическа история във Военното училище в София.
Заклеймен като „реакционен” учен, проф. Йоцов попада в списъка на забранените автори в годините на тоталитарния режим. Това го прави почти непознат за няколко поколения българи.Димитър Йоцов умира в София на 7 август 1969 г., като оставя след себе си един живот, отдаден в името на Отечеството.

МИТО ЦВЕТКОВ БАКАЛБАШИЙСКИ

***
На 27.V.1890 г. княз Фердинанд, в присъствието на министър-председателят Стефан Стамболов, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка, открива във Враца първият паметник на Христо Ботев. Това е и първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България въобще. Върху постамента на паметника са изписани 190 имена на четници и поборници и прикрепени твърди барелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски.
Девитима са врачаните, които се присъединяват към Ботевата чета и следват войводата до последния му миг във Врачанския балкан - Стефанаки Савов, Сава Савов, Давид Тодоров, Мито Ангелов, Марко Бошнаков, Мито Цветков, Васил Иванов, Тодорин Данкин, Георги Катарджийски. Сред тях се откроява фигурата на Мито Цветков Бакалбашийски.
Роден е ок. 1844 г. в гр. Враца. Един от най-дейните борци за освобождението на България. В къщата му са преспивали Васил Левски и Димитър Общи. Именно в неговия дом на 10 юли 1872 година е основан Врачанският частен революционен комитет. Сред учредителите са Кръстьо Бързаков, Кръстьо Новкиришки, Мицо Хаджимицов, Мито Цветков , Тодор Балабанов, Тодорин Ванов, Стефанаки Савов, Цено Ангелов, Саво Петров и Николчо Печеняков. Съзаклятниците полагат клетва на живот и смърт. Правят поименна книга, където под номер написват членовете и квитационна книга, където също под номер се записва кой каква сума дава. Кръщават новия комитет Аврамчо Давичонов. Комитетът от с. Голям Извор им изпраща няколко броя от в.”Свобода” – издаван в Букурещ от Л. Каравелов.
Негов пръв председател става Кръстьо Новкиришки, подпредседател Мито Анков, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове Тодор Ванов и Цено Ангелов.
В едно от заседанията се решава Мито и Т.Балабанов да отидат в близките села както и в манастирите, да организират комитети. В Черепишкия манастир “Св. Богородица” на около половин час разстояние от селото Лютиброд, игуменът Епифаний – върл враг на турците, ги посреща приятелски и като му разказват за мисията си, от радост не знае какво да прави. Като се връщат във Враца броят на съзаклятниците е станал 50.
Когато през август 1872 г. Левски идва във Враца, той предлага председателството на комитета да се повери на Мито Анков. Освен това, Апостола издава пълномощно на Мито Цветков от 16 септември 1872г., в резултат на което, по-късно възниква нелегалният канал Бекет-Оряхово: "Упълномощава се за в Лом и Оряхово да направи съгласието на речените места по-лесен път и по-сигурен за споразумение с Централният комитет и с другите места на окръжието им". Пълномощното потвърждава работата на Левски по уреждането на окръжни центрове и намерението му да превърне Враца в окръжие.
След залавянето и гибелта на Левски, настъпва криза в революционното движение. Комитетската мрежа е разстроена и са необходими големи усилия за нейното възстановяване.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.
През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
В село Черни връх, а след това във Вълчедръм, където престояват повече от седмица в дома на сестрата на Мито – Върба, Мито Цветков и Никола Славков обучават десетина момчета, които трябвало да се присъединят към четата на Христо Ботев.
За всенародния кипеж свидетелства Захари Стоянов във „Записки побългарските въстания” - „Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7-8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200-500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.”
Стефанаки Савов, дава повече подробности: „Купи се пастърма от Младен Скачоков и от един турчин – хаджи Арап, на версия, които Мито Цветков закара и продаде в Румъния и внесъл парите в Централния комитет за купуване на оръжие”.
В началото на май 1876г. комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагане обаче няма да има и те ще продължат с четата. На 17 май, около 10 часа преди пладне, параходът допира последната бунтовна скеля - Бекет, тук се качват руският капитан, Обретенов, Апостолов, Мито Цветков, Сава Пенев от Търново, Перо Македонецът и още четиридесет момчета. Малко по-надолу от Бекет, дружината се облича в бунтовните си дрехи, развива знамето и параходът планомерно, без шум е завладян, а капитанът е принуден да спре на Козлодуй.
Първата битка с черкези и башибозук става при Милин камък, където Мито Цветков се отделя от четата и след 2-3 дена се отбива в с. Ново село, Берковско, за да поиска хляб. Тук бива заобиколен от турците, заловен и откаран в Берковица. От там е закаран във Видин. Съден и осъден, той е хвърлен във Видинският затвор, където остава до освобождението на България от русите.
Подобно на много други искрени патриоти, съдбата на Мито Цветков след Освобождението е нерадостна. Ето как неговият другар Стефанаки Савов описва последните дни на големия поборник: „След като биде освободен от затвора, той се върна във Враца уж да се наслаждава и той на свободата, обаче не биде за дълго. Яви се Младен Скачоков, от когото беше взета част от лойта и пастърмата, закарани в Румъния. Даде го в съд, осъди го и понеже никой не се погрижи да се съберат пари и изплати този дълг, продаде му се къщата и той остана на улицата. Това, разбира се, го дотолкова огорчи и повлия много зле върху него, поболя се и почина. Той живя в къщата на хаджи Ахмед бей, но не като слуга. Така свърши Мито, който даде всичко за България”.
Мито Цветков Бакалбашийски умира на 15 май 1881 г. в гр. Враца, сам, беден, забравен от всички.

ПРОФ. АНДРЕЙ НИКОЛОВ - /НЕ/ЗНАЙНИЯТ ВОИН

***
Андрей Николов е роден във Враца в годината на Освобождението - 1878. Може би това предопределя съдбата му, да бъде съпричастен с най-величавите пориви на българския дух. Да увековечава големите събития и личности по най-достойния начин – чрез силата на гранита.
Приет през 1896 г. в рисувалното училище в София, Андрей Николов продължава обучението си в Париж, където по-късно е поканен да покаже свои скулптури в престижния годишен Салон на френските художници. През 1914 година се установява в Рим, където бързо се интегрира в творческия кръг около Свободната художествена академия и в продължение на цяло десетилетие редовно излага творбите си в годишната римска изложба. През 1922 г. е избран за член на журито на изложбата, а по-късно и за представител на художниците-чужденци в управителния съвет на Международната асоциация на художниците.
През 1919 година, на връщане от Франция след подписването на Ньойския договор, Александър Стамболийски посещава Андрей Николов в Рим. Впечатлен от работата му, Стамболийски го приканва да се завърне в България.
При участието му в организираната през 1926 г. българска изложба в Прага лично президентът на Чехословашката република - Томаш Масарик, откупува неговата скулптура "Мечта.
През 1927 г. Андрей Николов отказва предложението да приеме италианско поданство и да остане да живее и работи в Рим. Той знае, че България се нуждае от неговото изкуство и се завръща в родината.
Като професор в Художествената академия в София от 1931 до 1940 година той успява да създаде своя школа и да възпита последователи на изящния си стил на ваене. Негова е и заслугата българската скулптура да получи полагащото й се авторитетно признание от страна на критиката в Италия, Чехия, Германия и Франция, да бъде оценена като достойна част от изкуството на европейската цивилизация.
Многобройно и разнообразно е скулптурното наследство на Андрей Николов - сред най-познатите му творби са "Торс", "Дух и материя", "Майчина целувка", "Майчина гръд".
Успоредно с тях, Андрей Николов изгражда един своеобразен пантеон, като моделира бюст-паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови в Борисовата градина, портретните бюстове на видни български интелектуалци от различни области на културния живот, политици и индустриалци - Иван Мърквичка, Александър Балабанов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Иван Вазов, Елин Пелин, Сава Огнянов, Александър Стамболийски, Кръстю Раковски, Александър Малинов, Иван Ев. Гешов, цар Борис III. Национално-патриотичната тематика е представена от редица ярки творби, като паметника на загиналите в Сръбско-българската война офицери и войници от 3-ти Бдински полк във Видин.
Но от всички негови произведения, може би с най-голямо значение за духовността и националното самочувствие на българина е паметника на "Незнайния воин" в София, запечатал върху гранита Вазовите думи „БЪЛГАРИО, ЗА ТЕБЕ ТЕ УМРЯХА, ЕДНА БЕ ТИ ДОСТОЙНА ЗАРАД ТЯХ И ТЕ ЗА ТЕБ ДОСТОЙНИ МАЙКО БЯХА!”. В композицията на паметника, Андрей Николов извайва величествената фигура на лъвът.
Андрей Николов не остава безучастен и към историческата съдба на поробена Македония. Негово дело е паметникът на легендарния водач на ВМРО в периода 1911-1924 г. Тодор Александров, открит в Кюстендил през ноември 1928 г.
Политическите превратности не подминават и изкуството на Андрей Николов. Комунистическата власт, след 9 септември 1944 г., разрушава паметникът на Т. Александров, който е възстановен отново през 1991 години по инициатива на ВМРО.
През 2009 г. се навършват 50 години от смъртта на големия творец. Дано държавата и община Враца се сетят за проф. Андрей Николов, за да не бъде за следващите поколения /не/знайният воин. През 2009 г. се навършват 50 години от смъртта на големия творец. Дано държавата и община Враца да се сетят за проф. Андрей Николов, за да не остане за следващите поколения /не/знайният воин. През 2009 г. се навършват 50 години от смъртта на големия творец. Дано държавата и община Враца да се сетят за проф. Андрей Николов, за да не остане за следващите поколения /не/знайният воин. През 2009 г. се навършват 50 години от смъртта на големия творец. Дано държавата и община Враца да се сетят за проф. Андрей Николов, за да не остане за следващите поколения /не/знайният воин. През 2009 г. се навършват 50 години от смъртта на големия творец. Дано държавата и община Враца да се сетят за проф. Андрей Николов, за да не остане за следващите поколения /не/знайният воин.

събота, 30 януари 2010 г.

АЛЕКСАНДЪР ИЛИЕВ - ЧАУШЪТ

***

През 2009 г. ще се навършиха 130 години от рождението на Александър Илиев, деец на македоно-одринското освободително движение и подобно на друг известен врачанин – Кръстю Българията, издигнал се до околийски войвода на ВМОРО.
Александър Илиев, известен като "Чаушът" е роден на 15 октомври 1879 г. в град Враца. Завършва гимназия в София през 1898 г. Още в гимназията той се включва в дейността на ВМОРО и се запознава с Гоце Делчев, с когото стават приятели и другари по оръжие. Подобно на големия апостол, Илиев е с полузавършено университетско образование. За да бъде още по-полезен на делото, Гоце Делчев урежда неговото назначаване за основен учител в село Дедино, Радовишко. Тук той се запознава и с Кръстю Асенов-племенника на Хаджи Димитър, с когото също стават добри приятели.
През 1901 г. турците разбират за неговата революционна дейност под прикритието му на учител и той минава в нелегалност и постъпва в четата на Христо Чернопеев. Участва в акцията по отвличането на американската мисионерка мис Стоун.
Ето какво съобщава за тези събития в спомените си, легендарния войвода Яне Сандански: „Но узнахме, че тъкмо по туй време дошла една американка по име Мис Стоун. Аз изучих и разбрах, че е важна личност . Казах на Чернопеева и той се съгласи да я хванем. Открих на едного от протестантите от организацията, че искаме от тях помощ. Съгласиха се. Те ни обадиха кога ще потеглят. Стояхме два дена и вечерта на пътя на месечина срещаме Кръстьо Асенов, че иде с момчета. Бяхме писали за момчета: Юруков (от Карлово), Шуманов (от Тетовско) за моята чета, а за Чернопеева - Александър Дърводелски, Станиш от Кукушко и Александър Илиев. Последните бяха тръгнали да влизат в четите на организацията в Петричко. Взехме ги при нас и сутринта ги наредихме по пусиите, без да им кажем намерението си”.
След аферата „Стоун”, Александър Илиев е назначен за петрички околийски войвода. В Петричко младият войвода се сблъсква с някои от върховистките войводи и става жертва на тези крамоли и борби за върховенство между ВМОРО и ВМОК. Той е убит през декември 1901 г. от петричкия върховистки войвода Дончо Златков.
Сведения за гибелта на войводата, отново ни дава Яне Сандански: „След това минахме в Сушишката планина. Там си направихме две колиби и поседяхме четири дена. Взехме четири момчета от Петричката чета, на която войводата Александър Илиев бе убит от Дончо. Чернопеев и Асенов се отделиха с шестима момчета да преследват Дончо, а ние останахме с четирима от старите момчета”.
Друг съвременник си спомня: „Дончо го уби с брадва, когато спеше”, а Христо Силянов в "Освободителните борби на Македония" отбелязва: „върху Дончо тежатъ нѣколко такива убийства: на двамата млади революционери Алекс. Илиевъ, Ал. Китановъ въ Джумайско и на Кецкаровъ въ Петричко”.
Заради тези си „подвизи”, през 1914г., Дончо Златков е избран за депутат от Либералната /радославистка/ партия в българското народно събрание.

петък, 29 януари 2010 г.

МАСЛИНА ГРЪНЧАРОВА - КОСТУРСКАТА РАЙНА КНЯГИНЯ

„моята дейност бе за други, не за мене"
***

Малко хора днес са чували името на Маслина Грънчарова. За делото и напомнят няколко страници от нейните неподредени биографични бележки, както и скромна паметна плоча в гр.Криводол, поставена през 1997г. от ВМРО-Враца. Изследователите на борбите на македонските и тракийските българи обаче са единодушни, че тя заема едно от първите места сред жените героини в освободителнoтo движение.
Маслина Грънчарова е родена през 1875 г. в с. Загоричане, Костурско. Включила се рано в редовете на ВМОРО, дълго време тя е главен ръководител на района. Като такъв е посрещнала ревизията от страна на Гоце Делчев, а по-сетне и на Борис Сарафов в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание. Лежала е многократно в затвора в Корча, движела се въоръжена с четите и проявила организаторски дар. Заедно с учителката Елена Янакиева е знамевезка на Дъмбенското знаме, а по-късно сама извезва знамето на загоричанските въстаници. Когато на 2 август 1903 г. в Костурския край е прогласено въстанието, в Загоричане Маслина Грънчарова развяла избродираното от нея знаме на кон, редом до централния войвода Манол Розов, подобно на Райна Княгиня край Бенковски.

Знамето от с. Загоричане е представлявало зелен плат, окантуван от всички страни с ширит в цветовете на българското държавно знаме. Четирите му ъгъла завършвали с пискюли от същия цвят. В средата на лицевата му страна се вижда изправен разярен лъв, държащ в предната си дясна лапа ятаган, а в лявата — пушка. Над лъва под формата на дъга е изписан девизът , „Свобода или смърть”. Долу вляво - „20 юли 1903 г.", а в средата -„Загоричени".
След разгрома по неведоми пътища то е пренесено в пределите на Княжеството. Дълги години стояло скатано върху саркофага с мощите на Гоце Делчев в Илинденския дом. Доскоро се предполагаше, че знамето е пренесено заедно с тленните останки на Гоце Делчев и други материали, свързани с неговото име и дело, в Скопие. Остава да се мисли, че тази светиня все още се намира в столицата ни или ако е пренесена, е унищожена като свидетелство за българския характер на въстанието.
За своята дейност Маслина Грънчарова разказва: „От 1890 г. до края на Илинденското въстание моята дейност се изразява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къщи ангажирахме - да се скрият от нападение. Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене... Преди Илинден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занапред във всичкото наше Костурско...".
Маслина Грънчаров подобно на хиляди други бежанци от Македония, намира спасение в свободна България. Тя завърши живота през 1957 г. във врачанското село Криводол /сега град Криводол/, отнасяйки със себе си спомена за една отминала епоха. Епоха на невероятни събития и велики личности.
Гробът и е увенчан с великолепна нейна снимка, с комитска униформа и оръжие в ръка.



сряда, 27 януари 2010 г.

КРЪСТЮ БЪЛГАРИЯТА

"За него авторитетът на Организацията бе всичко"
***
Всеки ден стотици врачани минават по булевард Кръстю Българията. И сигурно мнозина се питат: с какво този човек е заслужил да нарекат на негово име една от централните улици в града. За съжаление, къса е историческата памет на българина. Кой се интересува от някогашните герои, в днешното негероично време? А Кръстю Българията е точно такъв: легендарен войвода на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание и Балканските войни, в живота и смъртта си борец за славата и величието на разпокъсаната ни родина България. Ние врачани, сме длъжници на историята. Едва ли са толкова много личностите, родените в града под Балкана, които да умиват лицето ни със своите дела. Не е ли време, да издигнем пантеон в тяхна памет и образите им да останат запечатани в съзнанието на потомците. Сред тях, достойно място трябва да заеме и войводата Кръстю Българията.
Кръстю Николов Катранкьов /Кръстю Българията/ е роден в гр. Враца през 1874 г. Нямащ възможност да се образова, постъпва в българската армия, а през 1895 година я напуска, за да се включва в Четническата акция на Върховния комитет. Участва в сраженията в Мелнишко. Оттогава датира и познанството му с поручик Борис Сарафов. Включва се дейно в работата на ВМОК и Тайните Македоно-Одрински подофицерски братства.
През 1899 г. е произведен в чин фелдфебел. По това време Вътрешната организация изпитва остра нужда от войводи за четите, които да имат военна подготовка.
След първите трима Михаил Апостолов – Попето, Марко Лерински и Христо Чернопеев, които Гоце Делчев изпраща в Македония, Борис Сарафов подготвя втора група от български военни, които в началото на 1900 г. заминават като войводи на Вътрешната организация в Македония. Между тях е и Кръстю Българията. Известно време е четник на Михаил Апостолов - Попето, a от 1900 до края на 1902 година е Тиквешки войвода на ВМОРО.
През 1902 г. Гоце Делчев натоварва Михаил Герджиков със задачата да се прехвърли в Одринска Тракия, където изграждането на ВМОРО върви бавно. Герджиков взема със себе си няколко от натрупалите опит в Македония войводи. Между тях е и Кръстю Българията, който е определен за войвода в Чокленско. Кръстю се захваща с новата си задача и една от първите му работи е да унищожи турските банди, тормозещи българското население в неговия район. Той е безпощаден не само към турците, но и към предателите и малодушните.
От март 1903 г. Кръстю Българията е прехвърлен за войвода в Малкотърновско, за да подготви населението за предстоящото въстание.
Някои от дейците, които не са свикнали с крутите мерки, които Кръстю Българията е усвоил в Македония започват дори да се оплакват от неговите методи на работа.
В революционната борба обаче няма място за компромис. Ето какво казва за дейността на Кръстю Българията в своите спомени Георги Василев: “Мнозина го укоряваха, че бил строг, дори жесток, но в скоро време Малкотърновския район се изпълни с дисциплинирани смъртни дружини, готови на саможертва”.
Кръстю Българията е делегат на конгреса на Одрински революционен окръг, състоял се на Петрова нива през юли 1903 г. Турското население от околните села е така уплашено от силната акция, че масово бяга към Одрин. Европейският печат дори пише, че се очаква всеки момент въстаниците да атакуват Одрин.
След въстанието Кръстю Българията участва в съвещанията на войводите през януари 1904 г. в София. През пролетта на същата година той е изпратен за войвода в Кочанско и на 1 август навлиза в Македония през Кюстендилския пункт на ВМОРО с малка чета от 5 души. На място той привлича към четата още местни дейци. Неговата цел е да създаде бойна сила на ВМОРО в Кочанско.
На 2 януари 1905 г. в Осоговската планина, над с. Кнежево, Кратовско, започва работа конгреса на Скопски революционен окръг. Кръстю Българията е делегат на Кочанската революционна околия. На конгреса присъстват някои от най-прославените войводи и дейци на ВМОРО, като Даме Груев, скопския войвода Ефрем Чучков, щипския войвода Мише Развигоров, кратовския Атанас Бабата, Коста Нунков, Тодор Александров и др.
На 1 март 1905 г. в негова помощ е изпратен войводата Цено Куртев с 14 души четници. Цялата чета на Цено Куртев е избита в сражението на 2 април 1905 г. при с. Драмче, Кочанско.
Кръстю Българията идва в България, за да сформира нова, по-голяма чета за своята околия.
На 30 април 1905 г. той отново е с четата си в Македония, съставена от 28 души, между които Кръстю е подбрал стари, опитни четници от Одринско, с които е воювал срещу турците по време на въстанието.

В Кочанско освен с възстановяването на ВМОРО Кръстю Българията се бори срещу идващите от север сръбски чети, които след въстанието се опитват да активизират сръбската пропаганда в Македония.
През 1906-1907 г. Кръстю Българията като кочански войвода води редица сражения със сръбски чети и до голяма степен успява да парира сръбската пропаганда в околията.
През Балканската война (1912-1913) той е войвода на чета № 16 и действа в района на Родопите и Беломорска Тракия. За проявена храброст в сраженията срещу турците на 15 май 1913 г. е произведен в офицерски чин – подпоручик.
След започването на Междусъюзническата война участва в сраженията при “Черната скала”. Умира от холера в края на 25 юни 1913 г. и е погребан в гр. Демирхисар, Серско.
Роден в подножието на Врачанския балкан, славният войвода намира своя покой в подножието на Желязната планина (Демирхисар), в другия край на общото Отечество.
За големия войвода, летописецът на национално-освободителните борби Христо Силянов си спомня: „Българията привързваше към себе си момчетата не само с грижите си за тях, с духа и физическата си издръжливост и с примера на своята изпълнителност, но и с неизчерпаемите си дебели шеги. Крамоли и ежби в неговата чета най-рядко се явяваха. Миналото му допринасяше много за това обаяние: ветеран от движението от 1895 година, той е кръстосал с Делчева и Попето Северна и Югоизточна Македония, а като дясна ръка на Мишел в М. Търновско беше извършил най-черната работа при организирането на тоя край. Допринасяше и фигурата му: строен, с кокалесто лице, украсено с буйна, чаталеста брада.
”С Българията другарувахме после в свободната страна и останахме докрай добри приятели. В България той се отпущаше доста, суровата му строгост се смекчаваше — правеше впечатление на по-друг човек. Тук той извикваше и симпатия, но и страх. Покрай шегите Кръстю имаше и своите оригинални изрази и възклицания, произнасяни винаги гръмогласно и с тон, достатъчен да изплаши ония, които не го познаваха. Събудис! — викаше Българията и тоя вик имаше различни значения. Ох на дяда! Тия негови думи пък изразяваха, според случая, и умиление, и ирония, и нежност, и презрение. Българията подкупуваше и със смеха си — гръмлив като гласа му, но сърдечен и заразителен”.